Адриан Рогоз
Цената на бездната (2)

Уулф Муни не беше по-лош от много други капитани, наети на работа от Галактическата федерация. Отлично познаваше професията си и изглеждаше доволен, че пътува само между две кътчета на Вселената повече или по-малко завладени от човека. Хората от центъра приемаха това като достатъчно доказателство за себеотрицание: не им беше лесно да намерят необходимите способни капитани, които са съгласни да прекарат половината от живота си в две-три междугалактически пътешествия. Въпреки това и Муни, както и други командири на космически кораби, изпълняваше дълга си не от преданост, а защото скитническият живот според него му даваше свобода, немислима за простосмъртните, които не мърдаха от планетите си. Той беше лишен от способностите и характера на изследователите на нови светове, но нямаше и твърдостта „да скъса с цивилизацията“. Пътуването в Космоса се надзираваше от въздушната полиция, така че и пиратството изискваше определени психически и професионални качества. И понеже знаеше, че не е надарен с такива способности и че няма изгледи да стане „корсар“ от първа величина, с примирение прие радостите от предимствата, с които се ползва всеки командир на дълги полети. Ако не допуснеше нарушение, поради което да бъде уволнен при следващото кацане, никой не се интересуваше от тъмните сделки, извършвани в пространството. Обикновено незаконните печалби на Муни идваха от контрабандата. (Впрочем злите езици нарочно изопачаваха името му, наричаха го Мъни^[1]…)

За него появяването на Дав значеше „изясняване на хоризонта“. И понеже играеше ролята на менажер, му се струваше, че е истински носител на култура, при все че подбудите му бяха долни, както ще се види много ясно по-нататък. В неговите очи на човек с неограничена власт неподчинението на момчето беше равно на бунт и несъмнено трябваше да бъде наказано. Трудната страна на въпроса се състоеше в това, че още имаше нужда от Дав. С вродената си хитрост обаче беше доловил, че момчето изпитва страст към шаха, така че сделките ще продължават…

На следващия ден капитанът разказа усмихнато на Грегори Богар, че за да постави на изпитание душевната устойчивост на Дав, му предложил да изиграе една шахматна партия, а момчето, което в началото се двоумяло, на края паднало в клопката.

Грегори, който от известно време не беше добре със здравето, изглеждаше повече съкрушен, отколкото ядосан.

Дав изслуша вцепенен упреците му. Значи, все пак са го издали. Но по-важно бе Грегори Богар да не научи за съмнителните сделки на капитана.

— Тате — продума на края момчето — трябва да ти кажа, че не беше партия като другите: между нас нямаше шахматна дъска.

— Ти ме плашиш! — възкликна Грегори Богар. — До такава степен ли те е покварила тази игра?!

При все че сърцето му се свиваше, като гледаше изпитото лице на Грегори, Дав не успя да сдържи усмивката си:

— Вярвай ми, за мене това беше като математическа задача. Все едно че не съм играл. — За да разсече гордиевия възел, той добави: — Виж какво ми подари Мер Хлавон!

И му показа книгата.

— Започнал си да продаваш този свой окаян талант! — изстена Грегори, а неговото възмущение зарадва Дав: значи, беше прав, капитанът искаше да го накаже, но и през ум не му е минало да си признае сделките.

— Онзи човек ми даде книгата независимо от това, дали ще загубя или спечеля. Така че не може да става дума за продажба. Той искаше само да види как мисля. Затова се отказах от шахматната дъска: исках да изпробвам ума си. Но ако смяташ, че съм сгрешил, моля те, прости ми. За последен път играх, преди да са свършили изпитите.

Баща му го погледна с тъга, но и с нежност, каквато много рядко проявяваше:

— За твоето щастие и бъдеще мисля, Дав, макар че понякога може да ти се е струвало, че се държа твърде строго. Нали виждаш? Болен съм… Кой знае какво може да се случи. Но доколкото ми позволяват силите, ще се боря да станеш истински човек.

— Тате — продължи Дав — знам, че ми желаеш доброто и ще направя всичко възможно, за да се гордееш с мене. Дори и не подозираш колко лесно мога да уча! Изслушай ме и моля те да не се натъжаваш. Ти веднъж ми каза, че шахматът е хазартна игра. Може и да си прав. В тази книга пише, че не е възможно да се изчисли общият брой на шахматните партии, но се посочва, че той е по-малък от 10 на 107.5 степен. Фантастично число! Човешкият ум е безсилен да го обхване. Но все пак си помисли: аз никога не съм губил партия! Това нещо не може да се случи с нито една хазартна игра. Тук има някаква загадка и колкото много те обичам, толкова силно желая да я отгатна. Не ме спирай, нека го сторя!

— Дори да е така, няма да разбулиш загадката, като играеш. Решенията винаги се намират много по-дълбоко. Съжалявам, детето ми, но няма да избегнеш учението — добави Грегори с бледа усмивка.

— Тате — викна сияещ Дав, — обещавам ти, че няма да играя шах дори след изпитите.

Трогнат, Грегори прегърна сина си. Дори и не подозираше, че в ума на момчето се мярна демоничният ход, с който слисваше противниците си: защита, която в същото време беше заразяваща атака. Като не играе повече, ще изпълни обещанието си и ще накаже подлия капитан!

