Адриан Рогоз
Цената на бездната (10)

На таблото беше показано започване с g3. Тази непоследователност (естествено беше Техом да играе Kf3) стимулира въображението на Дав. Като дебнеше следващата игра, при каквато първоначалната слабост беше позволила на предшествениците му да постигнат реми, Дав се запита дали не е необходимо да играе по-слабо, за да заблуди противника си. Но веднага се убеди в безполезността на това намерение: в играта на флип-флоп беше допускал, но в шаха му беше невъзможно да играе по-слабо. Както при болестно състояние, ръката му се подчиняваше само на определени центрове в мозъка… Отказа се. Впрочем всяка хитрост щеше да събуди подозрителността на Техом. Едно плавно уравновесяване на силите беше най-подходящият път.

 

 

Никога Дав не беше изчислявал толкова стремително вариантите си, но и никога не беше се бавил толкова от един ход до друг. А противникът сякаш му подражаваше, той също играеше мудно. Като че ли Космосът беше изчезнал в лабиринта на безброй успоредни комбинации. Броят на изчисленията растеше в геометрична прогресия и от само себе си, като разкриваше непрекъснато все нови и нови поводи за неизчерпаемо задоволство, така че ходовете се редуваха от чисто външно предизвикателство и постоянно бяха възможни хиляди премествания, еднакво добри. Както в прастария билярд една нишка от сукното можеше да отклони бялата топка от траекторията й, така сега една дума или само нейният звук, някакво странно шумолене или предполагаемо колебание на противника, едно незначително трепване се превръщаха в случаен взрив за фантастична надпревара: едно движение превръщаше позициите върху шахматната дъска в космодрум за нов полет в безкрайността.

— Не се решаваш да играеш повече — прогърмя в дълбоката тишина шепотът на Ким Керим.

Може би мина доста време, докато Дав му отговори:

— Започна да губиш търпение, така ли?

— И аз съм изненадан, но се случва: забелязах, че започвам да се десинхронизирам. Знаеш ли от кого?

— Значи, между вас съществува нещо като симбиоза?

— Донякъде. Бяхме свързани, така да се каже, като полусъвпадащи величини. А ето че сега…

— Аз ли съм причината?

— Да. До твоето идване нашите биоритми съвпадаха…

— Биоритми ли? Да не би да искаш да кажеш, че си научил планетата да се подчинява на различни биоритми?

— Наистина я научих, но то е временно явление. — Старецът се изсмя и смехът му, който отекна в глъбините на Техом, се превърна в продължителен грохот. — Сам помисли — продължи гласът на Ким Керим, — тук са кацали създания с различни биоритми: например зенонийците живеят толкова мудно, че в сравнение с тях дърветата изглеждат по-деятелни. За тебе мога да кажа, че имаш по-бързи реакции, но жителите на Дедекинда мислят стотици пъти по-живо от нас, представителите на така наречения тип XX…

— И все пак никой не е успял да я победи…

 

 

…Но можеше ли Техом да бъде победена? При отрицателен отговор Дав нямаше какво повече да чака там. Годенка! Това име блесна в ума му. Дали си го спомняше и планетата. Ето една съществена подробност, от която зависят бъдещите му усилия.

— Знаеш ли кой е Годенка? — ненадейно рече Дав.

— Разбира се — спокойно отговори Техом. — О’Тенг е знаменит шахматист от планетата Евдоксия…

— Благодаря за положеното усилие — засмя се Дав, — но аз не те питах за О’Тенг, а за Годенка. Може би си чувал ти, Ким Керим…

— Не си спомням. Къде и кога е живял?

— В Канторела, между годините 583 и 704 от ерата на иредентизма^[1].

— Не съм чувал и за Канторела. Вероятно е някаква планета, която е влязла в Галактическата федерация след моето настаняване тук.

— Така предполагам… Значи, след твоето легендарно изчезване ти не си се опитал да следиш новостите в света?

— В началото го правех, до първите постижения на Техом. После се отказах. Право да ти кажа, оттам нататък ме вълнуваше само нейната съдба на шахматист, която ми се струваше пленителна… А кой е в същност Годенка?

