Адриан Рогоз
Цената на бездната (1)

В момента, в който планетата се появи в илюминатора като питащо око, Дав Богар съзря опасността, но той или не пожела, или не можеше да се върне: гравитацията се беше увеличила толкова много, че космическият кораб трябваше да кацне. Завладя го измамливо лошо настроение, нещо подобно на глад, който пресича желанието за ядене. За Дав обаче дори този странен и обезпокояващ признак, бе само повод да се одързости. Това положително се дължеше на дългото въздържание, но и на причина, стояща по-високо от въздържанието или по-дълбоко: леката му смахнатост. Така че той спокойно направи маневрите, необходими за кацането, дори зърна ухиленото си лице в наклонения блясък на командния лост. „Безумеца на въздушното пространство!“ — спомни си той прякора, който се бе утвърдил в границите на една четвърт от Галактиката.

Хиленето му се превърна в детска, обезоръжаваща усмивка, после лицето му стана сериозно. Нямаше какво друго да прави! Трябваше да продължи неумолимо пътя си, както поетът твори стихове, без да може да се откаже, както слънцето свети от собствения си огън.

Преди да докосне почвата, Дав пусна сонда, която бързо му съобщи редица физически данни за планетата. Някои от тях бяха доста подозрителни. Слоят от атмосферата, съдържаща кислород и хелий, не беше много дебел; в замяна на това имаше по-високо налягане, по-голяма плътност, отколкото позволяваше силата на притеглянето. Това несъответствие не разтревожи много Дав; напротив, сякаш по-скоро го зарадва. Странно изглеждаше и релефът. Не се виждаха реки и планини, които можеха да докажат съществуването на някакъв живот, или поне орогенни^[1] прояви, нито пък кратери, специфични за мъртвите небесни тела. Повърхността беше покрита с възвишения, обаче те нямаха формата на пресечен конус, а приличаха на безкрайни вериги от хълмове и придаваха на планетата вид на океан, чиито вълни са замръзнали внезапно.

Въздушният кораб заби краката си в почвата, керемиденочервена от лъчите на слънцето, което Дав виждаше ясно през филтъра в отвора на шлема. Нещо го теглеше неудържимо навън. Имаше възможност да се предпази от всякаква позната радиация, но той се ограничи да отстрани само истински вредните лъчи. Още не можеше да съобрази до каква степен тази притегателна сила идва отвън и доколко се увеличава от собственото му огромно нетърпение. Впрочем каква наивност беше да вярва, че тъкмо сега, след толкова горчиви разочарования, е открил мястото на своите търсения! Но именно тази неизчерпаема наивност му вдъхваше сила да обикаля из пространствата, преследвайки една химера.

Ето защо Дав напусна кораба без съжаление и страх. Може би само опасението, че отново ще се разочарова, предизвикваше у него известно раздразнение.

Настани се в малкия си летателен апарат, в който струпа храна и бутилки с вода и въздух за една седмица. Извиси се на голяма височина, за да обхване по-широка гледка, и полетя над безкрайните извивки на хълмовете, които сега му се струваха досущ като гигантски гънки.

На хоризонта към югозапад съзря някакви тъмни точки! Като се приближи, Дав разбра, че са космически кораби. В далечината забеляза и други. Все повече неподвижни кораби се нижеха върху почвата като гора от менхири. Вероятно бяха няколко хиляди. Дотук сякаш всичко се покриваше с приказките на Гутрие. Дали съществува и отворът, който всмукваше космонавтите в дълбините на планетата? Дав направи няколко обиколки над мрачния пейзаж. Летеше на малка височина и през далекогледа би могъл да различи даже следи от стъпки. Изведнъж забеляза сред този безжизнен космодром това, което най-много го интересуваше: кратер като фуния с грапави вътрешни стени.

Обладан от същото двойно усещане, че нещо го привлича и тласка едновременно, Дав кацна недалече от голямото гърло; ако легендите бяха верни, гърлото щеше да го погълне. Натъпка в раницата си повече пакети с храна и бутилки, после решително се запъти към входа, който водеше към глъбините на странната планета. Изправените като колони космически кораби, които ограждаха мястото, създаваха зловеща гледка; космонавтите, долетели е тях дотук, бяха загинали. Почувствува отвращение. Какво ли значеше това усещане, че му се повръща: дали не беше инстинктът за самосъхранение? От срещуположната страна към тъмната уста се запъти тялото на огромно мекотело. Дав едва сега разбра истинското положение. За разлика от него, който беше дошъл нарочно в това звездно гробище, за да разкрие загадката му, отсрещното живо същество се съпротивяваше на силата, която го дърпаше. И странното е, че именно собствената воля на Дав, която го доведе тук, сега му позволяваше да се държи до известна степен свободно.