Дав с болка забеляза, че здравето на Грегори Богар все повече се влошава. Той сякаш искаше да победи злото с душевните си качества, затова се стараеше с всички сили да облекчи страданията на баща си, като непрекъснато му създаваше поводи за радост. Паметта, умът и усилията помогнаха на Дав да завърши блестящо училището. Всичките учители хвалеха трудолюбието и ума му, но най-много го ценеше главният навигатор:

— Имаш страшен син — рече той веднъж на Грегори. — В него виждам най-добрия си помощник, макар че е на четиринадесет години, а след това ще може и да ме замести…

— Щастлив съм от това, което ми каза — отговори старият Богар, — но не вярвам, че синът ми ще тръгне по този път. Целта ни е да се заселим на Струве, където ни очаква приятелят ми, който ни покани.

Дав също знаеше желанието на баща си, но мисълта, че полетът им някога ще свърши, не му доставяше удоволствие, макар и да не го казваше. За него истинският живот беше звездният. Къде другаде освен в обширното пространство можеш да изпиташ възторженото чувство, че звездите се отдръпват встрани от стремителния ти път? Истина е, че градовете на планетите значеха и „малки мачове“, които бяха толкова забавни, но решението да не играе повече разпиляваше и тази магия.

Обаче решението на Дав да не играе с живи хора не значеше, че не може да играе сам или с големите майстори в миналото. В това отношение подарената от Мер Хлавон книга беше неизчерпаема мина. След като я прочете на един дъх, той си преписа няколко десетки изключителни партии и започна да ги преиграва по оригинален начин. Неизменно избираше победения цвят и търсеше най-последните ходове, от които би могъл да промени съдбата на битката. В партиите, завършили наравно, играеше ту с белите, ту с черните фигури и откриваше победните ходове, най-близки до финала. Като прилагаше този метод, на Дав му се струваше, че пред него седят великаните, разтърсили нявга арената на шахмата. Някои от знаменитите игри, завършили наравно (на Щайниц с Ласкер, на Калабланка с Алехин, на Спаски с Фишер или игрите на Ким Керим с неговия шахматен робот), наистина го караха да мечтае, но изобщо силата на древните колоси не му се виждаше чак толкова голяма.

Ала най-странно му се струваше това, че серии от партии и техни варианти носеха имена, според него лишени от всякакво значение. Все пак можеше да разбере това, че някои начални ходове или гамбити напомняха за майсторите от древността, създали тези конфигурации, макар и той да ги е използвал безброй пъти, без да им знае имената. Но една партия да се нарича испанска, староиндийска или сицилианска направо му се струваше безсмислено! В ума на Дав дори не съществуваха варианти в общоприетия смисъл. В същност това беше най-ужасното откритие, което направи, докато четеше книгата, подарена му от Мер Хлавон. Древните играчи са унищожавали шахмата, защото са го раздробявали на секвенции, несвързани помежду си, или ги присъединявали една към друга съвсем случайно и произволно. Може би само някои от необикновените играчи като Морфи, Алехин или Аруариа са виждали върху дъската с 64 квадрата нещо друго извън подреждането на мрачни и строги структури. За Дав всеки ход на шахматната дъска се свързваше с някакъв цвят.

Започналите партии, в които преобладаваха бързи атаки на двата фронта, пораждаха представата за празно пространство, набраздено от редуващи се светкавици в червено и оранжево. По-бавните, но по-сурови удари на комбинативните ходове, обградени от напредването на пешките, му напомняха бойно поле, около което се извиваха жълт и зелен цвят, пресечени кога от светли, кога от тъмни линии. Картината на битката можеше след това да му внуши синя звезда с тъмни или ярки лъчи според това дали маневрите бяха по-скрити или по-явни, а може и лилава или тъмновиолетова звезда, показваща с дългите си и тъмни лъчи върховна схватка, която се колебае между крайна блокада и фатална експлозия.

Без да знае, Дав беше съзрял в криволиците на шах мата съответните цветове, които друг един необикновен младеж бе открил в звуците преди векове. Вероятно той никога не бе чувал за Рембо, чиито сонети сякаш затварят в себе си цяла космогония, но за Дав от безбройните образци на царската игра извираха неизчерпаеми музикални сияния.

Обаче усещането на звуците се роди по-късно благодарение на Умна. Двете деца израснаха заедно и силната привързаност между тях растеше непрекъснато. Фактът, че нямаха майки, спомогна за укрепване на приятелството им, а вероятно и строгостта, с която възпитаваха децата си Грегори Богар и Уулф Муни. (Наистина при все че беше втори баща и караше Умна да върши много домакинска работа, Муни не я обичаше по-малко, отколкото Грегори сина си.) Несъмнено нито едно от децата не би могло да си представи живота без другото.

Странно беше, че Умна — както и Грегори Богар — не обичаше шахмата. Тя твърдеше, че за нея по-жива игра представляват музиката и цветята. Момчето беше изненадано и до известна степен се натъжи от тази неприязън, проявена от хората, на които държеше най-много. Но въпреки че се подчини на желанието на Грегори Богар, макар и привидно, към Умна имаше обратното отношение: по време на ваканциите непрекъснато й досаждаше с шахматната дъска. И момиченцето приемаше да играе с него, при все че истинско удоволствие й доставяше не шахматът, а необузданата страст на момчето, шегите и майсторството, които беше в състояние да покаже върху сцената с фигури. Дав играеше шахмат с Умна така, както лъвът нежно се боричка с лъвчето си. И понеже тя беше схватлива, успя да запомни много „тайни“, благодарение на които често успяваше да бие възрастни играчи от „Сперанца“. Все пак шахматът не й харесваше и не пропускаше случай да го каже на Дав. Неговото упорство да застави Умна Да види красотата, както я беше открил той, в същност беше абсурдно. Но Дав не го осъзнаваше и при съпротива от страна на момичето продължаваше да постъпва абсурдно: позволяваше й да печели, дори нещо повече — тласкаше я натам.

