Едуард Марстън
Главата на кралицата (13)

12

Енергична целеустременост, това бе може би най-характерната черта на Марджъри Файърторн. Наумеше ли си веднъж нещо, преследваше го с желязна упоритост. Съпругът й направи всичко, което бе по силите му, за да я успокои и умилостиви, ала и най-рафинираните му номера не постигнаха никакъв резултат. Беше осъден на студено презрение, прекъсвано от люти светкавици. Животът му вкъщи бе само лед и огън. Марджъри нямаше да отстъпи, преди да й кажеше истината. Лорънс Файърторн не виждаше как ще намери сили за това. Положението в малката къща в Шордич изглеждаше безизходно.

— Добро утро, ангел мой!

— Замълчете, сър.

— Няма ли да скриеш най-сетне тези остри нокти, Марджъри! Нека да бъдем приятели.

— Наистина ли го желаете?

— Нищо друго не би ми било по-приятно, любов моя.

— Тогава изпълни моето желание, Лорънс!

— Ето, падам в нозете ти и моля за прошка.

— Коя е тя?

Той отново се отдръпна в обичайното си мълчание, а тя затаи в сърцето си горчивина, която щеше да я трови през целия ден.

Имаше време, когато Мартин Йоу, Джон Талис и Стийвън Джуд пропълзяваха до вратата на господарската спалня и слушаха, затаили дъх, кикотеха се с блеснали очи на ритмичното скърцане на леглото… За двамата съпрузи тези естествени удоволствия отдавна се бяха превърнали в безвъзвратно минало, за стажантите — също. Файърторн си даваше сметка, че ще му е нужен въоръжен екскорт и цяла глутница кучета, ако рече да принуди Марджъри на някаква съпружеска интимност.

Единствено мисълта за лейди Розамунд все още го крепеше. През този период на отчуждение Марджъри насочи всичките си сили в управлението на своя дом. Нахвърли се настървено на домакинската работа, още по-любвеобилно хранеше дечицата си, ругаеше люто слугините и държеше стажантите изкъсо.

— Как е глезенът, Дик?

— Вече е добре, господарке.

— Не те ли боли?

— Кракът не — отвърна Ричард Хънидю, — но все още ме боли, като се сетя какво преживях в „Завесата“.

— Пръст божи е било!

— Моята злополука?

— Да, възвишена божия мисъл, така мисля аз.

— Но с каква цел, мистрис? — обърка се момчето. — Нима бог е бил недоволен от моето изпълнение на Глориана и е пожелал да ми попречи?

— Не, момчето ми. Просто искаше да ми помогне за нещо.

— Но как?!

— Чрез едно дребно бижу…

Намираха се в градината. Маржъри береше различни билки за подправка, искаше да ги наложи в глинено гърне. Есенното небе бе забулено от тъмни, надвиснали облаци. Марджъри стри малко джоджен между пръстите си и го помириса. След това се наведе отново да бере, като подхвърли през рамо:

— Имаш ли да ми казваш нещо?

— За какво, мистрис?

— За онези хлапаци. Опитват ли се пак да те дразнят?

— Не.

— Не се страхувай да ми съобщаваш, Дик. Нищо няма да ти сторят.

— Няма нищо за казване.

Това беше самата истина. Другарите му го бяха оставили на мира. Мартин Йоу смяташе, че благодарение на „Глориана триумфант“ положението му е осигурено, а Джон Талис, момчето със скулестото лице, нямаше нито ум, нито кураж, за да предприеме нещо без своя приятел. Не се бяха сприятелили с Ричард, но поне бяха престанали с номерата си.

— Завиждат ти, това е — каза Марджъри.

— В сравнение с тях аз съм постигнал твърде малко.

— Но с течение на времето ще постигнеш много повече — предсказа тя. — Те от това се боят. От дарбата ти. — Марджъри се обърна да го погледне. — Имаш ли някакви амбиции, Дик?

— Да, мистрис.

— И какви по-точно?

— Да стана добър актьор.

— Добър, а не велик, така ли?

