Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Oriana, eu şi Gemmi 1, 2, 3…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Boman(2008)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
Xesiona(2008)

Издание:

Адриан Рогоз. Цената на бездната

Сборник научнофантастични разкази и новели

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982

Библиотека „Галактика“, №39

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Спаска Кануркова

Преведе от румънски: Веселина Георгиева

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Румънска, I издание

Дадена за печат на 6.VI.1982 г. Подписана за печат на 15.X.1982 г.

Излязла от печат месец 19.XI.1982 г. Формат 70×100/32 Изд. №1596

Печ. коли 22,50. Изд. коли 14,57. УИК 13,98. Цена 2 лв.

Страници: 360. ЕКП 95364 21531 5627–45–82

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 859–32

© Веселина Георгиева, преводач, 1982

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1982

 

© Adrian Rogoz, „Preţul secant al genunii“

Editura „Albatros“, 1974

REPUBLICA SOCIALISTA ROMANIA

История

  1. —Добавяне

Хап или не, но аз го глътнах. „Важното е — мислех си, — че съзнавам недостатъците на Джеми. Така ще успея да ги отстраня.“ Същевременно разбрах, че няма да съм в състояние да напредвам, ако работя по занаятчийски, както се казва. Необходимо беше да открия нови методи за монтирането на „зародиша“. Първоначално имах нещо като интуиция. Обаче не след дълго проблемът ми се изясни. Това се случи приблизително в периода, в който Ориана се върна в ИМБ.

Новата среща с нея изведнъж ме дари с гигантски криле, вдъхна ми ум, фантазия и изобретателност. По онова време бях склонен да отдавам тези добродетели, добити от простото фотомагнетично съприкосновение с две очи с лешников цвят, на онази недоизказана дума, за която вече споменах. Защото междувременно имах възможността да се примиря (какво сърцераздирателно и сладко примирение!) с мисълта, че съм безвъзвратно влю… Обаче днес — признавам го като възхвала на Ориана — разбирам, че нейната заслуга в създаването на Джеми (на истинския, на необикновения Джеми) се изрази в много повече неща, не само в пораждането на една страст, колкото и силна, трайна и нещастна да бе тя.

Време е да заявя открито: Ориана беше надарена с необикновен математически талант. Без този талант не бих постигнал нищо, а една от най-вълнуващите космически загадки вероятно би останала забулена в тайнственост завинаги.

За романтиците от миналото столетие най-привлекателното противоречие у жената е склонността й към крайности: нежност и греховност, както се е изразил и Еминеску в прекрасното си стихотворение „Венера и мадона“. Не мога да твърдя, че това виждане е изчезнало, но ми се струва, че друго преобладава в нашия век. Атомната ера още в своето начало се отъждестви с борбата на човечеството против всичките му окови: социални, политически или чисто и просто геофизически (имам пред вид онези, които ни пречеха да овладеем небето). Бяха разкъсани и веригите, които унижаваха жената. Знаменателен е фактът, че между малкото личности, удостоени два пъти с Нобелова награда, е и една жена: удивителната Мария Кюри, майка на още една носителка на същата награда и в голяма степен създателка на новата ера. Естествено, и представата за романтизма се промени. Поне в моите очи очарователното противоречие у съвременната жена може да се открие в начина, по който тя съчетава конкретността на спорта с най-чистите абстракции. Разбира се, до този извод стигнах благодарение и на Ориана.

Споменах по-горе за необходимостта да открия нови методи за създаването на моя „зародиш“. Днес тях ги смятат за нещо естествено и в същност бяха наложени от самото развитие на науката. Но тогава пътят, по който трябваше да вървя, ми се струваше неясен и труден. И наистина, когато правех първия модел на Джеми, създадох един електронен апарат, обаче използвах начините за монтаж, прилагани от часовникарите. Въпреки че заместих тяхната лупа с мощен микроскоп, методът в основата си остана пак механичен. Затова казах, че работех занаятчийски.

