Едуард Марстън
Главата на кралицата (4)

3

Банксайд не се състоеше само от бордеи, игрални свърталища и вертепи, съмнителни страноприемници. Тъй като бе извън управляваната от магистратите зона на града, този квартал на Саутуорк, южния бряг на Темза, си имаше и свои собствени места за бой с петли, свои бирарии и дори арени за борба с бикове. Но имаше и магазини, работилници и прилични квартали. От корабостроителниците и доковете се откриваше великолепен изглед отвъд реката, към Сейнт Пол и града.

Ан Хендрик бе прекарала голяма част от живота си в Банксайд и познаваше добре лабиринтите от улички. Бе англичанка по произход, но се бе омъжила за Джейкъб Хендрик преди да навърши двадесет години. Джейкъб, един от многобройните холандски преселници в Лондон, бе майстор шапкар, който отлично съзнаваше, че градските занаятчийски гилдии не биха приели в изисканите си братства такива като него и земляците му. Ако искаше да припечелва, той трябваше да се установи извън града, а Саутуорк бе най-добрият възможен избор. Упоритото му трудолюбие и готовността му да се приспособява му помогнаха да се позамогне в професията. И когато след близо петнадесет години щастлив брачен живот почина, Джейкъб остави на вдовицата си приличен дом, процъфтяваща търговия и скромно благополучие.

Други жени биха заминали нанякъде или биха се омъжили повторно, но Ан Хендрик се чувстваше привързана към къщата и нейната атмосфера. Тъй като нямаше деца и се чувстваше самотна, Ан реши да пусне наематели. Много скоро човекът, когото прибра, престана да бъде само наемател.

— Ти ли си, Ник? — извика тя.

— Аз съм.

— Закъсняваш.

— Не биваше да ме чакаш.

— Безпокоях се за тебе…

Ан дотича, докато той затваряше вратата. Щом го зърна на светлината на свещта, красивите черти на лицето й се изкривиха от ужас.

— Ранен ли си?! — втурна се тя към него.

— Не съм, Ан.

— Имаш кръв! Целите ти ръце са в кръв! Виж си дрехите!

— Не е от мене — каза меко той.

— Неприятности ли имаше, Ник? Той кимна.

— Уил Фаулър.

— Какво стана? Разкажи!

Отидоха в неговата стая. Ан му донесе кана с вода, за да почисти кръвта, а Никълъс Брейсуел й разказа какво бе станало в „Надежда и котва“. Все още не беше на себе си. Ан също се разтревожи. Виждала бе Уил Фаулър само няколко пъти, но знаеше колко е весел, жизнерадостен и разговорлив, човек с неизчерпаеми запаси от весели историйки от света на театъра. Беше невероятно такъв шумен човек да изчезне така изведнъж, с подобен ужасен край.

— Имаш ли представа кой беше онзи? — попита тя.

— Нямам понятие — каза Никълъс мрачно. — Но ще го намеря някой ден.

— А този мастър Ръф? Той какво?

— И той беше сломен като мене, Ан. Помогнах му да си потърси друга стая за тази нощ. Не можеше да понесе мисълта да остане в къщата, в която бе убит Уил.

— Можеше да го доведеш — предложи тя. Никълъс я погледна и го заля вълна от симпатия.

Закръгленото й лице, винаги толкова мило и весело, сега бе сгърчено от ужас и състрадание. Такава беше Ан — винаги готова да помогне с нещо. Това беше черта, която и двамата притежаваха, може би това бе една от причините за близостта, създала се помежду им.

— Благодаря ти, Ан.

— Можехме да му предложим нещо по-добро от стая в някаква евтина страноприемница. Как не се сети да го доведеш!

— Нямаше да дойде. Семюъл Ръф е много горд и независим човек. Приятелството му с Уил е отколешно и двамата бяха страшно привързани един към друг. Семюъл сигурно ще иска да остане сам с мислите и със скръбта си, почувствах го.