— Един математик.

— И каква връзка има той с това, което става тук?

— Този човек е създал машина на времето, но никой не знае дали е работила, или не. Вероятно за да накара следващите поколения да повярват, че тя е действала, се затворил на стари години в нея подобно на древния Емпедокъл^[2], който скочил в кратера на вулкан, за да накара бъдните поколения, изненадани от тайнственото му изчезване, да го смятат за безсмъртен. Начинът на живот на двамата мъже си схожда и по смешния край на легендата: както нажеженият кратер изплюл сандалите на философа-самоубиец, така и хрономашината на Годенка изхвърлила навън изкуствените му очи…

— Защо ме занимаваш с тези глупости?

— Ти поиска да ти кажа защо съм се сетил за Годенка. Стори ми се очебийна приликата му с тебе.

— Не е изключено да прилича и на тебе — с дълбоко презрение се засмя Ким Керим.

Дав изпита неприятно чувство повече от ехото на този смях, отколкото от съдържането на произнесените думи.

За миг щеше да признае на противника си причината за асоциацията на мислите му, но се отказа. А това беше съществуването на величината Fc, която беше открил и поставил в основата на неформалното смятане^[3] Годенка, и тя създаваше възможост за победа над Техом!

 

 

След новата равна игра Дав си поръча порядъчно количество згромб. Никога не беше изпитвал страх по време на игра, обаче сега го усети с цялото си тяло подобно на спортист, който за първи път долавя, че навлиза в старостта. Страхът му беше неоснователен, защото преместването на g4, което трябваше да последва, при все че беше безцветно, тоест недостатъчно активно, нищо не значеше. И Техом не се чувствуваше добре, защото от дълбочините й се понесе дразнещо бучене.

Без да е помолил, изведнъж екранът показа външния свят и Дав видя прозрачния саркофаг, в който лежеше Умна.

Седящият в подлудяващата ниша човек, затворен там по собствено желание (тъй като вратата беше постоянно отворена), нададе почти нечовешки вик. Той почувствува безкрайно съжаление и към собствената си съдба, и към любимата жена, даже към непознатия, който го беше примамил там. „Почвам да оглупявам“ — помисли си той, а после попита:

— Защо го направи, Ким Керим?

— Не съм аз — с искрено удивление изрече старецът.

— Аз го сторих — изкикоти се с металически глас Техом. — Помислих си, че искаш да знаеш какво става навън.

— И защо тъкмо сега ти хрумна тази мисъл? — Техом не отговори. Само образът на екрана се приближи и позволи да се види прахът, настлан от времето и вятъра върху капака на металокерамичния саркофаг. — Спри! — викна Дав. — Загаси го и да играем, безсъвестна плането!

В същия миг Дав трепна: върху шахматната дъска бял кон се премести на квадрат f3!

Почувствува дълбоко отвращение. Колкото и да е невероятно, това отклонение от правилото предизвика у Дав безсилие и той потъна в бездните на безполезното. Отдавна се беше превърнал в надживял времето си автомат, за когото крайъгълният камък на живота се сливаше с първите ходове на тези оспорвани партии.

Постъпваше досущ като творец, повлечен от водовъртежа, който е предизвикал в Космоса. От дълбочините се надигна весело, измамно жужене. „Похабих целия си живот, за да премеря силите си с един луд разбойник, с един безумен гений“ — проплака у него частица от съзнанието му.

Даваше си сметка, че макар и да не играе слабо, комбинациите му бяха отвратително сиви. А Техом, напротив, постъпваше обезкуражаващо добре и напредваше стремително.

По време на тази проклета партия безброй пъти го прониза мисълта да си тръгне. Плуването в този натежал като живак от варианти океан го задушаваше. „Да си вървя!“ — рече си пак. — Да се махам още сега! Какъв смисъл има да се боря с тази коварна планета! Защо по време на това странно очовечаване Техом трябваше да прибегне и до измамата? Ами ако при следващата партия започне все пак с g4? — блесна в ума му неприятна мисъл. Ах, този незначителен ход, който непрекъснато му създаваше илюзията, че е съзвездие с определен смисъл! И ненадейно сивата картина се оцвети… Гласът на Техом прозвуча като тръба:

— Краят ще бъде победоносен след седемнадесет хода. — После планетата продължи снизходително: — Би могъл да постигнеш реми само със силни нападения. Ти искаше да приключиш, борбата по чисто технически път, но и това не можеш да постигнеш с мене.

