Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Queen’s Head, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,3 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2008)

Издание:

Издателство „Ирис“, 1995

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. —Добавяне

4

Ричард Хънидю все повече се убеждаваше, че да имаш талант е по-скоро беда, отколкото предимство. Поне в театъра беше така. Това караше другите да ти завиждат. През няколкото месеца, откакто беше в трупата на лорд Уестфийлд той бе работил упорито и показа многообещаващи способности, но трябваше да заплати твърде висока цена за това. Другите трима стажанти се бяха съюзили срещу него. Възприемаха го като заплаха за себе си и се държаха враждебно, плетяха всякакви интриги и си правеха зли шеги с него.

— Ау-у!

— Това ще те поохлади, Дик — ухили се Джон Талис.

— Само да си ни издал! — заплаши Стийвън Джуд. — Иначе следващият път няма да е само вода.

— Освен може би водичка, пусната от самите нас — добави Талис, кикотейки се.

Двете момчета побягнаха и оставиха Ричард разтреперан от уплаха. Когато излизаше от клозета, те изляха отгоре му кофа ледена вода. Русата коса бе полепнала на челото, от ризата му се стичаше вода, която образуваше вадички след него. Момчето едва успяваше да сдържа сълзите си.

Ричард Хънидю бе само на единадесет години. Беше дребен и слабоват, с прелестно личице — идеален изпълнител на женските роли. Джон Талис и Стийвън Джуд бяха по-големи, по-височки и по-силни, да не говорим за това, че бяха къде-къде по-опитни в интригите. По време на репетициите, поне досега, Ричард се чувстваше в безопасност, защото обикновено Никълъс Брейсуел биваше някъде наблизо. Импресариото бе единственият истински приятел на Дик, фактически благодарение на него животът на малкия бе що-годе поносим.

Първата мисъл на момчето бе да хукне веднага да търси Никълъс, но в ушите му прозвуча отново предупреждението на Стийвън Джуд и реши нищо да не казва. Зад гардеробната имаше малко тясно помещение, използвано отчасти като склад, отчасти за почивка на актьорите, които имаха по-продължително изчакване, преди да излязат отново на сцената. Ричард влезе там и за свое огромно облекчение намери помещението празно. Свали ризата си, взе парче зебло и започна да бърше тялото и косите си.

Така и не чу Барнаби Гил — актьорът бе застанал на вратата, тръпнещ от възпита при вида на бялата кожа, под която прозираха сините кръвоносни съдове. Сцената бе толкова естествена и красива, че сърцето му заби лудо. Той пристъпи, затвори вратата зад себе си и с това накара Ричард да подскочи от страх.

— О, вие ли сте, мастър Гил!

— Няма защо да се плашиш, Дик. Нищо няма да ти сторя.

— Точно се бършех…

— Да, виждам.

Невинността е най-добрият защитник. Докато актьорът се приближи бавно, Ричард изобщо не долови заплахата. Той продължи да се трие с парчето зебло.

— Ще се ожулиш с това зебло — каза Гил. — За тяло като твоето трябва нещо по-меко.

— О, вече свършвам.

— Да, но и панталоните ти са мокри. Свали ги и хубаво се подсуши. — Ричард се поколеба, но Гил продължи с ласкав глас: — Никой няма да те види. Ела, събуй панталоните, ще ти помогна да се избършеш.

Момчето все още се стесняваше, но нямаше как да се противи повече. Барнаби Гил бе един от водещите актьори на трупата, думата му се слушаше за всичко. Не можеш да упорстваш пред такъв човек! А и винаги е бил любезен и благоразположен към Дик. Ричард си спомни подмятанията и подигравките на другите стажанти винаги, когато станеше дума за мастър Гил, но не можеше да разбере точно значението им. Сега Гил беше мил и усмихнат като добродушен чичко и Ричард бе готов да се остави доверчиво в ръцете на по-възрастния актьор. Но не се стигна до там. В момента, когато Гил посегна към него, вратата рязко се отвори и се чу задъхан глас:

— А, ето къде си бил, Дик!

— Здравейте, мастър Ръф!

— Какво желаете? — изсумтя Барнаби Гил.