Докато той си бършеше ръцете, Ан изхвърли нечистата вода. Никълъс бе изтощен. Полунощ отдавна минаваше, а събитията в „Надежда и котва“ го бяха съсипали. Бяха изпратили веднага за полиция и сега вече всичко бе в ръцете на магистратурата. Дойдоха и отнесоха трупа. До сутринта Никълъс надали би могъл да предприеме нещо. Но мислите му продължаваха да се блъскат и да не му дават мира.

Ан Хендрик се върна. Бе едра, красива жена, с пъргави и леки движения. Имаше чудесен глас.

— Трябва да поспиш, Ник. Ще се оправиш ли?

— Мисля, че да.

— Ако ти потрябва нещо, само повикай.

— Зная.

Тя го погледна с обич и изведнъж й се прииска да го притисне силно към гърдите си. Но само го погали нежно по косата.

— Жал ми е за Уил Фаулър — прошепна тя. — Но като си помисля, можеше и тебе да убият. Това щеше да съкруши сърцето ми.

Тя го целуна по челото и излезе.

Това беше типично за Лорънс Файърторн — той винаги приемаше всяка беда като лична обида. Без сянка от скрупули превърна и сега смъртта на един от служителите си в директно накърняване на собствената му репутация. Следобед на следващия ден Уил Фаулър трябваше да играе в последното представление в „Главата на кралицата“, в най-голямата от второстепенните роли. Тъй като останалите актьори вече бяха поели всички двойни роли, нямаше с кого да го замести. Можеше да се осуети цялото представление! Файърторн беше направо бесен.

— Безобразие! — ревеше той. — Пълен провал!

— Да, много неприятно — съгласи се Никълъс.

— Досега няма случай трупата на лорд Уестфийлд да е отложила представление. Не можем да допуснем такъв прецедент! Публиката няма да понесе да не ме види. Ама и вие сте виновен, Никълъс! Точно така, вие!

— Но защо, сър?

— Вие правехте всичко, за да задържите тук Уил Фаулър!

— Той беше добър актьор.

— Сто пъти ми попречихте да скъсам договора му на парченца.

— Уил бе пълноценен член на тази трупа, сър.

— Той беше пълноценен скандалджия! Търсеше си го и си го намери! Милостиви боже! Да се бях вслушал в истинкта си, вместо да се водя по ума ви!

Намираха се в голямата спалня в къщата на Файърторн. Актьорът крачеше нервно из стаята по бяла нощница. След една безсънна нощ Никълъс бе побързал да дойде в Шордич и да донесе тъжната вест. Всяка негова дума бе посрещната на нож.

— Да ми стори такова нещо! — мяташе глава Файърторн. — Един от моите хора бива убит в кръчмарска свада. Чудесна история, няма що. Това хвърля кал върху цялата трупа! Не можахте ли да помислите предварително за това?!

— Всъщност той ме заведе там.

— Няма никаква разлика. Аз съм този, който ще пострада от тази работа. Господи, Никълъс! И без това поемаме достатъчно голям риск с това, че нарушаваме разпоредбите на общината. Последното нещо, което можем да си позволим е един сблъсък с властите.

— Направих всичко, каквото трябва — увери го импресариото. — Вас изобщо няма да ви забъркват в тази работа.

— Аз съм вече забъркан! Забъркан съм във всичко, което засяга трупата на Уестфийлд] — натърти Файърторн и зае любимата си поза. — Освен това как ще можете да ръководите представленията, след като ще бъдете привлечен да отговаряте пред магистрата?! Ето, виждате ли как всичко опира пак до мене? Тази история хвърля сянка върху моето име на актьор.

Никълъс Брейсуел само изпъшка. Тъгуваше за смъртта на приятеля си, а Файърторн просто късаше нервите му. Понякога даже и на него му бе трудно да издържа гневните пристъпи на този човек! Той побърза да върне разговора към болния въпрос:

— Искахме да поговорим за „Любов и щастие“ — напомни той.

— Действително, сър. Публиката очаква от нас представление днес следобед. Хората харесваха нашата пиеса. Така беше…

— И така ще бъде.

— Без Уил Фаулър.

— Има изход.

— Нямаме време да променяме пиесата — повтори Файърторн нетърпеливо. — Нито пък можем да направим нещо за една-единствена репетиция тази сутрин. А и Едмънд няма време сега за такива промени. Той е изцяло погълнат от пиесата на Армадата.

