Адриан Рогоз
Цената на бездната (6)

Докато стъпваше на малката платформа, Дав се запита с тревога дали астромекотелото не е повредило машината. Това би значело да остане в плен; макар че Ким Керим щеше да съумее да поправи машината. После си помисли, че легендарният шахматист е на повече от триста години, двеста от които е прекарал на Техом. Все пак трябва да бъде внимателен! Старците са странни.

Когато стената се дръпна встрани, светилището се показа непокътнато, сякаш само малко преди това там не се бе разгърнала същинска битка.

Дав долови учудения шепот на тези, които останаха зад гърба му, после вратата се придвижи обратно. Той се обърна, но вече не можеше да види хората, останали в голямата зала: входът отново тъмнееше. Дали за да не се разсейват играчите?

Машината (или този, който я ръководеше) заговори. Едно и също нещо произнасяше на различни езици: древноамерикански, староруски и китайски от началото на третото хилядолетие, а после повтори въпроса на галактически:

— Какъв език избираш?

— Галактически — отвърна Дав и съобрази, че стопанинът на тези места е прекъснал връзките си със света най-малко преди две столетия.

— Имаш ли оръжие?

— Да.

— Видя ли какво се случи с другия?

— Видях, но моето оръжие е по-мощно.

Помещението приличаше на древна абсида, строго подредена, но уютна. Стените, подът и таванът, направени от метал и керамика, бяха украсени с един и същ точков мотив, подобен на очичките върху пауновите пера, които изведнъж заблестяха с много цветове.

— Издръжливостта на мислещата машина е десеторно по-голяма от разрушителната сила на оръжието.

— Това не ме интересува, защото моят мозък е оръжието ми.

— Тогава сядай и да започваме! Аз ще играя с белите фигури. Така иска Ким Керим — произнесе машината думите като някаква формула, но те звучаха и като извинение.

„Все пак ми се представи“ — със задоволство си помисли Дав и се настани в креслото до шахматната дъска от оникс. Наредените по местата си фигури имаха опростена геометрична форма: царят приличаше на цилиндър, дамата — на полусфера, топовете — на паралелепипеди, офицерите — на конуси, конете — на пирамиди, а пешките — на малки кубчета.

Машината протегна дясната си ръка и премести кубчето от a2 на a3. Този ход учуди Дав, даже леко го ядоса, защото го прие като насмешливо предизвикателство. Той отговори с e7 на e5 и същевременно се запита кой е истинският му противник. В случай че Ким Керим беше създателят на машината (това вече беше сигурно) и все още беше жив, не би му биле трудно лично да ръководи ходовете в партията, но смелите нападения бяха твърде редки. А скоростта, с която се разгръщаше играта, караше Дав да се съмнява: как успяваше достопочтеният шахматист да се мобилизира толкова бързо? Машината продължи със c2 на c4 и по този начин чрез промяна на цветовете навлезе в защитата, наречена сицилианска, както беше прочел Дав в книгата, подарена му някога от Мер Хлавон. Дав избра продължението K8 на c6, следователно „затворен“ вариант, чрез който искаше да намали до минимум резултата от първия ход на машината.

Непознато досега удоволствие го завладя и това усещане вероятно се породи от своеобразието на събитието. Машината ловко отговаряше на всеки ход на своя противник. Начинът й на мислене беше прост, но ефикасен и на Дав му се стори, че разпозна великолепния стил на Ким Керим, обаче беше по-разгърнат, по-задълбочен. „Не напразно е стоял тук старецът толкова дълго време“ — с възхищение си рече той. Най-после намери ум, еднакъв с неговия.

Откакто се помнеше, Дав никога не бе размишлявал при отделните ходове повече от двадесет–тридесет секунди и многобройните варианти, които можеше да пресметне, го поставяха на недосегаема дълбочина, далече от силата на срещнатите досега противници. А сега за пръв път му се стори, че той приема послание от някаква бездна.

— Колко време имаме за мислене? — ненадейно за самия него попита Дав.

— Колкото можеш да издържиш, без да ядеш — отговори машината.

— Каква връзка има яденето с това?!

— На стената вляво от тебе има автомат за биологично поддържане. За да го използваш, предварително трябва да направиш хода върху шахматната дъска. Между два хода, за да се нахраниш, можеш да мислиш, колкото искаш.