Как успях да сътворя Джеми по електронен път? Като пристъпих към създаването на система, в която електрическите и електронните елементи бяха заместени с молекулярни пластинки. Същевременно трябваше да прибягна към помощта на големия „мозък“, който имах на разположение. Следователно проблемът се състоеше в това — да замисля програмата, чрез която самият „мозък“ щеше да създаде Джеми. Вярно е, че програмирането на електронния мозък беше много трудна работа, но постепенно се убедих в ползата от него. Колкото и да беше гениална моята идея, тя не значеше нищо, ако не бях в състояние да я осъществя. А в онзи момент аз наистина не бях в състояние. Това ми го доказаха непрекъснатите неуспехи, с които завършваха опитите ми да сведа по механичен начин граховото зърно до размери, десет пъти по-малки. На Ориана се падна удоволствието да ми обясни теоретично причините за тези несполуки.

Тя се върна в ИМБ ненадейно, когато почти бях загубил надежда, че ще я видя отново. Изглеждаше изтощена и потисната, което обаче придаваше на красотата й нещо трансцендентно, както биха казали математиците. Само веднъж се опитах да разбера защо е тъжна. Но суровият й и високомерен поглед пресече желанието ми да я разпитвам. В замяна на това научих какво е искала да ме помоли преди. Мнозинството от младите биолози в института усилено изучаваха математика под ръководството на Ориана. Даже бяха започнали да придават на проучванията си все по-точен вид. „Не е ли естествено — попита ме Ориана — наскоро монтираният голям електронен калкулатор да помогне на това значително начинание?“

Предложението й не ме очарова кой знае колко, защото, от една страна, щеше да ми отнеме време, а от друга, ме лишаваше от „мозъка“. Но можех ли да откажа на Ориана? Казах й, че съм съгласен един или два дни седмично да помагам на младите биолози в института. Тя остана разочарована.

— А през останалото време за кого ще работиш?

— За себе си.

— За себе си ли? — рече тя възмутена. — Да не смяташ, че сме те довели тук, за да монтираш машина лично за себе си?

Възмущението й ми се стори смешно и аз се разсмях.

— Нека да оставим настрана историята с моето довеждане тук…

— Защо да я оставим? И защо се смееш без повод? — разгневи се Ориана.

— Смея се от яд — казах сериозно. — Но всеки един от нас има право на свои тайни, нали? Видях я как изведнъж се укроти.

— Обаче мога да ти съобщя над какво работя — веднага омекнах аз.

Без да навлизам в излишни подробности, й разказах за задачата, поставена ми от академик Погор. Тя ме изслуша внимателно и видимо заинтригувана.

— Не би ли искал да ти помогна — предложи ми на края.

— Разбира се… би било приятно да работя с тебе — отвърнах смело — Обаче не виждам как би могла да ми помогнеш — довърших аз вече по-сдържано.

— И аз самата не знам още как точно, но понеже нямаш нищо против, ще те навестявам и ще намеря някакво решение; даже имам план. И нали се разбрахме: два дни през седмицата ще работиш за нашия колектив.

 

 

Оттогава тя всеки ден прекарваше в нашата секция поне един час. Първоначално сядаше на табуретката и ме наблюдаваше, като от време на време ме питаше за целта на работата, която вършех, или за имената и предназначението на определени части и инструменти. Разбира се, в двата дни, посветени на младите, Ориана оставаше по-дълго време.

Често си тръгвахме вечер заедно и понякога я изпращах до дома й. Нали имахме толкова важни въпроси за обсъждане! Когато, уморена от работата през деня, вървеше мълчаливо до мене, забелязвах как я обзема особена тъга. Но щом се завържеше по-интересен разговор, а за нея „интересен“ значеше свързан с математиката, умствената активност въодушевяваше Ориана и тъгата изчезваше. С една дума, държеше се като дете, на което са заменили играчките с абстракции.

Една от тези разходки с Ориана се е запечатала силно в паметта ми. Естествено, тема на нашия разговор беше начинът, по който ще трябва да бъде моделиран Джеми. Скоро, след като ми предложи помощта си, Ориана стигна до извода, че единственото ефикасно моделиране на „електронния зародиш“ може да стане по математически път.