— В случая Едмънд не ни е нужен.

— Да, а твърдите, че има решение?

— Тъй вярно, мастър Файърторн.

— Да не възнамерявате да възкресите Уил Фаулър от мъртвите?

— В известен смисъл, да.

— Стига гатанки!

— Името е Семюъл Ръф.

— Ръф? — излая Файърторн. — Мошеникът, заради когото попаднахте в „Надежда и котва“?

— Той е опитен актьор — обоснова се Никълъс. — В много отношения не по-лош от Уил.

— Невъзможно е да научи ролята за няколко часа.

— Семюъл е уверен, че може. Вече работи по ролята. Преписах му съответните странички от моята книга.

— Позволявате си големи волности, Никълъс! — Файърторн го изгледа заканително. — „Любов и щастие“ е наша собственост. Не е предназначена за очите на външни хора.

— Нали искате да има представление днес следобед?

— Разбира се.

— В такъв случай това е единствената възможност.

— Няма да назнача човек, дето не съм му виждал и очите.

— С ваше разрешение ще го поканя на репетицията. Много скоро ще можете да прецените дали е в състояние да изиграе ролята. За толкова кратко време не можем да намерим по-добър.

— Но нали са го ранили нощес?

— Само в мускула на лявата подмишница. Лекарят превърза раната, нищо сериозно. Във всички сцени Лоренцо се явява с мантия. Тя ще скрие раняването. Що се касае да останалата част от костюма, Семюъл е горе-долу еднакъв по ръст с Уил, няма да се налага да се правят промени.

— Престанете да ми натрапвате този човек! — възпротиви се капризно Файърторн.

— Той само иска да ни помогне.

— Хубава помощ! Ако не беше той, изобщо нямаше да се нуждаем от помощ.

— Семюъл го разбира. Чувства се виновен за станалото. Иска поне отчасти да поправи нещата. За него е твърде мъчително и отговорно да поеме ролята на приятеля си.

— Не ми харесва тази идея.

— Уил Фаулър би я приел.

— Аз съм този, който взима решенията в тази трупа, а не Уил Фаулър.

— Може би трябва да обсъдим въпроса с останалите акционери — предложи Никълъс любезно. — Може би те ще погледнат на работата от по-друг ъгъл.

— Няма друг ъгъл! В случая е важно как аз виждам нещата.

Лорънс Файърторн хукна отново из стаята, мятайки се като тигър в клетка. В съседната стая, където живееха стажантите, избухна младежки смях и той се нахвърли върху стената с гневни юмруци, за да ги накара да млъкнат. Когато жена му изпрати да известят, че закуската е готова, само се озъби и прислужникът примря от ужас. Не след дълго обаче Файърторн се поуспокои и дойде на себе си.

— Има опит, казвате?

— Дългогодишен, и то в добри трупи. Бил е и в трупата на Лестър.

— Ще може ли да наизусти текста?

— Паметта му била отлична.

— Да не е някой кавгаджия? Някой като Уил…

— Не, сър. Той е мирен човек.

— И как така този господин Великолепни е без работа?

— Не зная.

— Положително е направил нещо.

— Не ми е известно. Уил бе готов да сложи ръка в огъня за него.

— Къде е играл последно?

— В трупата на Банбари.

— В трупата на Банбари?!

Файърторн възкликна така, че се чу из цялата къща. Целият му интерес към Семюъл Ръф се изпари моментално. Дук Банбари и лорд Уестфийлд бяха отявлени врагове, които не пропускаха възможност да си навредят един на друг. Театралните им трупи бяха главното оръжие в тази борба, която и двамата водеха с префинена омраза. Трупата на Банбари имаше известно предимство в битките досега, но междувременно хората на лорд Уестфийлд успяха да ги надвият. В непостоянния свят на лондонския театър Лорънс Файърторн и неговата трупа бяха излезли с едни гърди напред и той нямаше намерение да позволи на някой да им отнеме това предимство.

— Поне се срещнете с него! — настоя Никълъс.

— Той не е човек за нас.