— Търсех момчето — каза Ръф бързо. — Хайде, Дик! За тебе ще е най-добре да излезеш са слънце. Вътрешният двор е нажежен като италиански площад. Ще те прострем да съхнеш с прането.

Преди Гил да може да каже нещо, Семюъл Ръф вдигна ризата на момчето от пода и го изведе със себе си. Акционерът остана сам. Той се пресегна машинално, взе парчето зебло, което бе използвал Ричард, и го поглади няколко пъти с ръка. След това го захвърли гневно и се върна в гардеробиерната.

Междувременно Ръф изведе момчето на двора, за да гледат репетицията. Без да съзнава защо, Ричард имаше чувството, като че ли са го спасили от нещо.

— Ако се случи пак нещо такова — каза кратко Ръф, — искам да ми кажеш.

Ричард кимна щастливо. Беше си намерил нов приятел.

 

Патриотизът е силен наркотик. След победата на Армадата почти не остана човек, незамаян от него. Вълна на самодоволство и гордост заля цялата нация. Мастър Роджър Бартолъмю също се тресеше от патриотични импулси. Поглъщаше всяка подробност за поражението на испанците, слухтеше и се вълнуваше от всичко, което се говореше на Сейнт Пол крос и търчеше по благодарствени литургии. По лицата на хората около себе си той виждаше някакво ново самочувствие, приповдигнатост, дори известна арогантност. Изглежда хората съзнаваха повече от когато и да било какво значи да си англичанин.

Този именно наркотик помогна на Бартолъмю да забрави старите поражения и заричания. Вдъхновението го накара да грабне перото — пиесата бе просто готова в главата му. Тя щеше да бъде възхвала на най-големия ден за Англия, в нея щяха да звънят слова, които — поне така мислеше той, въпреки цялата си скромност — щяха да ехтят през вековете. Думите просто се лееха по листа, героите притежаваха качества, достойни за безсмъртните…

Когато изписа последните редове и се излегна в креслото, Бартолъмю сам се поздрави с възхитена усмивка. Първата му пиеса бе детска драсканица. Но с „Победения враг“ той бе доказал по изключителен начин своята зрялост. Успехът на тази пиеса щеше да отвее и последният спомен от неговото първо разочарование и изтрезняване. Имаше само един-единствен проблем. Мастър Роджър Бартолъмю трябваше да вземе важното решение коя актьорска трупа да ощастливи със своя шедьовър. Слава богу, в Лондон имаше богат избор.

Само за две седмици в трупата на лорд Уестфийлд бяха станали големи събития. Потиснатото настроение от гибелта на Уил Фаулър бързо се изпари. Семюъл Ръф се оказа отличен заместник на убития си приятел и се сработи чудесно със състава, въпреки постоянните подмятания за предстоящото пътуване за Норуич. Ричърд Хънидю бе щастлив, че има близък човек, който се грижи за него като баща. Лорънс Файърторн не стъпваше по земята, а по-облаците на екстаза. Всеки изминал ден го доближаваше — в това той нямаше никакво съмнение — до жадуваната среща с лейди Розамунд Варли. Всяко следващо представление му даваше възможност да й поднася своето обожание от сцената. Заядливите забележки на Барнаби Гил относно тази любов той пропускаше край ушите си, без да им обръща внимание. Всъщност цялата трупа бе благодарна на тази дама. Всеки имаше полза Файърторн да бъде влюбен.

Напрегнатото ежедневие на импресарския труд оставяше малко време на Никълъс Брейсуел да дири убиеца на своя приятел така, както би искал, но това съвсем не означаваше, че се е отказал. Напротив, сега две седмици по-късно, той се чувстваше още по-разтърсен от бруталното нахалство, с което бе извършено убийството. Той премисляше отново и отново всичко, което се бе случило онази вечер в „Надежда и котва“.

— Казвате, че Червенобрадия е държал бутилка в ръка?

— Да, Никълъс — каза Самюъл Ръф.

— Напълно ли сте сигурен?

— Абсолютно. Още като се приближи, ме лъхна биреният му дъх. Човекът беше пил и продължаваше да пие.