— Отлично нагласено! — промълви Дав. — И съвсем честно…

Сега беше убеден, че човешки разум управлява машината, макар че нейната игра не приличаше на това, което той познаваше досега като човешка способност. Разбира се, с изключение на собствения му ум.

— Какво става с тези, които излизат през лявата врата? — попита Дав, без да се надява на отговор. Но той дойде веднага.

— Разлагам ги на съставните им елементи, а мозъците им ми предават информенергия.

Лицето на Дав се сви, по-скоро от разочарование, отколкото от страх.

— Не разбирам защо е необходимо да ги унищожаваш…

— Тези, които не могат да постигнат дори равна игра, са създания, интересуващи ме само чрез елементите си.

— Колко партии имам право да изиграя?

— Двадесет.

Значи, Гутрие беше казал истината.

— Някой побеждавал ли те е?

— Никой никога!

Дав продължи да играе. Още не изпитваше страх, въпреки че някаква странна тревога се промъкна в душата му. „Какъв ли човек е Ким Керим?“, в чиято съдба донякъде виждаше и своята. По-особен и може би по-странен и от самия него. На Дав никога не бе му идвало на ум да убива противниците си. Но кой може да каже докъде ще те отведе едно пристрастяване, натрупвано векове наред!

Внезапно му се стори, че премерва умствените си способности не с човек, нито даже с машина (участвал беше и в други състезания, организирани между него и калкулатор), а със самата умствена игра, ако това изобщо можеше да съществува. Ходовете, с които му отговаряше незабавно неговият противник, не бяха красиви в обикновения смисъл на думата, тайнствената им красота извираше по-скоро от това, че бяха съвършени. Редуваха се неумолимо, сякаш съперникът му бе решил всички шахматни комбинации.

„Разсъждава смайващо, но няма да ме победи“ — рече си Дав, направи ход, с който измени позицията и тя от безцветна се превърна в тъмнолилава вихрушка. „Имам достатъчно време на разположение. Сега да те видя как ще се измъкнеш от пряспата!“ Машината не бързаше да му отговори, но и Дав усещаше как все повече го обхваща онова сложно неспокойствие. Внезапно му се стори, че планът му е изцяло погрешен и че той не се бори с човешки ум!

Гласът на машината го върна към действителността; сякаш падна от небето:

— Мат в двадесет и шест хода!

Дав се вцепени от тази присъда с почти мистична сила и от повелителния вик, който прозвуча в самия него. Усети, че гърлото му е пресъхнало.

— Има ли тук нещо за пиене? — попита той.

— Да. Имаш право да използваш автомата. Вляво от тебе се намира. Знаеш условията.

— А как се поръчва?

— Какво искаш да пиеш?

— Какво можеш да ми предложиш?

— Хормоновитаминозен сок, аденепси, мляко, шира…

— Мляко, шира? Да не би да имате наблизо кравеферма, лозя?

— Всичко е синтетично. Иди до автомата и си поръчай каквото желаеш.

— Имаш ли еликсир?

— Да, но не ти го препоръчвам.

— Добре — отговори Дав и се приближи до автомата. — Дай ми един згромб!

Една плоскост в стената се прелисти и оттам се показа малък метален поднос, на който имаше чаша згромб с портокалов цвят. Дав го изпи на един дъх.

Неочакваният и безобиден разговор, който води с машината за шах, и згромбът малко го ободриха.

Поднови играта. Близо осем минути разглежда шахматната дъска, после премести една пешка, леко наклони главата си и зачака напрегнат. Машината се забави четири минути, преди да премести, после се коригира:

— Мат в двадесет и девет хода!

— Предавам се! — възкликна Дав с ожесточено спокойствие, като че ли самокритиката на машината можеше да намали значението на провала, претърпян от човек, когото смятаха за непобедим в пределите на Галактиката, обитавана от хора.

Погледна хронометъра на ръката си: от началото на партията бяха минали само три часа и седемнадесет минути.