— Никога няма да стана толкова велик колкото мастър Файърторн — каза момчето скромно, без да забележи как цялото й лице се изопна и заприлича на маска при споменаването на мъжа й. — Но мога да се старая да стана добър… А другата ми амбиция е поне веднъж да играя пред двора.

— Може би мечтата ти скоро ще се сбъдне, Дик.

— О, нищо не би могло Да се сравни с това! — възкликна момчето прехласнато. — Нямах щастието да изпълня ролята на кралицата. Не мога да си представя по-добро обезщетение от това поне веднъж да играя пред нея. За какво повече може да мечтае човек?

Младото лице грееше в наивна надежда.

 

Ан Хендрик бе благодарна, че той дойде с нея до пазара в Саутуорк. Ник мъкнеше всичките й покупки, яката му фигура й проправяше път през навалицата и й спестяваше досадните задявки на разни долни типове.

Ан обичаше да се появява на публични места с него, струваше й се, че връзката им става по-здрава, когато вършеха заедно най-обикновени домакински неща. Тя оглеждаше с око на познавач плодовете пред себе си, ала мислите й витаеха някъде надалече.

— Истинска благодат е, че детето се роди здравичко — каза тя. — Все се страхувах тя да не пометне.

— От шока поради смъртта на Уили?

— О, и по-малки трагедии са разстройвали здравето на човека.

— Не и при Сюзън, слава богу! — усмихна се той.

— Да, и майката, и дъщерята били добре.

— Лошото е само, че Уил Фаулър никога няма да види детенцето си — въздъхна Никълъс.

Предишния ден дойде писмо от Сейнт Олбан, в което се съобщаваше за раждането на дъщерята на Сюзън Фаулър. Тъй като нито Сюзън, нито родителите й можеха да пишат, писмото идваше от един от свещениците в епархията. Никълъс и Ан се зарадваха много на писмото, имаше само едно нещо, което ги озадачи. Сюзън Фаулър им благодаряла за детското креватче, което са й подарили.

— Не сме изпращали креватче — изви устни в почуда Ан. — Защо пък мисли, че е от нас?

— Някой й го е изпратил. Някакъв тайнствен подарък от още по-тайнствен непознат. Трябва да се чувстваме поласкани, Ан, дето е предположила, че сме ние. Сюзън е решила, че може да очаква от нас такава любезност.

— Добре щеше да е да сме ние. Но аз ще намеря какво да й подаря за бебето. Сигурна съм, че ще има нужда от още много неща.

Тя накупи ябълки, круши и сливи, насипа всичко в препълнената вече кошница, която Ник носеше. Беше време да се прибират.

По пътя за къщи Ан го хвана под ръка и пак подхвана:

— Ник?…

— Да?

— След като подаръкът не е от нас… кой ли го е пратил?

Той не отговори, а Ан продължи да си блъска главата с тази мисъл по целия път до дома.

Бяха излезли рано на пазар и нямаше още осем, когато се върнаха с покупките. Никълъс внесе кошницата и помогна да подредят всичко, хапна набързо и излезе. Чакаше го напрегнат ден.

Нае лодка до северния бряг и накара лодкаря да го остави близо до Грейсчърч стрийт. Следобед предстоеше представление в „Главата на кралицата“, налагаше се да репетират още веднъж „Неволите на брака“. Това беше стара пиеса от техния репертоар в която Барнаби Гил изпълняваше главната роля — ревнив съпруг побъркан от безкрайните номера на невярната си жена. Стийвън Джуд играеше ролята на съпругата.

Като имаше предвид онова, което свари в гардеробиерната, пиесата криеше за Никълъс известна пикантерия. Същите двама души — актьорът и стажантът, сега трябваше да си разменят пред публиката нежности и интимности, които в частния им живот биха предизвикали публично порицание. Публиката, която се заливаше от смях от неволите на стария съпруг, нямаше и понятие за скритите страни на комедията!…

Никълъс вървеше и си мислеше за странните шеги на съдбата, когато изведнъж вниманието му бе привлечено от нещо друго. На входа на един от магазините стоеше Бенджамин Крийч и разговаряше оживено с един висок и едър мъж…

Червенобрадия!

— Дръжте престъпника!