Като нагласи пред отвора на шлема си увеличаващия екран, той видя не само отчаяните усилия на съществото, което приличаше на октопод — мускулите на пипалата му сякаш се движеха под заповедите на ужаса, но и една много важна подробност, то несъмнено беше облечено в костюм на космонавт. Следователно пред него се мяташе не някакъв абориген, а мислещо създание, като него чуждо за тази планета. От време на време тялото на създанието изпускаше като сигнали за тревога множество светлинни лъчи и всеки път Дав усещаше близостта на отвратителната опасност.

Щом стигна до ръба на фунията, странното главоного животно беше повлечено към дълбочината. Цялата му съпротива се бе оказала безполезна.

С няколко крачки Дав мина разстоянието, което го отделяше от гърлото, зинало сред космическите кораби. Високомерието му беше по-силно от страха. Значи, пияницата Гутрие беше прав. Координатите на планетата, описанието на релефа, изоставените космически кораби, всмукващата фуния, всичко съвпадаше и отговаряше на уж фантастичните информации, събрани при безкрайното му пътуване из Галактиката.

Платформата, на която беше стъпил Дав, плавно го отвеждаше надолу. Наоколо беше тъмно.

Слизането не продължи много, след това хоризонтална подвижна лента го понесе бързо напред. Едва тогава се сети да запали атомната си лампа, поставена отпред на шлема. Коридорът, по който се движеше, приличаше на минна галерия. И този път Гутрие беше казал истината, макар че никой не даваше ухо на неговото дърдорене на пропаднал космонавт, скитащ из вертепите в покрайнините на Галактиката. Само лудият Дав му повярва. Но как да не повярва на бръщолевенето на стареца, изтръгнало се между две кани със згромб, щом то за Дав значеше основна брънка от веригата, която свързва съмнителното съдържание на басните със съвременната действителност. Само някогашният Шлиман се осмелил да търси легендарната Троя, като се повел по разказите на древния Омир. Но Омир, който и да е бил той, е оставил необикновено произведение и самото то е доказателство за гениалност. Докато Гутрие беше за случайните си слушатели само пиян самохвалко. Дори и Дав не му вярваше изцяло. И все пак…

Въпреки че се бе приготвил за нещо необикновено, истински се изненада, когато след около час пътуване ескалаторът го стовари в огромно като панорама помещение. Тъй като повечето от създанията, които видя, не бяха антропоморфни, Дав би взел мястото за музей по космобиология, ако мизансценът не създаваше впечатление за архаична чакалня на аерогара.

Забеляза поведението на главоногото, пленено преди него: олюляваше се, сякаш зашеметено от това зрелище.

Стотици погледи се обърнаха мълком към двамата новодошли.

Дав огледа тълпата от толкова разновидни създания. Сред групите от паякообразни животни, прилични на насекоми или кълбовидни, с радост забеляза няколко същества, които приличаха на човека. После зърна нещо, което внезапно учести ударите на сърцето му: край стените бяха поставени… многобройни маси за шахмат!

 

 

В този миг Дав Богар беше много близко до това, което за него можеше да бъде щастие. Целият му живот се съсредоточи върху една мисъл, стигнала сега до кулминационната точка.

Дав се бе родил в Космоса и скоро след това остана без майка, която беше заместена с любов и строгост от баща му Грегори Богар. Момчето прояви преждевременно влечение към забавната математика. Докато гледаше как другите играят, той научи правилата на шаха, а на четиригодишна възраст започна сам да играе и веднага победи всичките си противници от „Сперанца“, както се наричаше техният космически кораб. Талантът му беше толкова очевиден, че по неписаните закони на космическите пътувания Дав изведнъж стана най-ценното благо за обикновените експедиции, които имаха за задача да превозят няколкостотин жители на Земята до Струве, удобна планета от съзвездието Касиопея.