Дав сякаш бе зашеметен от страшния удар и едва сега проумя значението на претърпяното поражение. „Помни, аз никога не съм губил — отново прозвучаха някогашните думи на баща му. — Това не може да се случи с нито една хазартна игра.“ Най-после намери това, което търсеше през целия си живот: равностоен противник; но дали такъв си го беше представял? До срещата му с машината на Ким Керим (?!) всички състояли се състезания не значеха за него нищо повече от игра със самия него, дори ако противникът му беше обогатен с опита на цяла планета, защото в края на краищата този опит се проявяваше чрез ума на един човек. И друг път бе играл с калкулатори, създадени от гениални шахматисти, с автомати, които можеха да изтръгнат от него най-много реми. При все че на пръв поглед постигнатото в двубоя между един изключителен ум и един електронен мозък трябва да надвишава възможностите на един мозък, па бил той и необикновен, какъвто притежаваше Дав, неизменно резултатите бяха в негова полза. Сякаш поради симбиозата спадаше равнището в стратегията на играещата двойка. Нито един от калкулаторите не беше успял да бъде изцяло независим. А машината на Ким Керим, макар че беше „възпитана“ от него, показваше такава независимост. Дали е успяла да реши всички варианти в шаха?

Дав седеше замислен като пред дверите на безкрайността. Отново почувствува, че му прилошава… Гадеше му се и заедно с това усещаше стремеж към безкрайността. „Не! — рече си той. — Още не ме е победила. Сам се победих, защото повярвах, че се боря с човек.“

Машината отдавна беше направила първия ход и мълчаливо чакаше безразлична към отговора на партньора си. Дав, който сякаш се възвърна от някакъв друг свят, изведнъж проумя положението върху масата от оникс. Изумен гледаше бялата пешка, изтикана от a2 на a4, а го завладя безкрайно блаженство: машината играеше като машина! След началото a2 на a3 от първата партия сега започна с a2 на a4… Ако продължаваше да играе и по-нататък по същата схема, тогава броят на възможните варианти беше точно… двадесет, „както твърдеше Гутрие!“ — помисли си развеселен Дав и премести от e7 на e5. Следващите ходове (e2 на e4, K8 на F6, d2 на d3) напомняха защитата, която старите хроники приписваха на Филидор, но той я бил изиграл с белите фигури.

Дав се съсредоточи върху новата партия и същевременно го занимаваше удивителният начин на игра на страшния му противник. Какво можеше да бъде по-несвойствено за човека от придържането към цялата гама на първия ход! А от тази серия на начален ход веднага произтичаше ужасна последица: ход от g2 на g4! Стартирайки с празния ход g4, чудовището се излагаше на опасността от реми, даже да бъде победено.

Колкото и да е невероятно, но тази мисъл застави Дав да внимава. От досегашната игра машината доказа, че пренебрегва някои придобивки на съвременната техника. Естествено това се компенсираше от изключителните й изчислителни способности, но на Дав му се стори, че сега положението му е по-добро. И все пак решително опрости позицията си и след два часа и четвърт двубоят завърши наравно.

В същия миг екранът, който разделяше Дав от останалите пленници, стана прозрачен; дясната врата се отвори.

— Свободен си — произнесе гласът на машината. — Облечи си космическия костюм.

Богар се поколеба, после стана и се подчини на поканата. Когато напускаше помещението, чу далечно бучене като от реактор или земетресение. Коридорът, по който го носеше плавно транспортната лента, се различаваше от тъмната галерия на идване; облян бе от мека светлина, която му позволяваше да се възхищава на образите, украсяващи стените.

В един голям отвор вляво от себе си Дав видя някакви странни сталактити; когато се отдалечи от тях, те се превърнаха в кехлибарени пръсти на старец, потънал в размисъл. Ръцете-птици несъзнателно се полюшваха като в свещен екстаз, после унесеният човек ги отпусна към земята. Дав се озова направо в легендата за ермита или мита на ЕР, по името на един известен летописец, който през второто хилядолетие е създал тази хипотеза^[1].

Стъпилият на подвижната лента човек можеше да наблюдава в продължение на две–три секунди всеки отвор (или екран?). Сцените бяха живи като във филм, но не бяха озвучени.