Викът се изтръгна от гърдите на Ник, преди още да хукне към двамата мъже.

Червенобрадия вдигна уплашено очи и съзря Ник, който търчеше към тях. Той реагира светкавично, обърна се и хукна панически към Фенчърч стрийт. Преобръщаше сергии, събаряше търговци, изпод краката му с вой изскачаха кучета — огромното тяло поваляше всичко пред себе си. Никълъс го следваше, без да обръща внимание на гневните викове и протести наоколо. Обърнаха нагоре с краката цялата уличка.

Червенобрадия бягаше с всички сили, ала Никълъс беше по-бърз и вече го настигаше. Беше само на десетина метра от него, когато всичко се обърка. Червенобрадия усети, че преследвачът му ще го хване всеки момент, изведнъж се спря, грабна някаква ръчна количка и я запрати в краката на Никълъс. Преди импресариото да успее да спре, количката го перна, той се преметна през глава и цопна всред огромна купчина яйца. Собственикът моментално го пипна за яката и се развика да му плати съсипаната стока. Докато Никълъс успее да се освободи от човека, Червенобрадия бе изчезнал сред навалицата.

Отчаян, Ник тръгна към „Главата на кралицата“, сипейки наляво и надясно извинения към разбунената тълпа. Чак в страноприемницата той си спомни за Бенджамин Крийч. Изправи рамене и се отправи към вътрешния двор. Крийч тъкмо разговаряше с един от работниците. Никълъс отиде решително до него, дръпна го настрана и го притисна о стената.

— Кой беше този човек? — запита Никълъс.

— Махнете ръцете си от мене! — изръмжа Крийч.

— Кой беше? — повтори импресариото и го притисна по-силно.

— Не съм го виждал преди.

— Това е нагла лъжа, Бен!

— Не сте справедлив, мастър Брейсуел!

— Това е човекът, който уби Уил Фаулър.

— Ако знаех, щях да му стисна ръката.

Гадното хилене на Крийч накара Никълъс да избухне. Той блъсна силно актьора в стената, завъртя го в ръцете си и го запрати на земята. Крийч се надигна с усилие. Лицето му беше разкривено от омраза и просто се задъхваше от ярост. Той удари с рамо Никълъс и го отхвърли на няколко метра. Беше як, решен да се бие докрай.

Ник също бе освирепял. Оскърблението срещу Уил Фаулър сякаш помъти разума му. Той се нахвърли върху Крийч и впи ръце във врата му. Около тях бързо се скупчиха хора. Крийч дъжреше Брейсуел в мечешката си прегръдка, но импресариото успя да се измъкне и да го хване изотзад, продължавайки да стиска врата му. Бенджамин Крийч се гърчеше, мяташе се, за да освободи главата си, ала Никълъс не отпусна хватката. Крийч напрегна цялата си сила, за да се измъкне. Поспря за миг, за да се освести и отново се хвърли в бой. Но сега Никълъс точно това чакаше. С изкусен финт той се отмести, Крийч загуби равновесие и бе пресрещнат с точен удар под стомаха. Останал без въздух, актьорът се запревива от болка и в този момент дойде мощното дясно кроше. Крийч рухна като чувал на земята. Зрителите не успяха да издадат звук.

Никълъс поразтърка кокалчетата на дясната си ръка, все още загледан в Крийч. Заслужаваше си боя заради злобната му забележка по адрес на Уил Фаулър, но едно беше ясно: той не познаваше Червенобрадия. Ядосан, че се бе поддал на гнева си, Никълъс се наведе, за да му помогне да стане.

— Не ме докосвай! — изсъска Крийч и го блъсна силно.

Олюлявайки се, актьорът успя да се изправи, избърса донякъде кръвта от устата си и хвърли на Никълъс поглед, пълен с омраза. Накуцвайки, напусна вътрешния двор.

Трупата на лорд Уестфйлд току-що се бе лишила от един от своите членове.