Досещате се, че това гледище противоречеше на цялата ми същност. Не твърдя, че бях заклет враг на математиката. От малкото, което знаете за мене досега, вярвам сте забелязали, че не съм чак толкова глупав. Обаче съществува и един по-изкусен начин да прегърнеш една кауза. То става като при електричеството: един атом се привлича от друг толкова по-силно, колкото по-малко електрони има. Липсата на добра подготовка по математика принудително ме тласна към практиката. И ви уверявам, че съществуват достатъчно… практически доказателства, с които може да се обясни подобно отношение, даже да се оправдае. Не се побоях да предложа и на Ориана някои от тези доказателства. Бях ги обмислил предварително, защото нейната идея (математическото моделиране) ми се струваше, че противоречи на моето (електронното моделиране).

— Мила моя — казах й убедително, — не отричам превъзходството на математиката. Но и тя не е непогрешима и те уверявам, че колкото пъти се е спънала в някоя задача, толкова пъти практиката е съумяла да я реши сама.

— Държиш се така високомерно — отговори ми Ориана, — сякаш всичко, свързано с математиката, за тебе е обикновено и просто…

— Напразно ме обвиняваш — възразих аз. — Ще ти посоча красноречив пример. Един от характерните белези на нашата цивилизация е скоростта. За съжаление обаче теорията за свръхзвуковото движение изостана тъкмо когато беше необходима. Математиците не успяха да намерят интеграла на диференциалното уравнение на Навие-Стокс за вискозните течности. Смятам, че знаеш!

С наслада произнесох израза „диференциалното уравнение на Навие-Стокс“, чиято точност сама по себе си представляваше психологически аргумент. Ориана ме слушаше и се усмихваше мълчаливо.

— Е добре — продължих аз, — инженерите, понеже са нетърпеливи, направиха опитите си върху умалени модели и върху тях изградиха практическите си изводи за движението при нормални размери. Без да се позовава на някой математически способ, техниката си създаде теорията за подобието, а благодарение на нея бяха достигнати скорости от 2000 километра в час.

— Браво! — поздрави ме Ориана. — Едно и едно прави две.

— Подиграваш ли ми се? — попитах я обиден.

— Даже да бях го направила, пак би било малко в сравнение с твоето изказване. Бих могла да се надсмея над един-единствен кибернетик, докато ти се опита да обидиш цялата математика.

— Аз ли?! — викнах, искрено изненадан от нелепото обвинение.

— Дори ако си го направил неволно, ефектът е същия. Примерът, който избра от динамиката на флуидите, е действителен, но не е типичен за прогреса на съвременната наука. Това е един емпиричен случай, който ненадейно може да се окаже полезен, но не е интересен в нашия разговор.

— Не съм съгласен с думата „ненадейно“. Не само във въздухоплаването се прибягва към механично моделиране. На тебе ти се струва, че животът на тези инженери е лек, че им е лесно, така ли?

Нашият спор продължи в същия тон. Защо ли се настървявах да й доказвам, че не е права, когато много ясно разбирах, че постъпвам глупаво от всички гледни точки? Напротив, не беше ли в мой интерес Ориана да осъществи намерението си и по този начин да остане по-дълго време с мене?

Може би страстта, която влагах в защита на моята теза, беше предизвикана от свенлива гордост, а може би чисто и просто се опитвах с неосъзната хитрост да накарам Ориана да вземе решение и да я тласна към целта, за която мечтаех.

Тя ме слушаше внимателно и сериозно, отговаряше ми спокойно и умно и полека-лека ме извеждаше на брега, към който се стремях и аз. Но пътят ни минаваше през изобилната зеленина на ботаническата градина.

Седнахме на една пейка. Докато Ориана ми говореше нещо, аз я гледах и изведнъж ме обхвана желание да променя темата и да й призная… всичко. Обаче осъзнах, че ако постъпя така, ще изпадна в положението на оператор, който иска да заснеме една кошута в планината и за да я накара да си обърне главата, стреля с пушка. Затова се отказах от любовните признания и продължих да я гледам.