— Не е негова грешка, че е трябвало да иде при Банбари. Бил е принуден.

— Аз няма да го ангажирам, Никълъс! И дума не може да става.

— Тогава трябва да побързаме да откажем представлението.

— Чакайте! Не искам да прибързваме.

— Останалите ще бъдат шокирани от вашето решение.

— То още не е взето.

— Дайте шанс на Семюъл — прошепна Никълъс. — Това е неговият звезден час.

— Като си помисля от какво котило идва…

— А знаете ли защо е напуснал трупата на Банбари?

— Не зная и не искам да зная!

— Значи не искате да чуете в какво се е провинил?

— Забравете го!

— Изказал се е хвалебствено за вас.

Последва пауза, достатъчно продължителна, за да се появи искрица от интерес. Никълъс раздуха тази искрица със залп от подробности.

— Джайлс Рандолф протестирал срещу думите на Ръф.

— Рандолф е аматьор.

— О, да, аматьор е егоцентрик. На него не му стига да бъде главен актьор на трупата. Само търси да го хвалят и да му се подмазват, да го ласкаят, за да поддържа доброто си настроение. А Семюъл не пожелал да участва в тази комедия. Играели „Сципион Африкански“…

— Отвратителна пиеса! — обади се най-сетне Файърторн презрително. — Само отегчителни приказки и ялова поезия. Не бих си цапал ръцете с нея.

— Да Джайлс Рандолф имал главната роля. В една от сцените Семюъл изпълнявал ролята на един от трибуналите… Тогава те двамата… — Никълъс рязко млъкна и сви рамене. — Няма значение. Вие не желаете да слушате.

— Нищо, нищо, продължавайте.

— Е, може и да са само приказки…

— Добре де, какво станало по-нататък?

Лорънс Файърторн искаше да узнае всичко. Той и Джайлс Рандолф бяха люти съперници — талантливи актьори, които се хвърляха в единоборство, щом намереха сцена за това. Всяка лоша дума за Рандолф капваше като мед в душата на Лорънс Файърторн. Сега вече любопитството му бе станало неутолимо.

— Но говорете, сър! Трябвало да изиграят заедно някаква сцена, така ли?

— Да, много важна сцена.

— И?

Никълъс бе работил достатъчно дълго с артисти и беше усвоил добре някои от техните трикове. Той се поколеба още няколко секунди, за да увеличи напрежението, и чак тогава продължи:

— Семюъл изиграл ролята си великолепно, а Рандолф започнал да се оплаква, че онзи го засенчва. Как може с второстепенна роля да се прави на по-важен от главния герой… „Взимаш ми вятъра“, така казал.

— Охо! Взимаш ми вятъра, така ли?

— Семюъл е честен човек. Не лъже.

— Точно, точно така! А този Рандолф е бръщолевещ идиот!

— Да, и видите ли, Семюъл му казал, че щом се мисли за велик, трябва да се заобикаля само с бездарници, та да изглежда още по-велик.

— Ами за мене? — прекъсна го Файърторн, сега вече искрено заинтригуван. — Какво е казал за мене?

— Семюъл ви посочил като пример, сър. Казал, че вие бихте блестели във всяка трупа. Защото, така му казал, колкото по-добри са артистите около вас, толкова по-ярко светите вие, това само окриляло вашето изкуство.

Файърторн засия. Нима за актьора има по-добра похвала от думите на неговия събрат?! Изглежда този Семюъл си познаваше професията. Сега вече бе склонен да му прости връзките с трупата на Банбари. Никълъс прецени момента и продължи да кове желязото:

— Семюъл изгаря от желание да работи за нас. Счита, че това е негов дълг към Уил Фаулър. Желанието му е толкова голяма, че предложи дори да работи без заплащане…

— Какво говорите?! — Очите на Файърторн светнаха.

— Казах му, разбира се, че вие сте почтен човек, който не би помислил да използва нечий труд, без да го възнагради.

— Разбира се! — побърза да потвърди актьорът, като изобщо не допусна да се долови разочарованието му.

— Е, какво? Значи решено?

