Адриан Рогоз
Цената на бездната (11)

Вече не помнеше кой започна разговора. В същност и след странното разгневяване на Техом те продължиха да си бъбрят за незначителни неща, свързани с играта. Вероятно когато Дав остана без събеседници, двамата му противници се бяха помирили. Външно разговорите изглеждаха безобидни, дори забавни, но в съдържанието им тлееше дебнене и нападателност.

Най-често говореха за известните затруднения, които са си създавали един на друг големите майстори на шаха. Веднъж планетата ласкаво припомни за Хирив, който не пипал фигурите на противника, преди да си сложи обеззаразяващи ръкавици.

Дав си представи Техом на мястото на Хирив, усмихна се и попита:

— Защо ми го разказа?

— Знам, че на вас, хората, ви харесва да си разказвате подобни безсмислици!

— Зависи кой ги разказва.

— Защо?

— Защото едно удоволствие би ми доставила безсмислица, казана от тебе, и съвсем друго, ако е от Ким Керим например…

— Пак не разбрах. Приятно ми е да играя с тебе, но не запомням информациите, които нямат значение.

— Добре — измърмори Дав и престана да разпитва за странните симпатии, проявявани от планетата. — Чувал ли си за Цаумин от планетата Вандекампа?

— Не.

— Той е бил именит шахматист и единствен по вида си: имал четири глави. Странното нещо в неговата конструкция било това, че докато северната му глава, да речем, станала планетен шампион, другите три стигнали само до званието майстор.

— Много интересно! — изуми се Техом. — И какво станало после?

— Виждаш ли колко си умен! — ласкателно рече Дав. — Досети се, че има и продължение. Станало това, че Цаумин, затруднен в играта от главите-близнаци, които с по-голяма страст изпълнявали ролята на запалянковци, решил на края да се откаже от тях.

— Как?

— Поискал от един специалист по присаждането да отдели от него тримата майстори. После добил тяло на човек и се прехвърлил на Слънчевата система, която е изобразена върху астрономическите карти като шахматна дъска. Е, какво ще кажеш?

— Хареса ми, защото не е безсмислица. И аз бих постъпила така.

Друг път Техом спомена за Боби Фишер, който пръв въведе бизнеса в играта. Дав му възрази и му припомни за шахматните машини, разрушени от създателите им, защото били недоволни от тях, и не пропусна да спомене за ВРАК-3007-Б, машината, която след бляскава шахматна кариера била понижена в автомат за отбелязване на статистически данни за тиковете, проявявани от зрителите на състезанията в Галактиката.

 

 

Незабелязано борбата се разгорещи. По едно време матът беше неизбежен. Но засега играта беше само опасна. Дав не надценяваше положението си, което явно беше по-добро, но усещаше как се възражда от тръпките на напрежението.

След великолепна комбинация и като пожертвува две фигури, Техом застави Дав да приеме един вечен шах.

— Пак спечели! — възкликна със съжаление, но и с неволна насмешка: въпреки че това смути Ким Керим, Техом признаваше — разбира се, с тайнствен език, — че планетната й памет беше усвоила от качествата на последния си противник; започваше да разсъждава по неговия начин.

И за най-голямо изумление на Дав пешката от g2 дръзко подскочи на g4!

За кой ли път, си казваше Дав, откакто беше влязъл в светилището: „Това е решаващата партия в живота ми!“ И вероятно всеки един от тези моменти е бил съдбоносен в кариерата му на шахматист. Но сега? В същност всичко, което ставаше там, беше едно дълго опознаващо странствуване. И водовъртежът на забравените вече ремита, и логически свързаните четири загуби, и победата, която посрещаше с пълно спокойствие. Защото при сегашното започване, което бе създало на предишните възможност за равна игра, му беше забранено да изпусне победата.