— И какво точно стана?

Ръф много пъти вече бе разказвал всички подробности, но не протестираше. Самият той желаеше не по-малко да намерят убиеца.

— Тогава Червенобрадия залитна към пейката, на която седеше Уил, и го бутна силно назад. Бирата му плисна върху Уил.

— И Уил избухна?

— За секунда се счепкаха.

Импресариото изпъшка. Горещият темперамент на Уил Фаулър най-сетне го бе победил. Никълъс си представяше познатата гледка — възбуден, винаги спорещ, с блеснали очи и зачервени страни, с гневен глас и яки ръце, които само чакаха да ударят… Изпаднеше ли в типичното си холерично настроение, бе трудно да го удържиш. И ето че светкавичното намушкване с един меч бе източило за миг гнева от тялото на Уил ведно с буйната му кръв…

— Никога няма да си го простя — заяви Ръф тъжно.

— Вие се опитахте да го защитите.

— Дадох възможност на онзи мръсник — призна Ръф. — Да беше улучил мене вместо бедния Уил.

— Всъщност той успя и вас да рани.

Двамата мъже излизаха от „Главата на кралицата“ след един тежък ден. Но мислите им се въртяха все около Червенобрадия. Никълъс повтаряше, че един мъж, който посещава проститутките в квартала, няма да им избяга. Затова усърдно обикаляше вертепите един след друг. Носеше със себе си голяма скица на непознатия, бяха я рисували заедно с Ръф. Смятаха, че са уловили приликата, ала досега никой не го разпозна.

Семюъл Ръф бе готов да поеме част от работата и да обходи със скицата бордеите по Ийстчип. Никълъс насочи вниманието си към безбройните свърталища на Банксайд. Бе убеден, че човекът рано или късно отново ще се появи.

— Предполагам, че се крие някъде — каза Ръф.

— И изпълзява само нощем от дупката си — добави Никълъс. — Подуши ли курва и изпълзява…

— Все си мисля за тези рани по гърба му.

— За белезите?

— Може те да са коствали живота на Уил.

— Какво искате да кажете?

— Червенобрадия сигурно е бил бит с тояги и раните още са го болели. Търсел е да си отмъсти някому. Най-напред е пребил онова клето момиче, а след това в пиянската си ярост е слязъл долу. Тези рани сигурно са го подлудили.

— Но нима Уил го удари по гърба?

— Блъсна го, като посегна да го отпъди. Не е чудно, че Червенобрадия измъкна меча си. Сигурно го е докоснал по жива рана.

— И все пак това не е причина за убийство, Семюъл!

— Разбира се, така е, но нали разбирате какво се опитвам да изразя? Ако този човек не е бил бит толкова жестоко, Уил можеше да е жив…

Никълъс се замисли, преди да отговори.

— Прав сте, така е. Но за тези рани на гърба аз си мисля друго нещо. Те не са от побой.

— А от какво?

— Предполагам, че е бил бит с камшици. Нали знаете това наказание, шибат човека, докато минава…

— Мислите, че е престъпник? — възкликна Ръф.

— Ще го открием и ще разберем.

Никълъс отклони предложението на Ръф да го придружи и тръгна сам в нощта. Прекоси моста и навлезе в Банксайд. Късно беше, но си бе наумил да направи три посещения. Първите две не дадоха резултат, но той не се отчая. Запъти се към третия адрес в списъка си.

„Шапката на кардинала“ се намираше в тясна, крива и мръсна уличка, по средата на която течеше открит отходен канал. Името на кръчмата нямаше нищо общо с папата. За да е ясно предназначението на къщата, кардиналската шапка на табелата отвън бе нарисувана така, че по форма и по цвят хитроумно напомняше мъжки полов орган.

Когато Никълъс свърна в тъмната уличка, от стената се отдели тъмна фигура и се люшна към него с пиянска стъпка. Мъжът изгрухтя някакво извинение и понечи да се отдалечи, но Никълъс го пипна за яката, пъхна ръка под дрехата на скитника, извади откраднатата си кесия и блъсна силно джебчията в стената. Проклинайки и ръмжейки, мъжът изчезна в тъмното.