Файърторн приседна на ръба на леглото си, с балдахин, поддържан от четири вити колони. Дори и по нощница, този човек излъчваше достойнство, макар и посмачкано. Приличаше на римски сенатор, разрешаващ важни държавни дела.

— Предайте му да се яви след един час на репетицията.

Никълъс кимна и побърза да излезе. Добре се получи. Уверен в своето умение да убеждава, той вече бе казал на Семюъл кога да дойде в „Главата на кралицата“. Цялата тази история за напускането на трупата не беше съвсем вярна, но Никълъс не се посвени да поукраси малко нещата. Един суетен човек като Файърторн черпи вдъхновение от слабостите на другите. А главното сега бе да не се стигне до отлагане на представлението.

Поне една малка утеха след тази ужасна нощ.

 

Семюъл Ръф не ги разочарова. Въпреки че бе изтерзан и тъжен, той влезе добре в текста още на репетицията, показа разбиране на ролята. Моментално реагираше на всяко указание, а очевидният му респект към Файърторн вършеше своята работа. Това наистина бе неговият звезден час.

На следобедното представление публиката полудя от възторг. „Любов и щастие“ беше романтична комедия за перипетиите в резултат от прибързаните страсти. Всичките хитроумни недоразумения поради разменянето на героите се възприемаха много добре от публиката, Файърторн водеше хората си с типичния си вътрешен плам. Едмънд Худ блестеше в ролята на болен от нещастна любов галант, докато Барнаби Гил влагаше цялото си умение, за да изтръгва час по час залпове смях в залата. С изящни перуки и скъпи рокли младите стажанти изпълняваха женските роли с изискана претенциозност.

Ръф се оказа чудесен Лоренцо. Той не само изпълняваше отлично ролята, но съумяваше да импровизира светкавично, ако партньорът пропуснеше да му подаде реплика или някой забравеше текста по средата на изречението. Семюъл явно бе опитен актьор, кален през дългите години на сцената, която му бе обърнала толкова неблагодарно гръб. Играеше така всеотдайно, че никой не би могъл да долови дълбоката тъга, която тегнеше на сърцето му.

„Любов и щастие“ се оказа особено подходяща за този драматичен момент. Смъртта на Уил Фаулър разтърси цялата трупа, дори и тази сутрин на репетицията цареше погребално настроение. Но след като пиесата тръгна, актьорите се увлякоха в жизнерадостния ритъм и сполучливите остроумия и не остана време за тъжни мисли. От една потресаваща трагедия те почерпиха сили за бляскав триумф.

Никълъс Брейсуел дърпаше умело конците — подаваше реплики, следеше за ритъма, командваше актьорите. Негова задача бе да изгради цялостно действието — сцена по сцена, картина по картина, реплика по реплика.

Всеки актьор получаваше само препис на своите реплики, така че всички разчитаха на импресариото. Той държеше единствения екземпляр от ръкописа, той бе съставил схемата на действието, която висеше окачена в гардеробиерната. Актьорите бяха благодарни на Никълъс за четливия му почерк и за неговата желязна точност. Всичко вървеше като по часовник.

Никълъс бе възхитен от племенността, с която Семюъл се вживя в ролята на своя приятел, виждаше въодушевлението в очите на актьора, когато Излизаше от сцената. Как би живял такъв човек във ферма? Как би могъл да прекара живота си в сивота и тъпа селска безпросветност!… Театърът бе неговият истински дом. И той както Фаулър не би могъл да намери щастие извън театъра. Никълъс реши да поговори с Файърторн още веднъж.

Главният изпълнител бе в приповдигнато настроение — усмихваше се на всички с унесен поглед, заливан от вълните на всеобщия възторг. Преди следващото си излизане той се огледа изпитателно в огледалото на гримьорната, поприглади — за кой ли път — брадата си, подреди къдрите си, костюма и шапката си. Не беше само успехът на пиесата, който го правеше толкова щастлив днес. Нито дори фактът, че сам лорд Уестфийлд бе дошъл лично да види пиесата. Не, друго нещо днес придаваше на стъпката му тази младежка лекота…

Само Барнаби Гил се досещаше за причината.

— В средата на долната галерия — прецеди през зъби той.