След предложеното му зрелище от няколко „прозореца“, Дав разбра, че пред погледа му се редуват паметни моменти от историята на шахмата. Но какво търсеше тук този човек, облечен с дрехи от времето на Нютон, който дирижираше някакъв оркестър, а над него летяха крака на балерини? И преди Дав да се съвземе от изненадата, се спусна завеса, върху чиито гънки се люлееше емблемата на слон…

В последвалата картина Дав сякаш разпозна двубоя между Стаунтон и Сент Аман; после изплува друга и той беше убеден, че присъствува на схватката между Андерсен и Морфи, първия всепризнат бог на шахматния Олимп. Явно картината е била пресъздадена (тъй като по онова време кинематографът още не е бил изобретен), но беше автентична; налудничав стремеж изразяваха очите на младежа от Ню Орлеан, красив и странен като герой от произведенията на Суент. Този победоносен и печален поглед, устремен към безкрайността, прониза Дав като предупреждаващ знак. Но това не му попречи, когато минаваше край следващия отвор, да познае известната партия между други два титана: Щайниц и Ласкер. Старият шампион намръщено следеше обърканата и властна игра на противника си, който сякаш отделяше повече време да го наблюдава, отколкото да пресмята ходовете си.

Дав със съжаление се раздели с тази сцена, но веднага бе завладян от друга.

На великолепен фон видя двама мъже, в чиито очи искреше ненавист; веднага ги позна по позицията на фигурите, която му беше по-известна, отколкото лицата им на смъртни хора. Играеше се прочутият финал на тридесет и втората партия, в която белите, изтласкали царя си на Г5, сякаш бяха влезли в клопката, но в действителност избираха най-сигурния, най-бързия и най-красивия път за активизиране на свободните пешки и по този начин печелеха петата победа (тя не е последна, но е решителна) над Капабланка. С белите играеше Алехин, който беше символ на шахмата до появата на Ким Керим. Но къде ли е показана борбата между гениалния кубинец и Ласкер? Дав рязко се обърна към другата стена на коридора и задавен от вълнение, успя да зърне гнева и моментното безсилие в очите на божествения лъв, засега наистина ранен; по-късно обаче отново щеше да покаже зъбите си в джунглата на шахматната дъска.

Това скъпернически показвано изкуство (минаващият през галерията не можеше да разгледа подробно картините по двете стени) напомняше пленяващото майсторство, с което са отразени процесиите, охранявани от бикове и дракони, в легендарния Вавилон.

— Това е предизвикателство! — гневно викна Дав, зървайки в „прозорците“ отляво и отдясно Ботвиник, който водеше борба ту с Бронщайн, ту със Смислов, ту с Тал, ту с Петросян.

— Лъжеш се! — чу се глас, различен от гласа, който бе звучал в помещението на шахматната машина. — Не е предизвикателство. — Дав долови авторитетния тон, присъщ на чиновниците в миналото, а в по-ново време — на хората, свикнали да общуват най-вече с компютрите. — Желанието ни беше да предложим на отиващия си гост приятна атмосфера и увереността, че той е майстор; картините с оживелите лица на шампионите е хвалебствено сбогуване. Впрочем — продължи с прикрита насмешка невидимият събеседник — който се измъква оттук, няма настроение да разглежда подробностите.

— Аз имам — отвърна Дав, който не знаеше към кой „прозорец“ да погледне по-напред. На дясната стена видя безсмъртния вариант на така наречената сицилианска защита, с която дванадесетият шампион на планетата Земя победи Робърт Фишер, превъзхождайки го и теоретически. Сцената вляво показваше Яд Гобо в невероятната позиция на цугцванг, в края на която имаше дама и два офицера и беше притиснат от ПРН-32 МХз, който разполагаше само с дама и два коня.

— Вярно е — продължи гласът, — че от шестнадесетте твои предшественици ти най-бързо постигна реми. Не играеш лошо. Върни се и ще видиш сцените, които си пропуснал.

— Така и ще направя — заяви Дав, който си спомни, че беше обещал да разкаже на стария КМ преживелиците си.

От картините, които се плъзгаха край него, му направи впечатление странната среща между птицеподобния капелан Зтрънгц и Аруариа, блед като призрак. Видът им беше фантастичен, не приличаха на земните жители от онова време и пред тях нямаше шахматна дъска, само се гледаха съсредоточено. В това състезание от сто слепи симултанни партии победил Аруариа.

