Хавиер Сиера
Египетската тайна на Наполеон (16)

14.

Казармата в Абасия не беше много далеч от „Абу Сарга“. Сградата в парижки стил беше нова, издигната от французите само три месеца по-рано, и в нея бяха разквартирувани войските, натоварени да следят за сигурността в града. Постройката представляваше завършен квадрат, в чийто център се намираше просторен вътрешен двор, където — освен войниците — имаше камили, коне, оръдия и множество муниции, с които да се противодейства на почти всяка кризисна ситуация.

Стражата отведе Такла и Теодор до втория етаж. Беше ги изпратил Марко VIII, тъй като смяташе, че първият може да даде на французите полезна информация за отец Чирило, а вторият щеше да бди послушникът да не падне духом, в случай че разпитът засегне болезнени за него теми. Заради ранга му на дипломат в трудните времена на турското господство и известните му познания по френски, добити при разговорите с моряци, търсещи църкви около пристанището на Александрия, на Теодор можеше да се разчита, че ще се справи с всяка ситуация.

Двамата бяха оставени да чакат в продължение на два часа, които прекараха в мълчание, седнали на дървена пейка в неизмазания коридор. Около тях кипеше трескава дейност. Униформени мъже излизаха забързано от различни кабинети. Всички държаха в ръцете си пликове, запечатани с червен восък, и по лицата им се четеше решимост да изпълнят получените заповеди — каквито и да бяха те — възможно най-скоро. За коптите беше трудно да разберат какво правят там тези мъже, нито да преценят дали заобикалящото ги оживление е обичайно. Най-накрая бяха приети. Военен, който се представи като поручик Франсоа Дюмон, ги въведе в една от канцелариите.

Помещението бе оскъдно обзаведено. Между четирите му жълти стени можеха да се видят само импровизирана маса, сглобена от останали от скелето дъски, два стола и трикольор, забоден на стената. Това беше достатъчно, за да смути посетителите.

Офицерът с руси, грижливо сресани коси и румено лице впечатли послушника с безупречните си маниери. Истината е, че Такла не очакваше подобна любезност. Военният говореше гръцки и малко арабски. Предложи им горещ ментов чай, който ободри монасите, и им довери, че майка му е родом от Атина и че в семейството му има няколко православни свещеници, които — съгласно порядките на религията си, се оженили и имали многобройна челяд. След това изключително тактично офицерът изчака най-подходящия момент, за да започне разпита на младия Такла.

— Е, братко — каза, като взе хартия и перо, — трябва да изпълним някои бюрократични изисквания… Име на изчезналия?

— Чирило от Болоня.

— Години?

— Седемдесет и една.

— Занятие?

— Преводач.

— Трябва да ми дадете възможно най-пълно описание на човека. Важно е за доклада и за по-нататъшното разследване.

Стомахът на Такла се сви. Изпита странно безпокойство при мисълта, че от написаното в полицейския документ ще зависи какво внимание ще бъде отделено на изчезналия му учител, а може би дори и изясняването на случилото се.

— Въпреки че брат Чирило бе вече много възрастен, не му личеше. Беше плешив и почти сляп с едното око, но никой от нас, които бяхме всеки ден с него, не би се досетил, че е едноок. Очите му бяха големи и не му убягваше нищо от случващото се около него.

— Колко беше висок?

— Горе-долу колкото мен, сиреч, не повече от който и да монах от общността ни, но ходеше леко приведен.

— Цвят на кожата?

— Бял.

— Цвят на косата?

— Също бял. Беше му останала малко… — Коптът започна да става нетърпелив. Записките на събеседника му бяха изпълнили вече квартиля и половина.

— Вие в града ли живеете?

— Не.

— А къде?

— Ние сме монаси от манастира „Света Екатерина“ в Синай. Всъщност… — Поколеба се и хвърли поглед към Теодор, който не изпускаше нито една подробност. — …говоря само за отец Чирило и себе си.

— И какво правехте в града?

— Дойдохме в Кайро, защото бяхме повикани от нашата най-висша власт.

— Да, патриарх Марко — отбеляза офицерът.

— Точно така.

— Кажете ми, братко, сигурен ли сте, че последния път, когато видяхте Чирило от Болоня, той беше в сградата, която изгоря тази сутрин?

Такла кимна утвърдително.

— Вие познавахте ли библиотеката?

— Не. Това беше първото ми посещение.

— В такъв случай възможно ли е Чирило от Болоня да е напуснал сградата през страничен изход?

— Имало ли е друг изход, господине?

Офицерът се усмихна кисело.

— Всъщност не.

— Тогава не знам накъде биете.

— Много просто. Не можем да удостоверим смъртта на Чирило от Болоня, без преди това да сме намерили трупа му. А той все още не се е появил на местопроизшествието.

— Какво искате да кажете?

— Че е възможно отец Чирило да е организирал пожара, за да може да избяга. Преди малко казахте, че е бил преводач. Що за текстове превеждаше?

