Хавиер Сиера
Египетската тайна на Наполеон (10)

8.

„От последните дни на Бог на земята“.

Въпреки че ръката на отец Чирило вече не бе като по времето, когато преподаваше в семинарията, краснописът му беше безупречен. Патриархът го огледа доволно в усамотението на покоите си.

Още началото, звучно и необичайно, обещаваше четивото да е увлекателно.

Целият ръкопис, преведен от стария копт от „Света Екатерина“, надхвърляше сто квартили^[1]. Беше изписан със същия дребен и сбит почерк, който Марко VIII познаваше така добре. С наслада погледна купчината листа под мъждивата светлина на свещника.

Защо Чирило толкова настояваше, че ръкописът е опасен? Предвид културата му и поста, който заемаше, какво зло би могло да му причини един текст отпреди осемнайсет века?

Патриархът не мигна цяла нощ. Не можа. С широко отворени очи погълна за няколко часа всички страници, дадени му от Чирило, опиянен от текста и силата, излъчваща се от всяка негова дума.

Документът, предшестван от писмо на свети Марко до един от учениците му, вероятно пратеник в Рим, обясняваше защо евангелистът се беше отправил на заточение в Кайро толкова бързо. Изглеждаше, че Симон Петър, вече установил се във Вечния град и начело на първите християнски комуни, е бил заинтригуван от обучението, получено от Учителя в Египет през годините, когато е бягал от Ирод. Тази тема не му давала мира. Всичко, свързано с Рави, изведнъж се било превърнало в предмет на спекулации и противоречия сред първите християни. И ако са щели да строят единна Църква, непробиваема и неподатлива на атаки, както проповядвал Савел от Таре — (Свети Павел), всяка информация, която можела да бъде използвана срещу християните, трябвало да се държи под контрол.

Петър бил човекът, който се занимавал с тези въпроси.

В действителност това, което наложило присъствието на Марко в Кайро, бил упоритият слух, че Исус е бил въведен в тайнството на Изида и Озирис. В Рим дори се стигнало дотам, че се появили твърдения, според които Синът Човешки е заимствал от религията на фараоните и нейните тайни, като впоследствие я е пренесъл в Йерусалим като своя собствена.

Марко и Петър се бояли от най-лошото. Знаели по-добре от всекиго, че Учителя действително е прекарал шест дълги години в Египет и че влиянието, в което бил обвиняван, било технически възможно. По онова време, докато бил съвсем малък, Исус вероятно бил получил най-висше знание, чиято същност щяла да излезе на бял свят по време на по-късната, документирана част от живота му. И въпреки че никой никога не разбрал какви били тези знания, подозрението, че става дума за култови тайнства от учението на Изида, можело да срути престижа на новата Църква.

Неукият рибар от Галилея бил сигурен в едно: ако обвиненията се окажели верни, трябвало да се направи и невъзможното, за да се елиминират доказателствата за посвещението на Учителя. В противен случай първоначалната и независима идея за Спасителя можела да се провали завинаги.

Най-подходящият човек, който можел да сложи край на тези колебания, бил младият и прозорлив Йоан Марко. Така в лето 66-о след рождението на Месията бъдещият евангелист вдигнал котва в посока към римската провинция Египет, натоварен с най-рискованата мисия в живота си.

Светият отец четеше жадно тези разкрития.

Скоро разбра, че в началото на 67 година Йоан Марко отседнал в една странноприемница, прилепена до стената на крепостта, опасваща Старо Кайро. „Мястото беше познато на всички като Вавилон или Вавилония, въпреки че в действителност ставаше дума за древноегипетско име, произнасяно неправилно от чужденците: Pi-hapi-on, жилището на Хапи, бог на Нил“, обясняваше Марко в сведенията си.

Евангелистът постъпил като деловодител в една еврейска заложна къща, препоръчана му от Петър, и когато търговията замирала, използвал свободното си време, за да провежда разследването си, без да буди прекалени подозрения.

На младия Марко му били необходими месеци да свикне с чуждото място, където се практикували необясними за него култове. Град Кайро бил средище на различни вярвания. Последователи на Митра, на тайнствените ритуали на Адонис, Орфей и дори на Питагор, смятан за месия от все по-многобройна общност последователи — всички те пълнели улиците на града и привличали нови привърженици за каузата си.

В тази изпълнена с религиозни страсти обстановка не било особено трудно да разпитва за учителя Исус, Йешуа или Сина на Мириам, тъй като Светото семейство е могло да се представи по всички тези начини. Но никой не можел да му даде сведения. Необяснимо защо, сякаш никой не бил обърнал внимание на пристигането на трима изселници от Галилея преди повече от половин век.