Ламб, главният навигатор, даже го дразнеше:

— Мене никога не си ме оставил да спечеля, макар че аз те научих да играеш, а на Умна й позволяваш.

— Откъде знаеш? — почти изплашено попита момчето.

— Тя самата ми каза, след като ме победи — шеговито отговори Ламб и многозначително повдигна дебелите си вежди. — Похвали се, че може да победи всеки, дори и тебе, когато пожелае.

Дав се изчерви до върха на ушите, но не защото накърниха славата му на непобедим, а защото Умна бе издала тайната, която той считаше само тяхна.

— С нея е друго — неясно измънка той. — Тя е момиченце.

— Момиченце, момиченце — промълви навигаторът, — но успя да ме победи.

— Не умееш да играеш, затова те бие.

— Тогава и ти не умееш.

— Не може да се каже, нито че ме е победила, нито че съм се оставил да ме победи.

— А какво може да се каже, моля?

— То не беше шахмат. Беше нещо като игра на игра…

— Игра на игра ли?! — рече Ламб и се засмя с глас. Всъщност чрез чистото удоволствие Дав беше преоткрил обратния мат.

 

 

През онези героични времена, когато едва се създаваха несигурните нишки на междузвездните полети, всяко пътуване, което изискваше най-малко няколко години (въпреки светлинната енергия, използвана от мнозинството космически кораби, свръхсветлинните скорости още се срещаха рядко), съдържаше и известен риск. Ако някои от опасностите бяха природни (например метеоритите, едно рядко премеждие, но вероятността да се случи нараства с пропътуваното разстояние), то други се пораждаха от отрицателните последици на техническия прогрес или от контакта на светове, често пъти съвършено различни. Космическото пиратство не беше премахнато въпреки отчаяните усилия на звездната полиция и решенията на Галактическата федерация за осигуряване безопасността на полетите.

При последното кацане, преди да пристигнат на Струве, на Муни му съобщиха, че в тази зона е забелязана космическа фрегата, която нападнала и отвлякла няколко космически кораба. Посъветваха го да изчака, докато полицейската флотилия залови бандитите, обаче командирът на „Сперанца“ продължи пътуването си, защото сметна, че вероятността да се срещне с разбойниците е много малка.

До края на полета оставаха само осем месеца. Дав беше навършил седемнадесет години, а Грегори Богар, когото болестта прикова на легло, се успокояваше с факта, че сега синът му беше помощник-навигатор. Разбира се, той би предпочел друга професия, по-малко свързана с Космоса, но се утешаваше с това, че Дав, благодарение на придобитите познания, все ще може да постъпи в някакъв институт на Струве. А момчето, усещайки, че наближава смъртта на баща му, не искаше в нищо да го разочарова.

И ето че стана нещо, което щеше да постави на дневен ред шахматните способности на младия Богар, но по съвсем неочакван начин. Това, което Муни смяташе за невероятно, все пак се случи, разбойниците препречиха пътя им и ги предупредиха да се предадат. Борбата не продължи дълго, но завърши гибелно за космическия кораб на Муни. „Гепард“, фрегатата-пират, имаше не само по-силно оръжие, но и по-напреднала техника в областта на навигацията.

Разбойниците завладяха „Сперанца“. Шефът им, един великан, който, изглежда, нямаше повече от четиридесет години, заповяда членовете на екипажа и пътниците да бъдат затворени в петте големи зали на пленения космически кораб. Посети ги подред, представи се като държавен глава: Ларн Трети, и ги увери, че ще останат живи, но ще ги изпратят на пиратския планетоид, който се нуждаел от работна ръка.

— Съжалявам — добави той, — че съдбата ви изпречи на пътя на „Гепард“. Но това в края на краищата няма никакво значение. Ще се убедите, че животът ви сред нас няма да е толкова труден. Знам, че с вашия манталитет на „планетни влечуги“^[2] няма да свикнете лесно с мисълта, че сте се откъснали от така наречения цивилизован свят. Но не забравяйте, че много империи са се родили благодарение на пиратите.

Ларн Трети имаше умно лице, което съвсем не бе страшно, но нещастните хора го гледаха ужасени.

— Както виждате — рече той в заключение, — нашите намерения, колкото и да е странно, не са кръвожадни. Въпреки това по-голямата част от моите момчета са безмилостни, това го изисква трудната професия, която упражняваме. За ваше добро ви събрах, тук и ви съветвам да не се опитвате да бягате.

Докато слушаха Ларн, всички бяха убедени, че са затворени в залите, за да могат „безмилостните“ спокойно да ограбват каютите. Но какво можеха да сторят?

Докато техниците отстраняваха повредите, причинени на „Сперанца“ от артилерията на „Гепард“, други пирати се занимаваха с описване на имуществото, намерено на завзетия космически кораб. Същевременно се правеха списъци на пленниците (откъде идват, пол, езици, които говорят, степен на обучение, професия, какви връзки поддържат с хора от планетите).

Нито Грегори Богар, нито Дав споменаха нещо за играта на шах. Обаче стана известно, че Ларн Трети е научил за таланта на помощник-навигатора. Някои приписваха това издайничество на самия Муни, а развитието на събитията потвърди предположението.