— Религиозни творби. Нищо, заради което да трябва да бяга. Но как може да мислите, че…

Поручикът направи гримаса и настоя:

— Не отговорихте на въпроса ми.

С бащински жест Теодор протегна лявата си ръка към расото на Такла.

— Отговори, братко Такла. Само с истината каквито и да са последствията от нея, ще знаем какво се е случило с обичания ни Чирило.

Младият копт долови в думите на патриаршеския помощник интерес, какъвто дотогава не бе забелязвал у него. Вместо обичайното му ледено изражение, на лицето му се четеше искрена тревога за изчезналия.

— Така да бъде… — отстъпи Такла, обръщайки поглед към френския офицер. — Отец Чирило работеше по доста особен превод, в който се предсказваше идването на ново време за Египет. Превеждаше древен пророчески текст, свещен за нашата Църква.

— Време?

— Всъщност по-правилно е да се каже Времето. Става дума за исторически момент, който настъпва само след определен период и който, според вярата ни, ще донесе велики разкрития за вярващите.

Поручикът трескаво записа тези думи в доклада си.

— И смятате ли, че това разкритие може да е причина за случилото се?

— Може би някой не е искал това да се разчуе — намеси се отец Теодор. — Някой, който е заклет враг на нашата Църква и чиято цел е да ни отнеме този свещен и съдбовен текст.

— Отец Чирило ползваше ли се с пълното доверие на Църквата ви?

Такла отново се поколеба.

— Какво имате предвид?

— Точно това: ако Чирило е работел върху нещо толкова важно, може би го е споделил с човек, който не е трябвало да знае, и заради тази недискретност някой е поискал той да изчезне.

— Да бъде убит, поручик. Брат Чирило беше убит.

— Сигурен ли сте?

С този въпрос търпението на Такла се изчерпа. Сякаш някаква вътрешна пружина се бе задействала в него, младежът се озова пред масата на офицера и опря ръце върху нея.

— Отговорете ми сега вие на един въпрос. — Очите му бяха зачервени. — Откога французите се занимават с търсенето на коптски монаси? На какво се дължи този внезапен интерес към нашите дела, когато войските все още не могат да гарантират дори сигурността на църквите и манастирите ни?

Дюмон погледна над очилата си, които току-що бе наместил. Реакцията на монаха го свари неподготвен. Не беше обичайно за един миролюбив духовник изведнъж да започне да излъчва такъв гняв.

Без да се смути, отговори:

— Може би не знаете, че от месец насам градът е обект на поредица злополучни атентати. Не ви виня: идвате от друго място, но наш дълг е да разследваме всеки пожар, всяка смърт и всяко изчезване, които се случат тук, докато намерим виновниците… А това включва и сектора от града, управляван от Коптската църква. Разбрахте ли, братко?

Младият монах отстъпи към стола си, докато офицерът довършваше защитата си:

— Дори съществува възможността да са го отвлекли, за да искат откуп от хазната на патриарха. Напоследък в града има твърде много неконтролируеми религиозни фанатици.

Изведнъж Такла си спомни нещо:

— Тези атентати имат ли нещо общо с шпионите, за които се предполага, че са в Кайро?

— Виж ти! — изкашля се поручик Дюмон. — И откъде знаете това, братко?

— От снощи в кварталите не се говори за нищо друго. Дори се носи слух, че сте ги заловили и хвърлили в Цитаделата. Чух за това на пазара за подправки. Но кажете ми, мамелюци ли са? Или може би англичани? Любопитството на копта отново изненада поручика.

— Не мога да отговоря на този въпрос, донякъде, защото не е вярно, че сме ги затворили. Все още ги търсим. Знаем само, че са дошли в Кайро от изток, отседнали в няколко странноприемници, платили със злато за всичко, което консумирали, и след като посетили центъра, поели към Хелиополис.

— Опасни ли са?

— До определена степен всички шпиони са опасни. Въпреки че, както изглежда, тези пътуват невъоръжени.

— И какво смятате да правите, ако ги заловите?

— Да ги предадем право на генерал Бонапарт. Всички нареждания за издирване и залавяне са издадени от него и той е този, който е особено заинтересуван те да му бъдат предадени живи.

— Знаете ли дали са мюсюлмани?

Поручик Дюмон стана подозрителен.

— Вече ви дадох твърде много подробности — каза сухо той. — Ако имате улика, която да насочи правосъдието по следите на бегълците, длъжен сте да ни я предоставите.

— Не, не. Нищо подобно. Пожарът разруши всичко, освен…

— Освен?

Зениците на поручика се свиха.

— Освен една почти изгоряла Библия, пръстена на отец Чирило и синя кърпа, в която бяха увити тези два предмета.

— Синя кърпа, казвате?

Очите на Дюмон се отвориха широко.

— Да… Нима тази подробност представлява интерес за вас?

— Единственото, което знаем засега за издирваните, е, че носят сини тюрбани — призна Дюмон.

— И това ви се вижда необикновено съвпадение, не е ли така?

Поручикът мълчаливо огледа младежа и достопочтения му придружител, без да знае какво да отговори.