Макар че слабите страни на откриването с g4 бяха неоспорими, те бяха много малко. Затова Дав трябваше не само да играе много внимателно и ловко, изчислявайки най-далечните последици, но и да действува енергично. Временното му нападение по посока на дамата беше логично и неизбежно, то предотвратяваше всякаква възможност за голяма рокада, която би защитила царя на белите (малка рокада не можеше да се извърши именно поради хода на g4).

Стените се превърнаха в много екрани, показващи шахматни дъски. В паузите между два хода Дав имаше време да наблюдава партиите, които се редуваха около него. От време на време светваха други екрани и ги повтаряха като движещи се орнаменти. Скоро долови връзката между тях: във всяка побеждаваха белите.

Следователно Техом беше започнала психологичната война. Но защо ли? Защото се боеше или защото психиката й се беше доближила до зачатъчните форми на човешкото мислене?

Да разсъждава минута върху един ход някога това беше за Дав рядко изключение, а мисълта, че може да му отнеме четвърт час, направо беше обидна за него. Но сега можеше да седи над дъската цял ден, преди да премести една фигура. Тази партия го преследваше и през нощта, сънуваше, че скита из лабиринта на вариантите, и щом се събудеше, започваше да я анализира с упоритостта на автомат.

Понякога обаче се уморяваше и тогава, докато наблюдаваше разсеяно двубоя, си представяше, че се забавляват с Умна в някакъв друг свят, където не познават шаха. И както гледаше картините, предложени от Техом, Дав позна партиите, които беше загубил. Това предизвикателство и го развесели, и го ядоса, най-вече с това, че четирите му поражения се редуваха по-често, приличаха на повтаряща се мелодия.

— Защо непрекъснато показваш тези картини, в които постоянно губят черните? — попита най-после.

— Помислих си, че могат да ти бъдат за поука — отговори планетата с необичайна езикова изтънченост.

— По-полезни биха били равните тридесет и една партии, които допусна досега.

— За ум като твоя тридесет и един примера нищо не значат. Ще ти подаря пет хиляди от най-добрите си постижения, подредени по години.

В същия миг от продоволствения автомат се появиха петнадесет магнитни плочи с някогашните големи размери и една инсталация за възпроизвеждане.

— Тук ще видиш и образите на противниците, които съм победил.

Дав беше поразен не толкова от необикновеното хрумване, а от това, че планетата говореше на прагалактически език, сякаш внезапно беше забравила езика, на който говореха досега.

Застанал в средата, царят на белите беше подложен на недоловими, трудно разгадаеми нападения. Техом, която беше и ловка, и изобретателна, започна да предлага много примамливи жертви, но Дав се отказваше решително и непрекъснато увеличаваше натиска.

 

 

Злъчните картини, в които непрекъснато побеждаваха белите, се разредиха и после изчезнаха. Ангелска музика проникна в светилището и нежни ухания заляха Дав. Кой знае в кои потайни места в паметта на Техом се бяха крили, смятани до вчера за ненужни, а сега изплитаха вълшебна мрежа, за да го покорят.

След това ненадейно, когато Дав най-малко очакваше, Техом разгърна отчаяна контраатака, без да държи сметка за качеството: с топ взе защитен офицер. А за царя на белите хоризонтът се проясни.

И като връх на всичко бяха стигнали до позиция, подобна на онази от партията, играна някога с другия цвят фигури, когато черните постигнаха реми. С присмехулни намерения Техом сякаш заставяше противника си да се бори със собствените си измислици.

С всеки ход Дав все повече се убеждаваше изумен, че позицията на белите укрепва, че напрежението спада и борбата неумолимо върви към своя край. Великолепната конструкция, която беше изграждал с такава придирчивост и упорство, рухна пред очите му. Планът му е бил погрешен още от началото, щом не успя да създаде опасност за белите, които използваха времето, за да затвърдят позицията си в центъра. Като разбра, че е надценил предполагаемото превъзходство след започването на партията, Дав се огорчи още повече.

„Как успя да ме обезвреди?“ — питаше се разгневен.