Един ден Дав беше повикан в кабинета на Ларн.

— Чух, че от около четиринадесет светлинни години никой не е успял да те победи в шахмата — усмихнато рече великанът. — Надявам се, че ще приемеш да изиграеш и с нас няколко партии…

— Бих приел — отговори младият Богар, — но съм обещал на баща си, че няма да играя повече…

— Виждам, че баща ти е още жив — каза Лаон и погледна списъка върху масата. — Макар че е тежко болен… Щом си му обещал, пак от него би могъл да получиш разрешение…

Думите на пирата не бяха изречени враждебно, но те можеха да бъдат заплаха.

— Ще ми позволиш ли да говоря с баща си? — предпазливо попита Дав.

— Естествено — съгласи се Ларн. — Всъщност си помислих, че на тебе ще ти е по-трудно, и затова помолих капитан Муни да разговаря с Грегори Богар.

— И ако баща ми не се съгласи? — попита Дав, доловил нова хитрост на Муни.

— Ще съжалявам и толкова. Нищо няма да ви се случи като последица от моя гняв. — Но като видя недоверчивия поглед на момчето, продължи: — Никой не може да бъде заставен да направи нещо против волята си. Защо мълчиш? — попита шефът на пиратите и зъбите му блеснаха в широка усмивка. След това, което се случи, моята добронамереност ти се струва съмнителна, нали? Отговори ми, не се страхувай!

— Да — призна Дав.

— Радвам се, че си искрен. И аз ще бъда. Това, че ви нападнахме, е наказуемо според някои закони; все пак ние сме убедени, че сме постъпили така, както изискват интересите на нашата планета. Но ако сме причинили зло на един безпомощен болен човек, бихме се чувствували виновни дори според нашите схващания.

Дав продължаваше да мълчи, а Ларн, комуто не се удаваше често случай да откровеничи, внезапно се плъзна по този наклон:

— От цивилизацията, с която сме скъсали всякакви връзки, ние запазихме само това, което ни върши работа — техниката, музиката и, за твоя радост, шахмата. Можех да го забраня, но сметнах, че той помага за изострянето на ума. На борда на „Гепард“ няма човек, който да не играе шах.

— Къде се намира вашата планета? — без всякаква връзка попита Дав. Този път Ларн не отговори. — Не те питам за координатите, а само за приблизителното разстояние оттук…

— Какво те засяга това! — доста рязко отвърна главатарят на пиратите.

— Никак не ме засяга, но се питах колко години трябва да живеете далече от вашата планета! Изгодна ли е тази саможертва?

Ларн се засмя:

— Саможертвата не е чак толкова голяма и не поради тази причина. Докато не станеш наш човек, няма да научиш къде се намира бърлогата ни. Все пак мога да ти кажа, че не е много близко…

— Следователно „Гепард“ е свръхсветлинен космически кораб.

— Позна. — Ларн стана от стола и каза в заключение: — Е, добре, младежо, съветвам те да помислиш върху предложението ми. От това само ще спечелиш. Ако приемеш да играеш с нас, ще осигурим на баща ти специално лечение. На борда на „Гепард“ има няколко изключителни лекари… Иди и поговори с Грегори Богар.

Дав сподели с баща си своите съмнения за Муни, но разговорът му с него беше не по-малко изненадващ: старецът вече знаеше за предложението на пиратите и се съгласи.

Неприятно изненадан, Дав долови, че зад неочакваното съгласие на Грегори Богар се крие нещо извънредно сериозно: несъмнено някаква „комбинация“ на капитана. Но каква? Все пак той не разпита болния именно заради обещанието, дадено от Ларн. Не му оставаше нищо друго, освен да се подчини на съдбата.

Първата партия се игра в огромната зала за събрания на борда на „Гепард“. Стотици зрители се настаниха в креслата на амфитеатъра. Седнал насред залата, Дав трябваше да играе с най-добрия шахматист на пиратите: един мъж, с не много приятно лице. Съдия щеше да бъде самият Ларн Трети. Образите на състезателите бяха възпроизведени триизмерно и десетократно, така че всички присъствуващи можеха да ги виждат добре.

Преди да започне борбата, Дав се приближи до Ларн:

— Каза ми какво ще се случи, ако приема да играя. Но какво ще стане, ако загубя?

— Ще се радваме, че сме победили, обаче аз се надявам, че ти поне в началото ще спечелиш, за да бъде зрелището по-вълнуващо.

След първите ходове Дав разбра, че противникът му, макар и да играеше добре, беше несравнимо по-малко опасен от Варалаунис или Хлавон. Можеше да му отстъпи поне един топ в аванс, но навярно пиратът не би приел такъв подарък, щеше да го сметне за унижение. Поради това за разлика от противника си, който дръзко нападаше още с откриването на играта, Дав местеше внимателно, за да проучи тактиката му, и реши да му отстъпи топа към средата на спектакъла.

При все че не беше играл няколко години, остротата и силата му в пресмятането, както сам забеляза, не бяха намалели. Напротив, шахматната дъска пред него му достави неизказана наслада, която не можеше да бъде унищожена дори от мисълта, че и той самият е една пионка в друга игра, в една странна игра, ръководена от Муни.

Освен удоволствието от двубоя с истински партньор навярно за първи път Дав усети и радостта от театралното майсторство. Дотогава било затуй, че играеше със слаби шахматисти, с които приключваше лесно и бързо, или че се състезаваше сериозно с истински шампиони бе прибягвал към клопките и лабиринтите само в краен случай. Ала сега беше заставен да протака играта с един посредствен играч и беше принуден да измисля серия ходове, чрез които неравната битка да изглежда истински напрегната.