Следователно поражение! Обаче отзвукът от него беше почти заглушен от поразяващия извод, че противникът му СЕ СТРАХУВА! И като върховна радост Дав видя как плъзгащата се дясна врата се отмести бавно и нерешително, после се спря на една трета от пътя си. При все че беше победен, Дав имаше разрешение да напусне светилището! ТЕХОМ СЕ СТРАХУВАШЕ!

 

 

Тази мисъл колкото достоверна, толкова и предполагаема му вдъхна сили да броди из ужасната пустиня на следващите партии и да прекоси отчайващата й необятност. Един ход пораждаше друг подобно на зловеща мълния, проблеснала между две успоредни огледала, разделени от безкрайността. Когато единият нападаше в определено място на шахматната дъска, другият създаваше допълнителна защита, после ролите се сменяха, играта се подновяваше и протичаше в съвършена и еднообразна симетрия. Подобно на церемонията при неоснователен дуел на един механичен и зашеметяващ танц, изпълняван от два метални глобуса, които се въртят във въздуха. И двамата изпълняваха с тиха и неумолима страст досадното задължение: вероятно Техом поради самата си конструкция, а Дав, ръководен от вариантите във въображението му.

 

 

Дав отдавна вече не спазваше разумното редуване на времето за игра, за хранене, за бръснене и почивка, отдавна не държеше сметка за това. В началото на далечните му спомени неговата брада растеше неудържимо, така че трябваше да я бръсне често. По-късно забеляза, че макар и да не беше много голяма, тя престана да расте. Заряза я и се спаси от грижата да се бръсне.

 

 

От време на време някой разговор с Ким Керим го ободряваше в безплодната му усамотеност. Поуспокояваше се от гласа на стареца, който сега му изглеждаше по-мъдър, по-дълбок и по-загадъчен, отколкото преди. И така към края на един разговор го попита:

— Как откри тази планета? Как успя да я приучиш да играе шах? И как никой не е чул за това чудо?

— Няма никакво чудо — отговори Ким Керим. — Но откакто съм се усамотил тук, е минало относително малко време в сравнение с необходимото, за да променят хората мисленето си. В началото на космическата ера всяко общество по планетите, ограничено от местния антропоцентризъм, си е въобразявало, че животът е рядко явление в съществуването на Млечния път. После кръгът на познанията се разширил и редица явления, смятани за случайни, били доказани. И така в нашия звезден кът беше създадена възможност на практика да се изследват редица слънчеви системи и това срина някогашните наивни схващания. Впрочем смятам, че не сме надвишили равнището на периода, в който са господствали теориите на някои астрофизици, като например на Лунгон от планетата Астаран или на Хойл от планетата Земя, според които в Галактика като нашата съществуват най-малко милиард планети, благоприятни за биоявленията…

— Значи, колкото е броят на обикновените звезди, които кръжат бавно. Това е ясно схващане и според него Вселената е населена с мислещи същества. Не виждам защо смяташ погрешна тази мисъл, дори ако Техом…

— Не е погрешна, но е бедна, защото свежда живота до тесните граници на dGO — dKO, които характеризират звездата Земя или Еридан. А Галактиката е безкрайно по-богата на живи форми.

— Ти ли си открил това?

— Не. Мене ме занимава намирането на ум, много по-обхватен, и тази безгранична страст ме сближи с няколко изключителни умове. Дайте ми една неподвижна точка и аз ще катурна Космоса — с това той искаше да каже, че никъде не съществува привилегирована и установена точка. — В замяна на това Кворен е доказал, че всяка точка може да подскаже естеството на света, който познаваме.