Както играеше стихийно, така стихийно дойде и отговорът: притиснат от необходимостта да се присъедини към Техом, Дав беше успял да изкачи само вертикалната линия РР, без да може да оползотвори силата, идваща от безкрайността вляво, и своя решаващ коз в борбата срещу едно нечовешко създание.

Последва отлив в огорчението и Дав си помисли, че може би още има възможност да поднови битката.

Но тази надежда изглеждаше напразна. „Имах късмет — с тъжна усмивка си рече той, — че придобих търпението на машините. Отново ще изиграем откриването a3 на a4… после ще изредим и другите… току виж, че съм научил нещо от случилото се досега…“

В същия миг му хрумна невероятна мисъл. И сякаш от страх Техом да не я отгатне, Дав стана от шахматната маса.

— Предлагам ти реми — продума планетата на първи галактически език. — Добре игра. Дори признавам, че от тебе научих да ценя стойността на фантазията. Ако сега преиграя партиите с онези шестнадесет души, които бяха тук преди тебе, убедена съм, че ще ги спечеля.

— Така ли? — засмя се Дав. — Нека тогава и аз да ти призная, че също научих нещо от тебе…

— Какво именно?

— Че и много фантазия да имаш, не е полезно. — След това се затвори в нишата си и продължи да обмисля партията, но в нов вариант.

 

 

Дали мисълта да съсредоточи вниманието си върху дясната страна на шахматната дъска беше плод на гениалността му, или се дължеше на навика да изрежда всички начални ходове, придобит от дългото съжителстване с планетата? Положително беше само това, че като си спомни вариантите на започването, откри възможности да продължи борбата. Но това откритие беше мъчително, то сякаш преобърна вътрешностите му…

 

 

…Ако започне играта със саможертви по пътя на пешките, може би по-късно ще ги тласне напред. Въпреки привидната неизбежност на многобройните варианти, извиращи от тази мисъл, те имаха странния недостатък до такава степен да пресекат възможностите на двата лагера, че Техом да успее със страшните си противоудари да наложи „пат“. Затова промените с пешката на „b“ не трябваше да засегнат короната на царицата, а фуражката на офицера. Но и за това поразително превъплъщение белите имаха чудесен отговор. Единственият начин за привършване на борбата се създаваше от напредването на втора пешка по вертикала „b“ и — о, ужас на ужасите — превръщането й в офицер върху бяло поле. Именно „спасителната“ жертва, дадена от Техом, която удвои черните пешки във вертикала „b“, породи това странно положение. Видението на предстоящата победа предизвика в душата на Дав странна реакция: стигнал до края на одисеята си, той изпитваше мъка. Нима подчиняването на безграничния ум на Техом можеше да бъде постигнато само по пътя на това невероятно и нелепо изключение? Остатъкът от човечност за миг го примами да поднови с дългогодишния си партньор великолепното приключение, което се простираше в безкрайността, с надеждата да постигне един безсмъртен финал. Обаче преди още да е престанал да мечтае, ръката му направи първия ход в решителната комбинация. Шахматната му гениалност го водеше непоколебимо към първоначалната му цел.

Когато с напредването пешката на Дав беше заместена с офицер, се чу един забравен глас:

— Два черни офицера на бели полета? Стремежът ти към удвояване не подсказва ли, че си се повредила?

Техом се изсмя с почти човешки глас, извърши „спасителния противоудар“ и рече въодушевено:

— За първи път разбрах какво значи да те подложат на изпит. Обаче трябва да признаеш, че моите отговори ти доставят удоволствие!

Дав мълчеше развълнуван.

— В скоро време ще си тръгнеш — неочаквано рече планетата с нежен глас. — По-голямата част от живота си прекара тук. С мене позна наслади, несравнимо по-силни от преживените навън. Не искаш ли да отпразнуваме нашата среща? Хайде да повторим целия цикъл… Този път ще ти отстъпя белите фигури… Или ще ти предложа нещо по-вълнуващо. Ще изнесем шахматната маса и ще изиграем хиляда симултанни партии. Ще бъде състезание, достойно за нашата гениалност. Приемаш ли?