Агресивността на пирата приличаше на фойерверк, но все пак успя да разгорещи присъстващите. Дав му позволи да полудува и неусетно засили натиска на играта си. Последва каскада от пожертвувани фигури, които бяха посрещнати от по-голямата част от присъстващите като решаващи за успеха на разбойника и съпроводени със залпове от поздравления. И точно във връхната точка на ентусиазма Дав пристъпи към бързо и ненадейно нападение, и противникът се оказа победен.

За миг залата онемя. Пиратът гледаше втренчено царя си, стигнал до мат, сякаш присъстваше на фокуснически трикове. После замахна бурно с дясната си ръка и сграбчи Дав за рамото, а левия си юмрук стовари върху шахматната дъска, издавайки нечленоразделни звуци: толкова бе сигурен в победата си, че понесеният неуспех му се стори като кражба.

Стотиците пирати започнаха да викат и да освиркват, но внезапно от високоговорителите се разнесе силният смях на Ларн.

— Хареса ми! — викна той на Дав. — Игра като чистокръвен корсар.

Най-после пиратите разбраха положението, започнаха да ръкопляскат и да свиркат за победителя, а в това време победеният се оттегляше смазан. Но Дав се зарадва повече на Умна, която се доближи до него и го прегърна. Той дори не бе забелязал кога неговата приятелка в игрите се беше превърнала в пленителна и дръзка девойка, като гамбита Маршал в испанска партия. Момчето се изчерви, пронизано от трепет и замаяно от чувство, което за пръв път усети.

— Баща ми те моли да не се учудваш на нищо — прошепна момичето на ухото му. — Той ще предложи на Ларн да направиш сеанс с всички пирати. Дори да ти се стори лудост, ти приеми. Разбра ли?

— Добре — съгласи се Дав и едва тогава забеляза, че Муни разговаря въодушевено със стопанина на „Гепард“.

— Тишина! — викна Ларн Трети, застанал прав. — Чуйте какво иска този човек! Той твърди, че младият Богар може да играе едновременно с всички нас, без да бъде победен. Става дума за един сеанс срещу 278 противници… Но капитан Муни ни предлага една сделка. Слушайте и си кажете мнението! Ако Богар победи всички ни — казва той, — ще ни даде обезщетение, но иска да ги освободим заедно с космическия им кораб. Броят на игрите, завършили с реми, ще определи броя на хората, които ще останат в плен, а една единствена партия, загубена от Богар, ще се равнява на поражение в състезанието. Да приемем ли?

В амфитеатъра се вдигна адски шум.

Дав се обърна към креслото, в което седеше баща му, и го погледна въпросително. Лицето му беше помръкнало от страдание, но той все пак успя да се усмихне и да поклати утвърдително глава. За Дав това бе като удар с юмрук в стомаха. Но това усещане не беше причинено от бледото лице на Грегори Богар, нито от страх, че може да загуби партията срещу 278 души. Смая се от факта, че баща му се бе съгласил с подобна сделка.

— Е, какво е мнението ви? — още веднъж попита Ларн, като видя, че хората му се колебаят. Бяха разбрали, че Дав играе изумително, и никак не бяха убедени, че техните обединени усилия биха могли да го надвият.

— Забравих да уточня нещо много важно — взе думата Муни. — Дав Богар ще играе с вързани очи.

Възглас на смайване изпълни залата. Пиратите не биха били пирати, ако бяха останали безразлични към този необичаен облог; сега бяха убедени, че ще спечелят: как би могъл умът на един човек да обхване толкова партии?

— Приемаме — викнаха те в страшен хор.

— Имаме ли достатъчно шахматни дъски? — попита Ларн.

— Ще имаме, ако вземем и дъските от „Сперанца“.

— Тогава наредете ги веднага. Играещите ще минат напред. Останалите да се изтеглят в дъното. Всички ли са тук?

— Само Бохорго отсъствува…

— Готвачът ли? Да дойде и той — заповяда Ларн.

— А какво ще ядем след това — чу се нечий глас, вероятно на някой разтревожен лакомник.

— Засега внимавайте да не ядете бой — авторитетно извика Ларн. — Да дойде и Бохорго!

Приготовленията започнаха. На първите шестнадесет редици в амфитеатъра бяха разположени всички шахматни дъски, с които разполагаха.

— Двадесет и трима от нас нямат върху какво да играят — оплака се някой.

— Нищо — отвърна Ларн. — Двадесет и трима от вас ще наблюдават играта; ще съобщават ходовете и ще ги отразяват на калкулатора; те ще бъдат нещо като странични съдии, а аз ще ръководя оттук… А, ще трябва да уточним една много необходима подробност… — Той се обърна към Дав и го попита: — Според тебе колко време ще ти отнема всеки ход?

— Ще се стремя да отговарям веднага, щом ми съобщят хода на противника.

— Все пак ние сме много. Не можем да продължим борбата прекалено дълго. Три секунди стигат ли ти?

— Само три секунди? — чу се някакъв глас. Беше гласът на Ламб, главния навигатор.

Дав погледна към баща си. Отново го учуди бледата усмивка, която трепна върху лицето му. После потърси с поглед Муни: неговото лице изразяваше спокойна увереност, но зад тази привидност можеше да се долови странно напрежение.

— Да, стигат ми — промълви Даз.