Марко попитал и в двете еврейски синагоги в града, но без успех — равините също не били чували за Исус или семейството му. Дори прекарал две седмици от сезона на разлива с група гръцки търговци, които му дали надежди, че знаят за пребиваването на Учителя в Египет, но в крайна сметка му се подиграли и му взели с измама малкото сестерции^[2], които носел със себе си за мисията.

Малко му оставало на евангелиста да приеме поражението си, но вярата в Нашия Отец го подкрепяла по пътя му.

По това време Петър му изпращал сегиз-тогиз по някой пътник окуражаващи писма и по малко пари, напомняйки му, че макар да били изминали повече от петдесет години, все още би трябвало да е възможно откриването на жив човек, който да е познавал Рави в ранното му детство. „Трябва усърдно да го търсиш — пишел Симон. — Бог винаги възнаграждава този, който не се отказва и който се бори за очистването на святото Му име“.

Най-накрая, шест месеца по-късно, търпението и упоритостта на Йоан Марко дали плод.

След още няколко провалени опита Марко се натъкнал на надеждна следа. Към нея го насочил някогашният началник на строежа на порутения Храм на Бену в съседния град Хелиополис.

„Ра Мосе — така се казва старият майстор на храма — написал евангелистът в друг свой доклад, — ясно помнеше евреина дърводелец и зидар, който му помогнал при работата по покрива на светая светих на Храма на Феникса. Разказът му съвпадаше така точно с това, което знаем за Исус, и толкова ме развълнува, че без да се колебая, му предложих услугите си и част от надницата си в замяна на това да отседна за няколко дни в дома му и да го послушам по-внимателно. Ра Мосе беше прехвърлил седемдесетте, но през вечерите, които прекарахме заедно, говореше, все едно паметта му бе на мъж на моята възраст. Разказа ми, че дърводелецът често идвал в Хелиополис с четиригодишния си син — будно и любознателно дете, което бродело свободно из храма в продължение на седмици и към което върховният жрец Неб Сен се привързал особено много. Онова дете не може да е било друго, освен Господа наш“.

По-нататък Йоан Марко даваше повече подробности за находката: „Ра Мосе така и не каза дали Неб Сен е научил детето на нещо, нито поясни дали будното и любознателно момче е бил нашият Всеобичан. Аз също не му казах това, което знам. Но малкото, което призна, че знае по въпроса, беше най-обещаващото от всичко, което бях чул дотогава“.

Емоционалното писмо на евангелиста смая патриарха на контите. В него се обясняваше как Йоан Марко, след като прекарал пет дни в дома на Ра Мосе, отпътувал за съседния Хелиополис в търсене на повече сведения. Също беше описал как единственото, което намерил там, били руини и разруха. На всичкото отгоре, Неб Сен бил покойник от години и след смъртта му култът към Слънчевия диск на Хелиополис малко по малко изпадал в забвение.

„Във Вавилон ми бяха говорили за произхода на този град. Египтяните го наричали Ину, което означава «стълб», тъй като в древни времена по онези земи, днес безплодни, се издигала огромна колона, върху която кацала обожествената птица, наричана от всички Бену“.

Марко, ужасен от цялото това нелепо езичество, продължаваше разказа си така: „Ала не намерих и следа от колоната Ину, нито от птицата Бену. Но пък научих, че гърците наричали същата тази птица Феникс. Също така разбрах, че основният култ, изповядван на това най-свято място, е бил култът към възкресението. Разказаха ми, че приблизително веднъж на всеки трийсет години птицата Бену се жертвала на клада, която грижливо подготвяла сама, събирайки сухи клонки с клюна си. Три дни след пълното си изгаряне птицата възкръсвала и се издигала подмладена от собствената си пепел…“

Когато стигна до този пасаж, Марко VIII, който четеше папирусите, без да мигне, усети, че го завладява безпокойство.

„Жреците, които пазели тази тайна с цената на живота си, знаели, че не всички птици са Бену, както и че не всички човеци съдържат достатъчно божествена същност във вените си, за да постигнат такова възраждане. Озирис го е постигнал благодарение на уменията, които Изида усвоила в Храма на Феникса. Тя била способна да възстанови диханието на своя брат и съпруг, след като той бил принесен в жертва от силите на мрака и разкъсан на четиринайсет къса от собствения си брат. И малкият Исус, ако наистина той е придружавал евреина дърводелец, когото Ра Мосе цанил за помощник, без съмнение е бил посветен в това толкова тайно знание. Всичко се е случило през седмиците, докато поправяли храма, и с изричното съгласие на Йосиф и Мария“.