Първото спиране при пътуването стана в Хендерсън на планетата Проксима от съзвездието Кентавър. Уулф Муни, командирът на кораба, воден от мисълта за възможна печалба, но и от скрито желание невръстният победител да си намери майстора, извести, че под негова юрисдикция се намира едно дете-чудо. Със съгласието на Грегори Богар Дав щеше да играе — до победа или симултанно — със състезатели от планетата-домакин. От панаирджийско зрелище състезанието много скоро се превърна в необикновено събитие. Изключителният талант на Дав се изяви само след няколко дни. Вестта се разпространи светкавично. Получиха покани от всички континенти, но Грегори Богар беше обещал на свой приятел от детинство да се пресели на Струве, която се намираше на осемнадесет светлинни години от Земята, и понеже, както казват поетите, беше непоклатим, както Полярната звезда, отказа да се засели в Хендерсън, при все че му направиха много примамливи предложения.

Така че тези, които искаха да играят с малкия шахматист, имаха на разположение само осем дни, времето до заминаването на космическия кораб. Детето едва бе навършило пет години и не му разрешаваха повече от две партии на ден. Поради тези условия бе направен решителен подбор сред възможните му противници. В предпоследния ден от престоя им в хотела на космодрума дойде самият Адлен Варалаунис, шампионът на Хендерсън. Самото му посещение беше вече награда. Това бе най-дългата партия от необикновеното състезание, макар че когато Грегори Богар даде съгласието си, заяви: „Но да не продължи много… Утре тръгваме на път.“

Борбата продължи повече от четири часа и завърши с реми. Варалаунис пожела да разговаря с Дав насаме.

— Ти игра превъзходно — каза му шампионът.

— И ти игра много хубаво — отговори момчето. — Досега никой не е успял да изтръгне от мене реми.

— На мене ми се е случвало, а понякога дори съм губил. Но сега, при все че исках да спечеля, не бях в състояние. Може би ме разколеба това, че си толкова малък, но може истината да е друга… Поставях ти клопки, постоянно усложнявах играта, обаче ти винаги намираше най-доброто решение, сиреч най-простия и най-ефикасния ход. Понякога ми се струваше, че имам пред себе си шахматна машина…

— Не можах да спечеля партията с тебе — с учудване промълви момчето.

— Не забравяй, че от двадесет и една години съм шампион на една планета — сякаш се извиняваше Адлен Варалаунис. — Имам много богат опит, но не успях да те победя. Безспорно със своя ум на шахматист ме превъзхождаш. Нещо повече: не вярвам да е имало на света много хора с ум като твоя. Може би само Морфи от планетата Земя… Но макар че печелел почти всички срещи, случвало му се и да загуби по някоя игра и в същност той умрял луд. Или пък Ким Керим от Муре…

— А той как е умрял?

— Не се знае. Легендата твърди, че желаел да намери противник, който да го победи. И понеже продължавал да бъде непобедим, построил огромна машина, на която предал всичко, каквото знаел за шаха. Но и тя не била в състояние да го бие. И един ден Ким Керим изчезнал. Може да се е самоубил, уморен от тази триумфираща самота.

— Какво значи „триумфираща“? — попита Дав и ненадейно шампионът се сети, че пред него стои петгодишно дете.

След като заминаха от Хендерсън, Грегори Богар взе странно, неповторимо решение, което щеше да поощри другите способности на Дав, но криеше и отрицателни последици: позволяваше на момчето да играе на шахматната дъска само след завършването на учебната година (а броят на срещите зависеше от успеха му в училище). Самата шахматна игра се превръщаше в награда. Вероятно знамето на любителския шахмат никога не се е развявало толкова гордо.

И докато мнозинството от ТМИ-исти^[2] и психопедагози, а да не говорим за заклетите шахматисти яростно критикуваха решението на Грегори Богар, Дав, който беше послушно дете (макар и дързък като баща си), скромно и съзерцателно (макар че сред възрастни хора не губеше самообладание), прилежен в учението (макар че се увличаше и от спорта), сметна „шаха-награда“ за не по-малко законен от другите решения, на които се подчиняваше от време на време. Защото за Дав волята на баща му беше закон. Впрочем той искрено му се възхищаваше: Грегори също имаше феноменална памет (като преводач на кораба всички го уважаваха за няколкото десетки езици на Галактиката, които владееше); обаче не е изключено възхищението на Дав да остане ненакърнено и благодарение на това, че баща му никога не беше побеждаван на шах, защото се бе отказал да играе, смятайки шахмата за хазартна игра поради неизброимите й варианти.