— Много добре — продължи Ларн. — Следователно всеки от противниците на Богар ще разполага с петнадесет минути за мислене. Който не съобщи хода си на мига, когато му дойде времето — губи партията. Това важи и за Богар (пиратите се разсмяха.) — Първите десет победени измежду вас ще се откажат от отпуск за три светлинни години (Смеховете секнаха.)

— А който постигне реми или победи? — заинтересува се някой.

— Ще получи едногодишна отпуска, която ще прекара в Ласо на планетата Вега.

— Ва банк! — изреваха неколцина, а в това време множество гласове запяха известната песен на лютивото питие згромб, която се смяташе едва ли не за химн на планетата с домовете за хазартни игри.

Нахлузиха върху главата на Дав летателен шлем с покрита лицева част; само интерфонът го свързваше с хората около него. Понеже имаше право непрекъснато да играе с белите фигури, той си изгради план за борба; раздели наличните 255 шахматни дъски на групи според дебюта, както правел Алехин. Вярно е, че той не е играл едновременно и „a l’aveugle“^[3] с повече от тридесет и двама души, но Хлавон е играл със сто и седем вероятно по същата система.

— Можем ли да започваме? — чу гласа на Ларн.

— Първа маса c2-c4! — промълви в отговор Дав. Забавляваше го фактът, че числото 255, броят на противниците му, се делеше на три: като разпредели в три групи по осемдесет и пет дъски, той реши последователно да пристъпи към ходовете c4, d4 и e4.

Първите премествания преминаха стремително. Дав играеше шаблонно, а по-голямата част от противниците му го следваха стереотипно, защото се страхуваха да навлизат в опасни усложнения. Било от липса на опит, било от смелост, неколцина тръгнаха по по-малко утъпкани пътеки Не след дълго време на Дав му се стори, че ръководи голям и добре подготвен оркестър и насочи вниманието си към соловите партии, създадени от хора, които играеха по-своеобразно. От тях само девет души му създаваха някакво напрежение, а останалите бързо изпаднаха в критично положение именно поради лекомислието си. Обикновените партии се разгръщаха вяло, обаче към десетия ход играещите с черните фигури се изправиха пред океан от варианти и тогава първоначалната кротка игра вече с нищо не можеше да им помогне. Първите, които загубиха, бяха безразсъдни: започнаха погрешно и ускориха провала си. Обаче мнозина се стремяха към равна игра, което щеше да ги облагодетелствува, а Дав си постави за цел да спечели максимален брой победи, за да спаси от плен повече от своите другари. От тези съображения той усложни играта, за да застави противниците си да правят грешки. След по-малко от три часа десетки пирати изпаднаха в безнадеждно положение, но не смееха да се откажат, защото се страхуваха от заплахите на Ларн. Постепенно разбраха, че определените петнадесет минути бяха малко време, за да се изчислят сигурните ходове, и че на всяка стъпка ги дебнат уловки. Шестима от неразумните загубиха играта внезапно, защото не можаха да се справят с лабиринта, в който влязоха доброволно. Няколко десетки души се объркаха не от прекалена смелост, а от страх, че ще загубят. Сякаш от бездната на неизброимите възможности над тях се беше спуснала огромна мрежа, в края на която светеха омайващите очи на чудовищен паяк. Над нито една шахматна дъска вече не цареше спокойствие. Всеки се намираше в драматично положение, всеки търсеше спасителния и решаващия ход, всеки усещаше около себе си гибелния полъх на неизвестното. И изведнъж главите на пиратите се сведоха над шахматните маси. Някаква вълна се понесе от дъното на амфитеатъра и се разливаше непрестанно. Съсредоточили вниманието си върху първите редици, Ларн и съдията в центъра не забелязаха това странно явление. Ако някой от играчите не отговаряше в определения миг, считаха го за победен, а изреждането на ходовете продължаваше без прекъсване. Едва когато цяла редица от състезатели паднаха като вцепенени върху масите си, Ларн се разтревожи. Обаче беше много късно. В следващия миг и той потъна в дълбок сън.

При вика на Ларн Дав вдигна лицевата част на шлема си и няколко минути стоя като поразен: хората в амфитеатъра спяха непробудно. Изведнъж проумя хитростта на Муни: капитанът се беше възползвал от перипетиите на едновременната игра, приковала вниманието на всички, и сега те бяха хипнотизирани (вероятно беше използвал апарат с инфрабиовълни).

— Ало — викна някой към Дав и той видя Муни.

— Помогни ми! Разполагаме с три часа. Да изведем нашите оттук, след това ще ги събудя. Имам величествени планове.

От бордовия дневник, намерен в кабинета на Ларн, стана ясно, че астрофрегатата принадлежи на Академията по фотоника, намираща се на планетата Струве, и наскоро била пленена заедно с екипажа й. От написаното Муни научи имената на пленниците и лесно ги разпозна по нашивките върху дрехите им.

— Те ще отведат „Гепард“ до Струве, а аз ще получа най-малко втора награда — похвали се капитанът.

— А за екипажа на пиратите какви намерения имаш? — попита Дав.

— Ще ги пратя обратно в тяхната бърлога…

— Научи ли къде се намира планетата им?