— Кворен… Спомням си: холографичното съответствие между явленията във Вселената… Срещал си се с Кворен?

— Да и чрез него се запознах с Ентиевсо… Чувал ли си това име?

— Не.

Така и предполагах. Той е гений за вечността на бъдещето. Неговата концепция е на мечтател.

Сред пустинята, която прекосяваше, Дав сякаш видя омагьосан замък от лед.

— Разкажи ми за него! — помоли с неблагоразумна жажда.

— И най-малкото количество материя се отразява в безброй форми, които съставляват отделните единични видове. Но нека се спрем на еквивалентността между маса, енергия, информация и организираност. Ще получим едно основно космическо уравнение, разбираемо, но без всякакво значение и създадено съвсем случайно, ако изключим факта, че самото му съществуване го тласка към необходимото изявяване.

— А това какво значи?

— За един антропоцентрист то води до удивителен извод: според теорията за еквивалентността живот трябва да се появи навсякъде във Вселената в даден стадий на развитие и във формите, необходими на съответната Слънчева система. Както звездите и равновесието в излъчванията по повърхността на слънцата, така и животът, а впоследствие и разумът са калибрирани явления. Щом се убедих в заключението, че при всички астрофизически условия е възможна, а в даден момент и необходима появата на по-високо организиран живот, аз се отказах от антропоморфизма, който е държал изследователите далече от звездите извън секвенцията dGO — dKO. Така успях да открия Техом.

 

 

Въпреки начина на разговор между двамата мъже и тягостното усещане, че върху шахматната дъска се редува един безкраен ритуал на явления-фантоми, между Дав и Техом започна чудноват обмен на мнения. Но това стана след последния разговор с Ким Керим.

— Следиш ли нашите партии? — попита го Дав, макар че искаше да каже друго, а именно: — Още ли вярваш, че Техом е непобедим?

Но във въздуха витаеше нещо неспокойно и това го застави да се откаже от откритото подхващане на тази тема.

Ким Керим не бързаше да отговори. Светлинките по стените се запалваха в някаква очарователна игра.

— Да, следя ги — чу се най-после. — Нямам друг избор.

— Как така нямаш друг избор?

По-късно му се стори, че между техните реплики са минали години, през които той отново потъваше в задушаващата пустиня. Преследваше го мисълта, че веднъж трепна от гласа на стареца, сякаш се събуди от сън.

— Някои от въпросите остават без отговор… Думите сякаш проникваха през стена от памук.

— Не разбрах какво каза — извика Дав.

Лекото раздразнение, което изпита, беше достатъчно, за да премахне инерцията му, да започне да играе по-активно. Глъбините на планетата пак замъркаха като котарак, чийто сън е бил обезпокоен. В съвсем неподходящ момент някаква стара мелодия разбуди спомените му, сякаш наблюдаваше част от живота си, но с очите на друг човек.

— Не разбираш ли? — долетяха до него думите на Ким Керим, като че ли ги довея вятърът. — По този начин игра ти в партията… — Пак не чу края на изречението.

„Така съм играл?“ Познатият вариант блесна пред очите му: отговорът на Техом беше трик, измислен някога от Дав. Сега вече не се съмняваше, че не играе с Ким Керим. Той беше навън. Дали наистина беше навън? Ледени тръпки полазиха по гърба му. Това ли беше отговорът на пророческия въпрос, който му зададе някога?

— Не разбираш ли, че се присъедини към планетата? — едва проникнаха до Дав думите му. — Присъедини… дени… дени… — И звукът на предполагаемите думи заглъхна от яростното мъркане на котарак.

 

 

Стигнаха до партията, открита с хода h4, но краят й не се виждаше. Въпреки това Дав се радваше, че отново шахматната дъска е обляна с цветове. Синя звезда хвърляше меки като коприна тъчи върху всичките квадрати.

Макар че беше напрегнат, Дав се чувствуваше бодър, като след оздравяване от някаква болест. Но и противникът му показваше, че е в истинска еуфория. „Сега той е убеден, че ме е присъединил към себе си“ — рече си Дав и с тъга си спомни времето, когато разговаряха с Ким Керим.