Три години момчето удържа на обещанието си. Учеше добре и не сядаше пред шахматната дъска преди края на учебния курс. Но неговият ум стана основна звездна тема. Много преди всеки полет на борда пристигаха покани и предизвикателства. Когато кратката ваканция съвпадаше с престоите, на Дав му беше позволено да участвува в „малките шампионати“, както ги наричаше той шеговито. Удоволствието продължаваше да бъде безплатно, защото Грегори Богар отказваше да приеме всякаква награда. („Циркаджия ли искаш да станеш?“ — заплашваше той Дав.) Но не се отказваше капитанът на кораба, който скрито „уреждаше“ периодичните мачове, беше натрупал богатство и съжаляваше горчиво, че полетът им продължава само десет години.

През това време влечението на момчето към шаха не намаля. Понеже нямаше истински партньор, започна да играе сам най-невероятни партии. За голямо свое разочарование разбра, че не е в състояние да се победи: неизменно стигаше до реми. Носеше се слух, че все пак някой го бил: едно момиченце, по-малко от него; Умна беше сираче, което командирът на кораба беше взел да отгледа и което му помагаше в домакинството. Но за тези невероятни поражения нищо положително не можеше да се каже, защото нито едно от тях не е останало записано.

Един ден (по това време Дав беше навършил единадесет години) той погази дадената дума. При един престой, по време на който „малките мачове“ бяха забранени, защото изпитите не бяха свършили, Умна дойде при него и му каза, че Уулф Муни го чака в каютата си. Когато Дав влезе, завари капитана да разговаря с някакъв възрастен мъж, изтегнат във фотьойла; имаше умни очи и както се стори на детето, беше много елегантно облечен.

— Дав — авторитетно рече капитанът, — ще изиграеш една партия шах…

— Знаете, че баща ми не ми позволява, освен…

— Нищо няма да му кажем на Грегори — засмя се Муни. — Това е известният Мер Хлавон, един от ръководителите на тази планета. Освен това е шампион по шахмат. От няколко години чака пристигането на нашия кораб. Искаше да се запознае с тебе и ето ще ти направи честта да играе с тебе…

— Не мога да погазя волята на баща си — твърдо рече Дав.

— Да поговорим с него — намеси се гостът. — Ще ми достави голямо удоволствие да те видя как играеш… Впрочем ще ти подаря тази книга — продължи Хлавон, като подчерта умишлено бъдещото време.

Дав пое дебелата и тежка книга, печатана през 2193 година в Ню Делхи. „История на шахмата от древния му произход до легендарното изчезване на Ким Керим“ — прочете той и сякаш електрически ток мина през него.

После забеляза подзаглавието: „Игра, предложена от Земята на Галактиката“.

— Не мога — изстена детето. — А с баща ми напразно бихте говорили. Той е непоклатим човек.

— И ти ли си като него? — усмихнато попита посетителят.

— Обещал съм да не сядам с никого на шахматната маса, преди да свършат изпитите — прошепна Дав, сякаш му съобщаваше някаква тайна или търсеше думите си. Той притискаше до гърди огромната книга като съкровище. Внезапно усети увереност, че няма да върне книгата, и това сложно чувство (в което мисълта за виновност се утаяваше на дъното, а над нея оставаше като трепет силният еликсир на мъжествеността) му достави странно удоволствие. Вероятно тогава Дав за първи път осъзна страстта си към шаха (а не само умствените си способности).

— И запомни — рече Хлавон, — че ще ти подаря книгата независимо от това, дали ще спечелиш или не.

Беше ясно!

Изведнъж Муни заговори с другия мъж на езика, използван от жителите на Вега, защото беше убеден, че момчето няма да разбере. Дав обаче разбра.

— А нашият договор? Пак независимо ли?…

— Не — решително го прекъсна Хлавон. — Договорът остава такъв, какъвто го подписахме: само ако хлапето победи, ще получиш патрона с елемент 114; иначе просто ще те обезщетя за безпокойствието. Както и да е, единственият печелещ ще си ти.

— И той — изръмжа Муни, — нали ще му дадеш книгата. Но и ти ще имаш келепир, защото ми бяха предложени и по-големи възнаграждения.

— Възможно е — студено отвърна Хлавон, — но не и от нашата планета. — После се обърна към Дав: — Е, момче, какво смяташ?

— Виждам само един начин — отговори Дав спокойно, макар че беше развълнуван.

— Значи, си намерил решение! — отбеляза развеселен посетителят.

— Какво ти казах! — възкликна Муни на същия конспиративен език.

— Ако не гледам шахматната дъска, все едно че играя сам. — Безспорно Дав каза една истина, но в същото време той не беше напълно убеден, че като играе сам независимо с кой цвят, не е невъзможно да загуби.