От същия текст Марко VIII научи, че денят, известен в християнската традиция като Богоявление, бил същият, който древните египтяни наричали Ден на Озирис. Прочете още, че през въпросната нощ езичниците се молели на бога и вадели големи количества вода от Нил с убеждението, че тя ще им помогне да се очистят от греховете, сторени през останалата част от годината. През същите тези часове на тъма Озирис можел да облагодетелства някои семейства, като превърне водата им във вино… точно както Исус е направил на сватбата в Кана.

Йоан Марко записал много внимателно всички тези разкрития. Описанието му изобилстваше от привидно излишни подробности относно всекидневието на жреците и посетителите в Храма на Бену, които бил събрал както от Ра Мосе, така и от други запознати, чието доверие успял да спечели.

В текста се отделяше особено внимание на един от тях, с когото Марко се бил сближил незабавно: чудат търговец на платове от клана Рашид, родом от древното селище Мемфис, намиращо се на около четиридесет километра от Хелиополис.

„Сюлейман се оказа приятен човек с изискани маниери добавяше Марко в последните редове от описанието му. След като се осведоми за произхода ми и му доверих, че вярата ми принадлежи на един-единствен Бог, който е създал първородния Си Син като човек, за да ни избави от греховете и да ни покаже, че възкресението на плътта е възможно, той ме прие като член на собственото си семейство. Каза ми, че името му е същото като на мъдрия цар на евреите Соломон, въпреки че — за разлика от тях, неговият бог не е Яхве, а древният Озирис. Именно той ме въведе в тайните, които ще разкрия на тези страници и които, както ме увери, са същите, които жрецът Неб Сен предал на сина на дърводелеца“.

Тук Марко прекъсваше разказа си, за да отправи предупреждение към читателя, което завари патриарха неподготвен:

„Сюлейман ми каза: знам, че моята вяра в тайнството на Озирис е на път да умре и че знанието на предците ми скоро ще премине в други вярвания така, както Сини Нил се слива с Бели Нил. Въпреки това, моето семейство е избрано, за да пази нещо повече от вярата. Нашият клан съхранява тайната на възкресението на птицата Бену и ще пази гнездото й извън кемет — свещената «черна земя» на Египет, — докато настъпи Времето и птицата отново бъде видяна над Гиза и Хелиополис“.

По-нататък Марко добавяше: „А аз, скъпи ученико, предавам това познание на теб: разкритията на Сюлейман и онова, което впоследствие научих за Учителя и за завръщането му от света на мъртвото благодарение на знанията, които Той, на свой ред, получил от върховния жрец Неб Сен. Грижи се за това познание, докато както е написано, настъпи Времето“.

— Докато настъпи Времето… — повтори патриархът полугласно, объркан от последното изречение.

Свещите в стаята бяха почти догорели. В чашата му не бе останало вино, но така или иначе никаква течност не би преминала през свитото му гърло. Други въпроси го тревожеха: от текста ставаше ясно, че Сюлейман е предал на свети Марко своето знание. Нима дяволът — защото кой, освен дявола, би могъл да е въпросният Сюлейман — го беше обърнал в странната си вяра?

Съмнението, че Марко е отстъпил пред изкушението, от което следваше, че неговият светец покровител е най-порочният сред еретиците, накара сърцето на патриарха да се преобърне.

Вече разбираше предупреждението на Чирило от Болоня: ако се злоупотребеше с този текст, той можеше да се окаже по-страшен от чума. Оръжието, пред което се намираше, бе толкова опасно, че само с едно движение можеше да разруши изцяло Църквата му. И след това, умело направлявано от злото, щеше да е в състояние да повлече към бездната цялото християнство.

Марко VIII въздъхна дълбоко.

Слънцето на новия ден щеше да се покаже всеки момент сред смокиновата градина, към която гледаха патриаршеските покои, разположени близо до „Абу Сарга“. Духовникът, замислен за необикновените разкрития в писмото, беше забравил, че съзвездието Лъв току-що бе изчезнало точно над хоризонта източно от Гиза. Всъщност бе толкова погълнат от мислите си, та едва забеляза, че един от помощниците му, с обезумял от уплаха поглед, е нахълтал в покоите му, без да почука.

— Ваше Светейшество, брат Чирило!

Младежът размахваше ръце пред безизразното лице на патриарха.

— Трябва да дойдете с мен — изкрещя. — Незабавно!