„Шапката на кардинала“ беше толкова мръсна и западнала, че в сравнение с нея „Надежда и котва“ изглеждаше като църковен олтар. Жени с разголени гърди се влачеха наоколо, пияници и пушачи, струпани около масите, вдигаха такава невероятна врява, като че всички отрепки от лондонските улици си бяха дали среща тук. Масите бяха наслагани съвсем близо една до друга и между тях почти не можеше да се мине. И вонеше — толкова гадно, че на човек можеше направо да му прилошее.

Никълъс се приведе, за да не удари главата си в гредата. Една от проститутките скочи и го млясна по устните. Той я отпъди и се огледа за стопанина. Човекът бе дребен и жилест, приличаше на дебнещо, вонящо животно, което крие острите си нокти. Мълчеше упорито, докато Никълъс не му подаде скицата. Кръчмарят подържа листа пред свещта, попремигна и изврещя:

— Зная го! Той е!

— Кой, казахте?

— Миналата седмица. В понеделник, а може да беше и вторник…

— Сигурен ли сте, че същият този човек е бил тук?

— Това не е човек! — изхриптя другият и върна рисунката. — Чудовище! Звяр носите вие на тази ваша картинка…

— Какво е направил?

— Алис можеше да ви каже, ако беше тука. Господ да й е на помощ!…

— Алис?

— Да, точно тя — изръмжа собственикът. — Като го завела в стаята си, бил кротък като агънце. А само след пет минутки зарева за помощ, щото я беше насинил цялата. Горката жена, лежи сега със счупени ръце в болницата… Но това не е всичко, сър!

— Какво още?

— Кучият му син строши един от горните прозорци, надвеси се навън и ми разцепи табелата с меча си…

— Вашата табела?

— Щеше да я направи на трески, ако не го бяхме погнали. — Кръчмарят се закашля и се изплю на пода. — Това е вашият човек от картинката. Само да ми стъпи пак тука, ще го изнесат с краката напред!

Възбудата у Никълъс бе бореше със съчувствие — ето, и друго момиче си бе изпатило… И все пак се радваше, че хвана най-сетне дирята на убиеца.

Червенобрадия бе изпълзял от бърлогата си. Сега вече Никълъс нямаше да изпусне следата му.

 

Ан Хендрик седеше в любимото си кресло и шиеше усърдно на светлината на свещта. Иглата проблясваше в равномерен ритъм. Тя не спря и за секунда дори, когато вратата се отвори и влезе нейният наемател. Да, Ан бе изцяло погълната от работата си. Ала сега иглата започна да боде още по-енергично — и сякаш сърдито — плата в ръката й.

Никълъс Брейсуел се изненада. Обикновено Ан го посрещаше с мила усмивка, с няколко весели думи за поздрав… Сега не попита дори как е минал денят му. Просто продължаваше да шие.

— Имате посещение — каза тя сдържано.

— Посред нощ?

— Младата дама много настояваше да се види с вас.

— Младата дама? — Той се ококори. — Каза ли някакво име?

— Не — отвърна Ан кратко. — Не благоволи да ми каже каква работа има с вас. Заведох я в стаята ви. — Гласът и стана по-остър, когато той направи крачка към нея да я погали. — Не оставяйте посетителката си да ви чака, сър!

Той вдигна ръце в знак на пълна изненада, сви рамене и тръгна нагоре. Почука на вратата, преди да влезе. Една жена скочи от стола.

— Никълъс Брейсуел?

— Да.

— Слава богу, че ви намерих!

Тя сграбчи ръката му, от сините й очи бликнаха сълзи — изглеждаха зачервени, явно дълго бе плакала. Жената бе дребна и спретната, много хубавка, надали имаше и двадесет. Беше облечена простичко — и роклята, и палтото отгоре бяха съвсем семпли. От нея лъхна като че ли неградски въздух. Един бегъл поглед му показа защо Ан Хендрик бе станала изведнъж толкова недружелюбна към него — момичето беше бременно, съвсем ясно личеше. Ан бе зърнала една разтревожена млада жена, търсеща Никълъс, и бе решила, че той е бащата на детето.