— И аз така предположих — каза Никълъс, без да вдига очи от книгата с текста. — Долових признаците.

— Той отправя към нея всяко изречено стихче.

— А получава ли ответ?

— Ответ! — повтори като ехо Гил с хаплив тон. — Тя час по час сваля маската си и му хвърля такива пламенни погледи. Не го ли виждате как е наперил гребена?! Помнете ми думата, Никълъс, тази жена умее да ласкае славолюбието му.

— Коя е тя?

— Хванете се за нещо, да не паднете.

— Защо?

— Лейди Розамунд Варли.

— Охо-о!

Никълъс даде знак с ръка на актьорите, чийто ред беше да излязат на сцената. Не смееше и да мисли за това, което току-що чу. Една евентуална любовна афера между Лорънс Файърторн и лейди Розамунд би могла да доведе до страхотни усложнения, направо не му се мислеше. Той се съсредоточи изцяло в работата си с текста — властно даде знак на флейтиста да се готви.

— Няма що, наистина „Любов и щастие“ — продължи Гил ехидно.

— Не забравяйте, че трябва да смените костюма!

— Или по-скоро „Разврат и падение“…

Никълъс продължаваше да се прави, че не чува думите му.

— Бен! — подвикна той. — Внимание, вие сте!

— Готово! — откликна един дебеланко.

— Такъв разгонен бик може да спре само като го кастрират…

Бенжамен Крийч мина покрай тях с поднос, отрупан с чаши.

— Помнете, че първо поднасяте на Лоренцо! — напомни Никълъс.

— Разбрано.

— Хей, да не вземете да си пийнете и вие! — пошегува се Гил заядливо.

— Няма! — изръмжа Крийч.

Когато дойде очакваната реплика, актьорът изправи гръб и излезе на сцената. Никълъс обърна следващата страница. Барнаби Гил облекчи душата си с още няколко жлъчни забележки, след това плъзна поглед наоколо и остана втренчен в един от стажантите. Ричард Хънидю бе застанал в профил и разбухваше с ръце фустите си. Имаше нежно и красиво лице, младежката руменина под кожата му я правеше да прилича на кадифе. Барнаби Гил се прехласна.

— Какъв глупак е този Лорънс! — промълви той. — Седнал да се мотае с жени, когато истината е под носа му!…

Този следобед бе за Лорънс Файърторн истински опияняващ успех. Завладя публиката със своята магия, очарова благодетеля си и се влюби. Страхотно преживяване! Бе толкова не на себе си, че дори плати на Маруд наема. След като заплахата от испанско нахлуване се бе изпарила и сега се видя най-неочаквано с добри пари в джоба, собственикът на „Главата на кралицата“ успя дори да се усмихне. Файърторн го трупна дружески по гърба и го освободи. Следващата му работа бе да дръпне Семюъл Ръф настрани и да му предложи работа. Ръф се показа подобаващо развълнуван.

— Считам това за голям комплимент.

— Значи приемате?

— Боя се, че не. Моят път води към една ферма в Норуич.

— Ферма?! — Думата бе изречена с безкрайно отвращение.

— Да, сър.

— Но защо, човече божи?!

— Решил съм да се откажа от професията.

— Един актьор не може да се откаже! — обяви тържествено Файърторн. — Актьорът играе до последния си дъх.

— Не и аз — каза Ръф мрачно.

— Значи наистина предпочитате да пасете овци в Норуич?

— Крави. Брат ми има ферма за крави.

— Трябва непременно да ви попречим, драги! Да затънете до пояс в кравешки лайна и мухите да се вият на облаци около вас! Не това е пътят на един истински артист. Не бива да позволим на един актьор да се самоунищожи по този начин! — С фамилиарен жест Файърторн го прегърна през рамо. — Кога трябва да заминете?

— Още днес, сър. Ако не беше онова нещастие в кръчмата, вече да съм на път. Но сега ще остана в Лондон за погребението. Дължа това на Уил.

— Дължите му много повече! — натърти Файърторн. — Да тръгнете по неговите стъпки и да продължите делото му. Не извършвайте такова грозно предателство спрямо него, сър!