Над нас се спускаше здрач. Отдавна не бях имал възможност да се любувам на природата, и то в такова лирично настроение. А може би отражението, което невидимото слънце хвърляше върху прозрачния седеф на големите и неподвижни облаци, създаваше наистина пленителна гледка. Развълнуван, хванах ръката на Ориана. Потънала в размисли, тя не се отдръпна. Но след няколко минути забеляза постъпката ми, която вероятно беше прекалено красноречива за един чисто теоретичен разговор, и видях, че леко навъси веждите си и се опита да дръпне ръката си. Тогава я пуснах и с невинен израз й посочих величественото свечеряване. Това беше една щастлива диверсия.

— Ах! — възкликна тя. — Много е красиво.

И започна да съзерцава залеза.

— Харесват ли ти облаците? — попитах, решен този път да я прегърна.

Отговорът й ме удиви, макар че беше много „типичен за прогреса на науката“.

— Изключителни са — потвърди тя. — Представих си, че онзи теменужен облак очертава група сфери, и се опитвах да видя дали просто или сложно са свързани.

Кажете и вие: можеш ли да целунеш едно момиче в момента, в който се опитва да разчита в облаците абстрактни пространства?

 

 

Не е изключено онзи облак да е бил спасителен за мене. Ако се бях опитал тогава да целуна Ориана, бих разрушил всичко. И не само вълшебството на първата ми любов. Ако бях насилил нещата, щях да разбера с няколко месеца по-рано, че не бива да храня никакви надежди, защото сърцето на Ориана бие за другиго. А така онази великолепна нощ вместо да намали чувствата ми, ги усили, даже се превърна в космодрум за полетите ми към звездите.

Ориана се отнесе сериозно към задължението си да ми помага при конструирането на Джеми и още в началото започна да го моделира математически в размерите, поискани от академик Погор.

Най-трудното нещо в нейната работа беше да установи аналитичните връзки и диференциалните уравнения, като създаде взаимодействие между електрическите връзки и пространственото разпределение на молекулярната система. Тук си помагахме взаимно. Преди всичко разделихме бъдещия сложен уред на съставните му елементи. На всеки елемент направихме чертеж, въз основа на който бяха намерени съответните уравнения. Както казваше Ориана, в тази игра аз трябваше да изпълнявам ролята на Фарадей, който е описал електрическите явления, без да използва каквато и да е апаратура, а тя — ролята на Максуел, който изразил с уравнения идеите на физиката, а от тях направил извод за съществуването на електромагнитните вълни.

Само след пет дни Ориана притежаваше формулите, които й бяха необходими.

— Сега — заяви тя весело — можем да пристъпим към математическото моделиране на Джеми.

Най-интересното е, че на края нейната идея съвпадна с моята, въпреки че по едно време ми се струваше, че сме в противоречие. Мястото на съвпадението беше именно голямата аналогоцифрова машина, която бяхме монтирали. И наистина, като подаде на „електронния мозък“ списъка с получените уравнения, Ориана изумително лесно постигна математическото моделиране на Джеми.

Важно беше да узнаем как ще постъпва той при определени обстоятелства. Затова различните условия, както ние си ги представяхме, бяха изразени математически. После, като подложихме нашия модел на новите съотношения, бързо успяхме да научим как ще реагира. И пилотите, поставени в изпитателен апарат за летене, отговарят на въображаеми условия. Но във варианта на Ориана поведението на Джеми беше още по-незабележимо, защото неговите приключения се извършваха само в „електронния мозък“ под формата на уравнения. В сравнение с Ориана аз бях като късоглед човек, даже и сляп: функциите или изчисленията, които за нея имаха конкретно значение и предизвикваха различни възклицания, за мене нищо не значеха. Едва след като се опиташе да ми разясни техния смисъл, започвах и аз да долавям нещо. Но въобще фактите ме заставиха да призная, че математическият способ е много по-съвършен от „граховото зърно“.

— Ако успеем да научим „мозъка“ сам да конструира Джеми, ще решим задачата — съобщих на Ориана с шеговит тон сериозното си намерение.

— Това целя и аз — засмя се моята приятелка. — Да видим дали ще успеем.