Ник я побутна леко да седне обратно в креслото и се отпусна на коляно до нея. Стаичката бе изящно мебелирана и светеше от чистота. Момичето изглеждаше съвсем не на място в тази обстановка.

— Коя сте вие? — попита той.

— Сюзън Фаулър.

— Фаулър?… Но не сте негова дъщеря, нали?

— Не — отвърна тя, леко засегната. — Уил беше мой съпруг.

От очите й отново рукнаха сълзи и обляха зачервените й страни, Никълъс я прегърна, за да я утеши. Остави я да поплаче.

— Съжалявам — каза той тихо. — Нямах представа, че е женен.

— Да, вече ще станат две години…

— Но защо нищо не е споменавал?

— Той така искаше — прошепна момичето. — Уил казваше, че театърът си е друг един свят… А държеше да си има място, където да се прибира след представление…

Никълъс добре разбираше едно такова желание, но му бе трудно да свърже в представите си тази млада, сладка млада жена с грубия, необуздан Уил Фаулър. От нея се излъчваше някакво детско покорство, което надали би могло да привлече с нещо актьора, който като своите събратя, търсеше удоволствие при далеч по-опитни дами.

— Къде живеете? — запита той.

— В Сейнт Олбанс. При родителите ми.

— Та две години, казвате?

— Приблизително, сър.

Нещата започнаха да се изясняват. Преди две години трупата бе на турне в Херфърдшир, дадоха дори няколко представления в селското имение на лорд Уестфийлд, Сейнт Олбанс. Явно че работата е започнала оттогава и се е стигнало до женитба… Бяха заровили Уил Фаулър, без дори да помислят, че има жена!…

— Как разбрахте? — попита той виновно.

— Аз си знаех, че му се е случило нещо… Иначе той винаги ми се обажда.

— Кога пристигнахте в Лондон?

— Днес. Уил ми е разправял за „Главата на кралицата“.

— Ходихте ли вече там? Тя кимна.

— Стопанинът… той ми каза.

Никълъс се ядоса. От всички хора, които биха могли да съобщят на една крехка млада жена за смъртта на мъжа й, Александър Маруд беше най-неподходящият! Дори и добрите вести той успяваше да предаде така сякаш е станало нещастие. А когато опреше до действителна трагедия, Маруд бе в стихията си…

Болката и огромното съчувствие, което изпита, го накараха да притисне още по-силно Сюзън Фаулър в обятията си. Чувстваше се още по виновен… Момичето усети вълнението му и стисна леко рамото му.

— Нямало е как да научите.

— Смятахме, че няма родственици.

— О, през септември ще са вече двама.

Той отпусна ръце и се облегна назад. Бяха казали на Сюзън Фаулър, че той е човекът, който може да й разкаже какво точно е станало. Никълъс се опита да бъде колкото се може по-деликатен, премълча някои работи, наблегна само на това, че Уил е станал невинна жертва на опасен престъпник. Тя го слушаше невероятно тиха и внимателна, но когато той свърши разказа си, припадна в ръцете му.

Никълъс я сложи на леглото, смъкна палтото от раменете й и развърза яката й. Наля вода в една чаша и намокри челото й. Когато момичето се свести, той й помогна да глътне малко вода.

— Много съжалявам, сър.

— Няма защо. Трябва да се щадите… във вашето положение…

— Уил толкова ми липсва!

— Разбирам ви. Това е естествено.

— Онзи човек… в кръчмата…

— Ще го намерим — обеща Никълъс.

Скоро Сюзън Фаулър бе в състояние да седне в леглото, подпряна на възглавниците. Сега, след като бе изповядала тайната си, тя преливаше от желание да говори още и още. Никълъс се чувстваше поласкан, че изпитва желание да сподели с него своите проблеми. Беше наистина вълнуваща история. Невероятната любов между застаряващия артист и селското момиче бе започнала със случайна среща в Сент Олбанс и бе продължила…

Пред очите му изникна образът на Уил Фаулър, но сега той беше съвършено различен от онзи, който Никълъс познаваше. Неговата вдовица го описа като любящ и нежен мъж, нито думичка за онази невъздържаност и буйност, които го бяха вкарвали в толкова неприятности и накрая го бяха изправили пред смъртта. Излизаше, че Сюзън Фаулър е била омъжена за образец на всички добродетели…

Ала и друга изненада очакваше Никълъс.