— Не, но те самите ще ми кажат — победоносно се захили Муни. — Веднага ще започнем да ги събуждаме един по един. Преди да ги хвърля в трюма, ще попитам всеки дали иска да го изпратя у дома му, или предпочита да го стоваря сред звездните пустини… Командването на въздушния кораб се извършва от централното бордово табло и… те могат да задействуват спирачките само когато се приближат до някоя планета. Разбираш ли? Дори и някои да ме излъжат или да не искат да ми отговорят, от други все ще науча координатите…

— Не беше ли по-добре да…

— Не! Какъв смисъл има да ги мъкна чак до Струве?

Достатъчно е да знам къде е бърлогата им. Ще вземем с нас единствено господин Ларн Трети.

Затвореният в отделна кабина Ларн имаше възможност да разсъждава върху превратностите на съдбата си. Останалите пирати бяха хвърлени в трюма, а Муни чакаше само да проверят кои от сведенията за Ларна — планетата на династията Ларн — са верни, за да ги препрати с кораба им натам.

През тези дни на Дав му се прииска да посети Ларн Трети, за което трябваше да получи съгласието на капитан Муни. Разбира се, той се възпротиви:

— Не виждам за какво…

— Любопитен съм да знам какво мисли.

— За тази цел не е необходимо да го посещаваш. Мога да ти го кажа аз.

— Ти не си пират.

— Можех да бъда — снизходително се усмихна Муни.

— Не, не би могъл — възрази Дав, а Муни не знаеше дали да се чувствува поласкан или обиден.

— Добре — продължи капитанът, след като помисли малко. — Ще ти направя това удоволствие. Но внимавай да не пострадаш. Човек като него всякога е опасен.

Капитанът му даде един обикновен съвет, но инстинктът не го излъга: свиждането с главатаря на пиратите щеше да се окаже съдбоносно за Дав.

Когато влезе в кабината, той видя пленника, изтегнат върху легло (стъкмено между съдове с цветя от посетените планети, между странни минерали, препарирани или отлети животни и прозрачния саркофаг, в който беше поставена мумията на Хоротоно, космическия конквистадор, обожествен от местното население на Леока). Лежеше неподвижно, но очите му бяха отворени. Дав приседна до него и зачака. Обаче Ларн не му обърна никакво внимание. Дав го гледаше с любопитство и понеже се чувствуваше господар на положението или защото го ядоса безразличието на другия, също не произнесе нито дума. След известно време той се надигна и се запъти към вратата. Едва тогава Ларн наруши мълчанието:

— Предполагах, че ще дойдеш. — След това обърна глава към младия си посетител.

— Какво те накара да предполагаш това? — попита Дав и се приближи до леглото.

— Искаш да проумееш как е било възможно човек като мене да попадне в мрежата на един глупак като Муни… — засмя се той. — Или нещо подобно.

— По-скоро нещо подобно. Интересува ме начинът, по който мислят хората. Колкото до капитана… какво бих могъл да ти кажа! Виждам, че си се хванал на въдицата…

— Той не е толкова глупав, колкото ми се стори в началото, но не е и много умен. А моята грешка е, че не прецених, както трябва, тази малка разлика.

— За тебе тази малка разлика беше гибелно голяма. Така протичат нещата и в шахмата. Този, който съумее да види по-надалече, играе по-добре.

— Дошъл си да ми четеш лекции ли? — ненадейно изръмжа Ларн и стана от леглото.

— Говорех за шахмата, който умея да играя. Но я ми кажи: ако бях спечелил, щеше ли да изпълниш обещанието си?

— Това е детински въпрос. Нечестният човек би ти отговорил „да“, без да можеш да го опровергаеш. А що се отнася до мен, вероятно на края щях да удържа думата си.

— Вероятно? Значи, не си убеден.

— Не съм, защото бих се опитал да те взема със себе си, но ако това се окажеше невъзможно, бих изпълнил обещанието си.

— А защо би искал да ме вземеш?

— Защото хората като тебе са „солта на земята“, както казвали в миналото, а за една малка общност като нашата те са безценни.

Особено след хладното начало на срещата му с Ларн Дав не очакваше подобни изявления. И макар че не можа да потисне задоволството си, той стана предпазлив.

— Досещам се горе-долу каква би била цената ми — ухили се той, като имаше пред вид и сделките, нагласени от Муни. — Щеше да ме накараш да играя с „влечугите на планетите“…

— Ти си глупаво момче! — Ларн тръсна глава с учудване, примесено с гняв. — Нищо не си разбрал. — Той с досада се тръшна на леглото.

Ярост проблесна в очите на Дав; обаче умът му, освободен от влиянието на инстинкта, разсъждаваше спокойно: този укор можеше да бъде клопка, но и искрено потвърждаване на факта, че се е измамил. И в двата случая трябваше да потисне гнева си.

— Искаш да повярвам, че нямаше да ме заставиш да играя за вас, така ли?

Ларн се изсмя кратко и презрително:

— Ето ти доказателство, че си глупав. Ако беше от нашите хора — ако беше приел да дойдеш с мене, щях да те смятам такъв, — несъмнено би играл за нас. Всеки жител на Ларна се труди за нейното добро…

— Сега разбирам… — промълви Дав със засрамения глас на ученик, хванат с ненаучен урок.

— Хвалиш се — прекъсна го другият, надигна се от леглото и присмехулно погледна събеседника си. — Пак не си разбрал.

— Разбрах — въодушевено продума Дав. Разбрах много повече неща, отколкото предполагаш…

— Глупости! Не можеш да знаеш какви мисли минават през главата ми. Накратко нещата стоят така: колкото и добре да играеш шах, печалбата, която бихме получили от твоето умение, е почти нищо в сравнение с богатствата, които донася всеки един от моите капитани, изпратени да пленят някой космически кораб. За това не си и помислил!