— Вече изпратих вест на брат си.

— Изпратете втора! Кажете му, че ще трябва сам да си дои кравите.

Семюъл Ръф започна да отстъпва мъчително и бавно пред изкушението. Файърторн го отведе до прозореца към двора на страноприемницата. Долу кипеше трескав живот — точно разваляха сцената. Беше впечатляваща гледка — Ръф също усети въздействието й и бързо се отдръпна от прозореца.

— Не мога да остана, сър.

— Само така ще запазим жив спомена за Уил Фаулър. Ръф прокара ръка през посивялата си коса и се замисли. Решението не беше лесно. Бе дал съгласието си на брат си, а не бе човек, който с лека ръка променя веднъж взетите решения. От прозореца продължаваха да нахлуват познатите подвиквания и закачки и той хвърли отново поглед навън. Досегашният му живот му махаше изкусително с ръка.

— Колко ви плащаха при Банбари?

— Осем шилинга на седмица.

— Ах! — Файърторн млъкна. Беше решил да предложи заплата от седем шилинга, но нещо му подсказваше, че този човек може би заслужаваше и нещо отгоре… — Добре, много добре. Ще спазя това.

— Лондон не беше много дружелюбен с мене — каза Ръф тихо.

— Дайте на този град още един шанс!

— Ще си помисля, сър.

Файърторн се усмихна. Току-що бе назначил нов човек.

 

В „Надежда и котва“ убийството наруши съвсем за кратко нормалния ритъм. Още на следващата вечер всичко си беше по старому. Само на пода бяха постлани нови рогозки, метнати върху старите, които бяха напоени с кръвта на Уил Фаулър. Бирата и виното отмиха спомена от главите на постоянните посетители и те подхванаха отново вечните игри, шегички и забавления. Схлупеното помещение отново тътнеше от глъчка и смехове.

Никълъс Брейсуел се закашля, щом влезе в задимената кръчма. Сърцето му се сви, когато спря очи на мястото, където бе издъхнал Уил Фаулър. Той се запъти бързо към стопанката, която точеше вино от бъчвата. Жената беше дребна, мургава и закръглена, някъде към четиридесетте, с надупчено от едра шарка и начервосано лице, с големи, бързи и кръвясали очи. Деколтето й беше дълбоко изрязано, за да разкрие пищната й гръд, на която тъмнееше — като украса — тъмен белег по рождение.

Тя отиде най-напред да обслужи гостите и тогава се обърна към Никълъс.

— Какво ще желаете, сър? — Лицето й помръкна, като го позна. И без това дрезгавият й глас стана по-хриплив: — Не е желателно да идвате тук.

— Необходима ми е вашата помощ.

— Казах ви всичко, което зная. Моите клиенти също…

— Миналата нощ тук бе убит човек! — възкликна Никълъс възмутено.

— Да не мислите, че не знаем? — сопна се тя. — Да ти се довлекат тук и стражарите, и констаблерите, и не знам кой още!… Не щем ядове! Не са ни потрябвали да се навъртат и да душат…

— Отговорете ми само на един въпрос — каза Никълъс примирително.

— Оставете ни на мира, сър!

— Вижте, аз ще ви заплатя затова… — Той остави на тезгяха няколко монети. — Този мъж с червената брада… Мастър Ръф ми каза, че го е видял да слиза по стълбите…

— Не е живял тук! — отсече кръчмарката. — Непознат човек беше.

— Значи е ходил горе по друга работа? Кръвясалите очи го гледаха, без да мигнат. Никълъс извади още монети от джоба си и ги пусна да издрънчат. Жената се наведе напред върху тезгяха и доближи лице до неговото:

— Искам да ви няма след пет минути.

— Имате думата ми.

— Честна дума?

— Честна дума — повтори той. — Е, при кого е бил?

— Джоан. Стаята в края на коридора.

Без да губи време, Никълъс се втурна нагоре по стълбата. Коридорът бе тесен, толкова тесен, че раменете му опираха у двете срещуположни стени. До ушите му долитаха неприятните звуци на продажната любов — проститутките се стараеха да припечелят хляба си. Никълъс отново се закашля, задушен от вонята. Семюъл Ръф трябва да е бил твърде зле с парите, за да е принуден да живее в такива мизерни условия.