— Венчахме се в селската църква.

— Наистина?

— Уил твърдеше, че божията милост ни е осенила…

— Така е с всички бракове — промълви Никълъс.

— Не, не ме разбрахте. Уил се закле никога повече да не стъпи в католическа църква. Той е бил католик, знаете ли?

Никлъс остана като гръмнат. Мислеше си, че познава добре Уил, но сега той му се представяше в напълно непозната светлина. Актьорът винаги се правеше, че религията изобщо не го интересува… Религията просто не се връзваше с образа на един разпилян човек, свързал изцяло живота си с театъра.

— Той се отказа — каза Сюзън с гордост. — Заради мен.

— Напълно ли сте сигурна в това?

— О, да.

— Уил и старата религия! Да не повярва човек.

— Той е бил много набожен.

— Но разговаряли ли сте по тези въпроси с него?

— През цялото време. Той ми показа даже своята библия и разпятието си.

Изненадата отстъпи място на размисъл. Никълъс се питаше дали прекомерно шумното държане на Уил не е било само маска, чрез която е държал другите на разстояние. След като бе успял да скрие така умело религията си и брака си, какви ли други тайни бяха погребани с него?!…

Най-сетне, останала без сили, Сюзън Фаулър млъкна. Тежкият удар я бе сломил, очите й просто се затваряха, Никлъс й каза да остане да си лежи и бързо слезе долу. Ан Хендрик го очакваше, опитвайки се да изглежда безучастна. Продължаваше да шие усърдно, явно не на себе си от възмущение и любопитство.

— Дължа ти извинение — започна той.

— Не си правете труда, сър! — отвърна тя кисело.

— Момичето ще трябва да прекара нощта в моята стая.

— О, не! — възкликна Ан и най-сетне го погледна. — Протестирам, Никълъс! Това не е кръчма, да дава под наем стаи на всяка уличница.

— Сюзън Фаулър не е уличница.

— Махни я от моя дом, имай добрината веднага да я изведеш!

— Не чу ли какво ти казах?

— Не ме интересува какво си казал.

— Казах името й. Сюзън Фаулър.

— Все едно как се казва, под моя покрив тя няма да остане!

— Момичето е вдовицата на Уил Фаулър.

Ан зяпна. Това бе последното, което би предположила. Цялата пламна от смущение. Остави ръкоделието си и стана, сега вече нищо не можеше да спре водопада от състрадание.

— Господи! Клетото същество! Разбира се, че трябва да остане… Да си седи, колкото пожелае! Разбира се! Тя не може да пътува сама в това състояние!… — Ан се обърна към Никълъс, цялата в гневно обвинение: — Защо не си ми казал, че Уил е женен?

— Самият аз току-що го научих — усмихна й се топло той. — Променя ли това нещата?

На лицето й се разля усмивка и тя бързо го целуна по бузата. Но сега нямаше време за нежности.

— Ако тя ще спи в твоята стая, трябва да донеса чаршафи. Аз ще й помогна да се разсъблече… — Ан бързо вдигна ръка към устата си в уплаха: — Мили боже! Какво ли си е помислила за мене задето я посрещнах така ледено, като почука на вратата ми!…

— О, тя дори не го е забелязала, Ан.

— Това е непростимо!

— Сюзън Фаулър има да мисли сега за много по-важни неща.

— Кога са й казали?

— Днес.

— Не е чудно, че момичето беше толкова объркано. По-добре ще е да ида да видя с какво да й помогна.

— Ще ти бъда страшно благодарен за това.

Ан тръгна уверено, но изведнъж се спря насред стаята и се завъртя на токовете си.

— Щом момичето ще спи в твоето легло…

— Да?

— Ти къде смяташ да спиш?

Той се ухили до ушите. Ан се усмихна съвсем леко. Ще може да му покаже колко много съжалява за своята грешка…