— Вие и двамата сте се побъркали — намеси се Ким Керим, силно разгневен.

С пресъхнало гърло Дав хвърли последния си коз. Ходовете се нижеха един след друг.

— Безумният смях на Ким Керим поздрави фантастичния плод на въображението на Дав: трети черен офицер на бяло поле!

 

 

В светилището цареше неестествена тишина. Стелеше се сива светлина.

После по мониторите на тавана и стените започнаха да святкат многоцветни и възбудени паунови очи.

— Какво правиш? — попита Дав, за когото партията беше привършила.

— Изчислявам — спокойно отговори планетата. — Вече изчислих 1037 хода.

— Е и? — удивен възкликна човекът.

— Още не съм намерила решенията. Стигнах до отстъпването на топа, но ще продължа изчисленията.

— Не изчисляваш ли въз основа на установени системи?

— Така правех някога. Сега искам да видя какво ще се случи с настоящата партия…

— Но така могат да се правят безкрайни изчисления за всеки вариант поотделно.

— Не. Все някога ще свърша и ще подхвана друг вариант.

— И все така ще продължаваш? — ужаси се Дав.

— Броят на вариантите има граница — с налудничава логика отвърна Техом.

— Това значи, че искаш да постигнеш реми с вечно мислене! — възмутено извика предполагаемият победител на планетата, който ненадейно изпадна в парадоксалното положение на Ахил. После се овладя и произнесе натъртено: — Предупреждавам те, че няма да го постигнеш. В шаха не съществува нито вечност, нито безкрайност.

— Само за мене не съществуват — гневно извика планетата, но не и за твоя човешки ум. А сега ме остави да изчислявам на спокойствие или ще приложа гамбита на Цаумин!

Вълна от еднообразна светлина превърна светилището в ужасяваща феерия. От подземията се надигнаха плавни и тихи звуци.

— Значи, не искаш да изиграем хиляда симултанни партии?

Насмешливият отговор на Дав увисна във въздуха. Една фуния, много гъвкава и здрава, го грабна и преди той да разбере какво става, го изтръгна от мястото му, понесе го стремително през галерията с оживените образи на шахматистите и го изхвърли върху повърхността на планетата.

 

 

Никога не беше си представял Дав, че най-важната партия, най-важният турнир в живота му, а може би и в съществуването на Галактиката, щяха да завършат така неразбираемо, смешно и опасно, независимо от преживените хубави мигове.

След като го остави до изхода от подземието, странната фуния продължи да се носи и подскача във въздуха, сякаш се радваше, че се е освободила от някакво робство, и изчезна в далечината, след нея останаха перести облаци от прах.

 

 

Роденият в пространството Дав Богар, бродил непрекъснато между звездите, е действителен персонаж, макар и по-невероятен от самия Ким Керим, понеже дълго време е живял на планетата Муре и въпреки тайнственото си изчезване е оставил по-дълбока следа в историята.

Настоящите страници са естествено моето виждане за тяхната легендарна среща, макар че съм се стремил да се съобразявам с безбройните тълкувания и документи — кои повече, кои по-малко апокрифни. В проучванията си се ръководех от най-точните и най-приемливите данни.

Епилогът на разказаните събития също е забулен в мъгла, а изобилието от тълкувания (често пъти противоречиви) поражда опасността да се даде коренно различно значение на историята.

За да предам изграденото в съзнанието на Галактиката впечатление от тези двама мъже, ще се спра все пак на няколко от многобройните „развръзки“, запазени в архивите, до които имах достъп.

 

 

След като беше изхвърлен от противника си, Дав се озова до саркофага, в който лежеше Умна.

10 на 5-та степен от тълкувателите (следователно нищожен процент) представят следния епилог, от който предавам основното.