В края на коридора спря и се ослуша. Не се чуваше нищо. Той почука леко на вратата, не получи отговор и повтори чукането малко по-силно.

— Влезте — каза слаб гласец.

Никълъс отвори вратата и огледа малката стаичка, осветена от лоена свещ. На дюшек, проснат направо върху пода, лежеше жена. Беше май по нощна риза, полузавита с някаква мръсна покривка. Той се взря в нея, но виждаше само силуета й.

— Джоан? — попита той.

— Мене ли търсите? — прошепна тя.

— Да.

— Влезте и затворете вратата — каза тя с детски гласец и седна на матрака. — Обичам посетители.

Никълъс пристъпи и затвори вратата. Джоан взе свещта и я вдигна така, че светлинката да пада върху него. Тя въздъхна доволно.

— Как се казвате, сър?

— Никълъс.

— Такъв изискан, хубав господин… Седнете до мене.

— Дойдох да поговорим.

— Разбира се — заговори тя успокоително. — Разбира се, ще има да си говорим, колкото желаете…

— Миналата нощ при тебе е бил един човек, Джоан.

— Не, трима… четирима, ако не бяха и пет… Не помня вече.

— Говоря за един едър, с червена брада.

Джоан потръпна и изписка. Тя остави свещта настрани, сви ръце пред себе си като да се предпази и се отдръпна към стената.

— Вървете си! — гласът й трепереше. — Махайте се оттук!

— Каза ли ти той името си?

— Нищо, нищичко няма да кажа!

— Този човек е много важен за мене.

— Махайте си! Да ви няма! — изскимтя тя и избухна в истеричен плач.

Никълъс се наведе да я успокои, но тя го отблъсна и пропълзя още по-навътре в тъмния ъгъл. Той остана вгледан в това жалко същество, докато страхът й попремина. След това отново заговори меко:

— Трябва да намеря този човек, Джоан.

— Оставете ме, сър!

— Той уби моя приятел. Трябва да го намеря.

Тя цялата се сви — един жалък вързоп от страх — и поклати трескаво глава.

Никълъс извади кесията си.

— Приберете си парите! — извика тя.

Остана в сянката, вперила в него изпитателни очи. След това се поизправи и седна. Ник се опита отново:

— Положително има нещо, което можеш да ми кажеш. Виждала ли си го преди това?

— Никога. А и не искам да го видя повече.

— Не ти ли каза някакво име?

— Нищо не каза, сър. Само зли думи. Само едно-едничко нещо съм запомнила… Завинаги… — Тя цялата потръпна. — Гърба му.

— Какво?

— Той каза да не се допирам до гърба му. И аз отначало внимавах, ама аз обичам да прегръщам мъжете. И когато ръцете ми пипнаха гърба му…

— Какво имаше на гърба му?!

— Белези… Целият беше в белези от рани… Пресни рани, още незаздравели. Умрях от ужас, като ги пипнах… Той ме беше предупредил…

— Какво ти стори той, Джоан?

— Ето, това тук.

Тя свали през глава ризата си и я захвърли настрани, след което взе свещта и освети тялото си. Ник побледня. Сякаш някой го ритна в корема. Тъничкото голо момичешко тяло бе цялото в синини и рани. Чак сега той видя, че на лицето й има дебел слой пудра, която едва скриваше подпухналите пукнати устни и подсинените очи. Дори гърбът на носа й бе подут.

Сега вече разбираше страха на момичето. Тя надали беше на повече от шестнадесет. В гнева си нейният клиент я бе пребил безжалостно и тя изглеждаше с години по-възрастна. Джоан също щеше да носи белези цял живот.

Никълъс пъхна кесията си в ръката й и сви пръстите й около нея, преди да напусне стайчето. Бе открил нещо ново и ужасно за убиеца с червената брада. Не беше много, но все пак бе нещо. Две са били жертвите през изминалата нощ. Уил Фаулър бе убит, а Джоан пребита. И за двамата трябваше да бъде отмъстено.