— Чакам те — сърдечно изрече гласът, докато Дав минаваше край последната картина: срещата между Ким Керим и огромната машина, построена от него, за да победи себе си.

— Този ескалатор няма ли да спре най-после? — не можа да се сдържи Дав. — Да те зърна поне през „прозореца“, ако си Ким Керим, както предполагам.

Гласът се измя гърлено и лентата под краката на Дав престана да се движи.

— Ето, гледай!

— Значи, действително съществуваш.

— Вероятно, ако това, което ти разбираш под понятието „съществуване“ не е илюзия.

Сцената, която се виждаше през „прозореца“, се стори на Дав комична. Човекът и неговият шахматен робот седяха един срещу друг, обгърнати от странна почти семейна атмосфера. Навярно като присмех над самия себе си Керим бе дал на творението си своите собствени черти. Но никак не е странно, че машината, с която беше премерил силите си Дав и която вероятно представляваше усъвършенстван вариант на шахматния Инт. Орд.^[2] Хикс-17, по-малко приличаше на човек.

Партията, която играеха, беше прочута: историята я бе отбелязала като последна партия на Ким Керим. Той зарегистрирал на калкулатора Хикс-17 всичко познато дотогава в областта на шаха плюс алгоритмите от стила на Керим. Едва след поредица от бляскави победи, постигнати от робота в срещите с шампиони от различни планети, той добил право да играе със своя конструктор. И ето ги в решителния рунд, който последвал след петте партии, завършили наравно.

На картината прочутият шахматист беше осем-десетгодишен, но не изглеждаше променен в сравнение с портрета от времето, когато е бил на четиридесет и пет години. С несъразмерно голямата си глава върху ниско и набито тяло Ким Керим създаваше впечатление за необикновена телесна и умствена сила, ала тя странно противоречеше на нездравия му вид, който вероятно се дължеше на белите петна от витилиго по ръцете и лицето му.

Финалът върху шахматната дъска подсказваше приближаващо реми. Хикс-17 се беше окопал в коварна позиция, не пропускаше двете противникови пешки, стигнали почти до финала, и заплашваше с варианти, които според всички закони бяха неизбежни. С демоничен блясък в очите Ким Керим прекрачва границата на невъобразимото. Първо превръща пешките си в коне, след което с изключителна бързина постига странния, неповторимия мат с цар и два коня против цар с пешка.

Легендата твърди, че разгневен от тази победа, унищожил робота си и оттогава никой нищо не чул повече за Ким Керим, най-забележителния шахматист на всички времена.

Дав наблюдаваше толкова напрегнато страшния си двубой с Керим, че в първия миг, когато лентата отново се задвижи, той не усети.

— А с тебе кога ще играя — викна към Керим, но в същото време скалата пред него се плъзна встрани и освободи пътя му.

— Там, долу, ти игра с мене — отговори гласът. — Чакам те отново.

 

 

Дав напусна катакомбата, обхванат от безумно сладка носталгия: едновременно го прониза силен копнеж по Умна и страшно силно желание да играе шах.

Наоколо се стелеха хълмовете, преливаха един в друг като гънки. Краката на Дав оставяха следи по праха, покрил повърхността, но стъпките на неговите предшественици бяха заличени от вятъра. След като скита повече от час из този лабиринт от хълмове, го прониза унизителната мисъл, че прилича на мишка, която трябва да отговори на тест за ориентиране. Беше убеден, че върви в посоката, откъдето дойде, макар да съобрази на няколко пъти, че се върти на едно и също място.

Най-после, когато беше загубил търпение, зърна зад един хълм огромното гробище на космическите кораби. Но къде беше малкият му летателен апарат?

Нещо странно ставаше с него: двете чувства не изчезнаха; и желанието да види Умна, и стремежът да играе отново с Ким Керим не го напуснаха, даже се засилиха от гнева, предизвикан от необходимостта да извърви пътя дотам. Изглежда, тези противоречиви чувства му помогнаха да усети сега ясно онова привличане, срещу което се бореше главоногото при идването на Дав. В това настроение той се приближи до фунията, която му послужи като знак за ориентиране. На няколко десетки крачки намери летателния си апарат.