— Възможно е — уклончиво отговори Дав.

— А що се отнася до таланта ти на шахматист, не бива да се възгордяваш чак толкова — добави Ларн, който остана с впечатлението, че Дав не го е разбрал. — Познавам един човек, който може да те победи.

— Нима! — рече недоверчиво и същевременно зарадван младият Богар.

— Съмняваш ли се?

— Не, но докато не играя с този човек, не бих могъл да знам кой от нас двамата е по-силен. Бихме могли да го поканим тук…

— Върви по дяволите! — изруга проснатият върху леглото мъж.

Дав стана и отново се запъти към вратата.

— Може би следващия път ще ми донесеш бутилка згромб — със смях викна стопанинът на Ларна. — И един пуловер, по-дебел. Замръзнах в този хладилник, където сте ме бутнали.

И Ларн беше прав, защото го бяха затворили в „Камерата на вкаменелостите“.

След спокойните години, прекарани на „Сперанца“, Дав беше потресен от лавината на събитията през последните дни, които за него бяха необичайни. Промяната, станала с Умна, го вълнуваше не по-малко от срещата му с Ларн. Тяхната почти братска обич се превърна благодарение на Умна в нещо, неподозирано дотогава; а може би предполагано, но теоретично, от видяното в аудиовидеотеката, но не под формата на това приятно вълнуващо, непознато и мило чувство, което изпълваше гърдите му и завладяваше тялото му с нови и силни усещания, които го караха ту да пребледнява, ту да се изчервява само от един неин поглед. Дори и да не познаваше в качеството си на навигатор най-скритите кътчета на „Сперанца“, сега щеше да ги открие и да се уедини с опиянението си от първата любов.

Ако любовта кара някои младежи да пишат стихове, за Дав тя се изрази в нови шахматни варианти. От знойния изблик на чувствата замръзналите дотогава извори се разтопиха и му позволиха да навлезе в свят, вероятно непосетен от никого досега. Макар че притежаваше необикновена сила да се контролира, този нов свят беше за него неизчерпаема феерия от звуци и цветове, с които се възражда природата за сватбата на птиците.

Тези въжделения изглеждаха напразни, защото вероятно само ум като неговия можеше да намери в тях някакъв смисъл, а за Умна те значеха много по-малко от действителните ласки. Впрочем тя имаше за шахмата доста примитивно мнение, но в края на краищата човешко и реалистично. Според нея шахматната дъска представляваше бойно поле. Развълнувана от едновременната игра на Дав с пиратите, тя възприе възхитителните фойерверки, които й предлагаше като цветя на вдъхновения си ум, за доказателство на необходимата подготовка за бъдещото изпробване на силите. И понеже знаеше, че баща й иска Дав да участвува в нови състезания, Умна го тласкаше към това. Обаче той, който още не знаеше какво значи поражение и смяташе, че шахматът трябва да бъде занимание без корист, продължаваше да съчинява шахматни варианти, както гъсеницата създава копринени пашкули, а математиците — техните алгебри и геометрии.

Но това щастие не продължи много. Дав разбра, че баща му изживява последните си дни, и сякаш самата мисъл за тази неумолима раздяла го накара да се почувствува обхванат от съмнения. И не би се осмелил да сподели мислите си, ако Грегори Богар не бе започнал разговора:

— Благодаря ти, че прие да изиграеш тази симултантна партия…

— Няма защо да ми благодариш. Ти ми забрани да играя и пак ти поиска да…

— Разбирам… Разгневен си от това, че погази думата си.

— Не, татко, ти не ме разбра. Не погазих думата си или поне не го сторих сега. Отдавна го направих…

— Играл ли си оттогава? — тъжно попита Грегори Богар.

— С никого не съм играл, но в главата ми партиите сами се редуват. Иначе как бих приел да се боря слепешком с толкова противници.

— Но не успя да победиш всички…

— Когато си поставих шлема на главата, не знаех какви намерения има Муни. Аз приех облога с решението да победя и съм убеден, че щях да успея…

— Не ти ли се струва, че е по-добре така, както се стекоха обстоятелствата?

— Може би…

— Не се измъчвай, не измъчвай и мене. Кажи ми какво те вълнува!

— Тате, спокойно приех да не играя с никого, но не бих желал моят талант — ако може да се нарече така — да бъде цената на една сделка. Ти издаде тази заповед. Вярвам в нея и фактът, че не я спазих, не ми дава покой.

— Дав, момчето ми… — промълви старецът. — Аз съм на края на живота си. Сега много неща преценявам по-иначе, отколкото преди. Може би сгреших, като те заставих да не играеш… макар че намеренията ми бяха добри…

По затруднението, с което баща му произнасяше думите, Дав разбра, че му причинява душевни вълнения.

— Успокой се, мили мой — рече той и хвана костеливата му ръка. — Всичките ти ходове бяха добри — добави с нежна усмивка.

— Не! — възрази умиращият. — Ти ме обичаш, вярваш в мене, но не си убеден, че последният ми ход беше правилен. А… аз… аз… не се съмнявам… Шахматът не бива да се превръща в самоцел за тебе… Иначе ще стане един кошмар, едно чудовище… Помисли върху това! Сега беше съвсем друго… Беше средство за постигане на нещо по-възвишено… Бих искал шахматът да бъде за тебе средство за усъвършенстване… не да те ограбва… да те изсуши… да те… Това ти завещавам…