— Майсторски измислено! — съгласи се Хлавон. — Досега играл ли си така?

— Никога с друг играч.

— Аз със сто и седем души едновременно. Това се нарича: блинд-сеанс.

— Със сто и седем?! — промълви Дав, развълнуван не защото това му се струваше невъзможно, а защото никога не беше се сетил да го направи. Все едно че беше открил нова великолепна игра.

— Следователно ще се състезаваме без шахматна дъска и все едно че ще сме сами…

— Ще бъдем две триумфиращи самоти — добави развеселено момчето, спомнило си думите на Адлен Варалаунис.

— Това променя положението — намеси се Муни на същия език, който смяташе, че е непознат на момчето. — В договора не е предвидено хлапето да играе без шахматна дъска. Ако завършите с реми, ще ми дадеш патрона.

— Не бъди алчен — отвърна му Хлавон. — Договорът остава така, както сме го съставили. Начинът, по който ще играем, няма никакво значение. Даже момчето каза, че това е единствената възможност да не разбере баща му.

— Не е честно! Момчето е в неизгодно положение.

— И аз ще играя така.

— Но ти си шампион в блинда…

— Да. Обаче никога не съм се хвалил, че не съм бил победен от никого.

— Не, ако не промениш договора, няма да играете. — После капитанът се обърна към Дав: — Отказах се от намерението си, хлапако, ще я отложим за друг път.

В този миг погледите на Мер Хлавон и на Дав съзаклятнически се насочиха към книгата.

— Аз не съм се отказал — натърти момчето.

— Искаш ли да повикам баща ти?

— Няма да го повикаш — с пламнали очи промълви Дав.

Може би именно защото му беше забранено да играе, когато иска, от известно време Дав си беше създал навика да се отнася към всички житейски проблеми като към шахматна партия. И макар че жизненият му опит беше ограничен като за възрастта му, неговото решение не само теоретически беше най-доброто, но щеше да се окаже и най-непримиримото. Обаче Дав още не знаеше колко по-сложни са подбудите на човешката душа в сравнение с шахматните ходове.

Капитанът му позволи да играе. Иначе щеше да загуби цялата сделка. Това беше първото нещо, което Дав предвиди.

За изненада на противника си, който великодушно избра черните фигури, Дав твърде лесно постигна реми. Книгата беше негова. Значи, втората точка беше спазена.

Както беше предупредил капитанът, Хлавон отказа да му даде скъпоценния патрон. Оттук започнаха усложненията. Докато излизаше от каютата, Дав чу как двамата мъже се карат и се заплашват.

При тръгването си посетителят зърна момчето, което го чакаше.

— Ще му дадеш ли патрона? — попита Дав.

— Не — засмя се Хлавон, който разбра, че напразно са се опитали преди малко да скрият тайната на договора. После промени темата: — Хареса ми как поддържаше атаката против сицилианската…

— Против какво? — учудено попита Дав.

— Не знаеш ли какво значи сицилианска партия?

— Не.

— Нито царски гамбит?

— Не.

— Хм! — усмихна се под мустак шампионът. — Трябваше да очаквам такова нещо.

— Какво е трябвало да очакваш?

— Нищо. Като разлистиш тази книга, ще научиш всичко, което не знаеш или по-скоро което знаеш. А сега ми кажи: нарочно ли се стремеше към равна игра.

— Да. Стори ми се, че по този начин ще ти се отблагодаря за подаръка…

— И таз добра! Но можеше да загубиш…

— Напротив. Ако при двадесет и осмия ход те бях притиснал, щях да спечеля. Но си признавам, че се изплаших…

— Изпитал си страх! — радостно викна другият.

— Изплаших се да не ти се отблагодаря прекалено много. Това значеше да загубиш патрона…

Мер Хлавон обгърна момчето с дълбок поглед, в който се преплитаха удивление, гняв и донякъде нежност.

— Ей, хлапе! — измърмори той.

— Вярно е — засмя се Дав. — Наистина се изплаших.

— Едва сега разбрах. При двадесет и деветия ход, след като ти се подвоуми, преминах към атака. Всеки друг щеше да загуби.

— И ти ли щеше да загубиш, ако беше на моето място?

— Мисля, че да. Обаче ти игра толкова точно, просто и силно, че краят ми се стори вихрушка, която ни отнесе към реми. Ето защо заслужаваш книгата, ако все още имаш нужда от нея. Във всеки случай, ако някога съм ти необходим, знай, че на тази планета имаш един приятел — с тържествен глас заяви Мер Хлавон.