 

Следобедният спектакъл премина за Никълъс като в мъгла. Въпреки че ръководеше „Неволите на брака“ с обичайната прецизност и държеше всичко в ръцете си, мислите му се рееха съвсем другаде. Не можеше да се освободи от образа на Червенобрадия. Да бъде толкова близо до него и да го изпусне!…

Отсъствието на Крийч не създаде големи проблеми, тъй като в тази пиеса той изпълняваше само две епизодични роли. Едната пое Семюъл Ръф, другата направо я съкратиха. С комичните си хрумвания Гил изтръгваше от публиката взривове от смях, а Стийвън Джуд играеше крайно убедително ролята на невярната палавница. В малката, но твърде важна роля на една от слугините Ричард Хънидю беше направо очарователен, дръзките му закачки разсмиваха безкрайно зрителите. Едмънд Худ, който играеше грохнал старец, включи всичко, което можа да измисли — оказа се че героят му страда и от подагра, и не дочува, и заеква — нали хората трябваше да се посмеят.

Лорънс Файърторн разбира се, изпъкваше в ролята — на любовника. Въпреки че не беше толкова голяма, колкото тази на Гил, тя беше не по-малко сполучлива и оживяваше с остроумните си реплики цялото представление.

Да, така беше: Барнаби Гил задоволяваше грубия вкус на правостоящите голтаци, Файърторн се харесваше на по-изисканата публика от галериите. Той влагаше страст в думите си, оставяше да говори недоизказаното, тънките намеци… И когато задекламира епилога, всяка крилата, звънка любовна дума той отправяше към лейди Розамунд Варли, която с появяването си бе направила всъщност по-ярки и по-блестящо представление от самата пиеса. Сега тя изглеждаше очарована от неговото изпълнение и му хвърли роза, докато той се покланяше отново и отново.

Никълъс изпита огромно облекчение, че всичко свърши и не се стигна до грешки заради неговата разсеяност. Сега трябваше да се подготви за яко мъмрене. Той бе станал причина Бенджамин Крийч да напусне трупата точно в деня на представлението. Негова задача като импресарио бе да потушава всички разправии, а не сам да ги създава, Файърторн положително щеше да му поиска обяснение, особено сега, когато бяха възстановили „Неволите на брака“. Той нямаше да допусне подобни свади в трупата си. Възможно беше дори да изхвърли Никълъс.

— Ето ви и вас, мошенико!

Лорънс Файърторн нахълта в гардеробиерната като ангел на отмъщението. Пристъпи към импресариото и го дръпна за жакета:

— Тръгвайте с мене, Ник!

— Защо, мастър?

— Имаме личен разговор.

Файърторн го бутна в съседната стая и хлопна вратата след себе си. Като останаха сами, той впери в него тежък поглед под сключените си в размисъл вежди.

— Сега вече бог да ни е на помощ, сър! — поде той.

— Моя беше грешката — призна Никълъс откровено. — Не биваше да позволя Крийч да ме докара до такова избухване.

— Крийч?!

— Но неговото напускане може да се окаже полезно, сър. Защото съм убеден, че именно той е отговорен за станалите напоследък кражби…

— Престанете с този Крийч! — сопна се Файърторн. — Дошъл съм, за да разговаряме за далеч по-съществени неща!…

Никълъс изведнъж разбра накъде бие.

— За лейди Розамунд Варли?

— Тя откликна на моето съкровено желание, Ник! — Той извади розата, която му бе хвърлила на сцената. — Ето нейния отговор.

— О!

Файърторн завря нос в цветето и вдъхна аромата му. Широката му усмивка направи лицето му да заприлича на срязан пъпеш. Той се плесна по бедрата в изблик на победно ликуване.

— Моя е! — провикна се той. — Настъпи денят на истината и аз имам план. Срещата е определена за днес. Имам нужда от вас, Ник!

— Какво се иска от мене? — попита импресариото след известно колебание.

— Да изравните трънливия път на любовта, приятелю!…

— Но как, мастър?

Файърторн се впусна да обяснява. Нека тръгне незабавно за Лъдгейт хил, да наеме в „Красивия дивак“ най-добрата стая за тази нощ… После подробни указания. Кога да бъде поднесена храната, какво точно да се приготви… А щом уреди всичките тези подробности, Никълъс трябваше моментално да се върне в „Главата на кралицата“ и да предаде съобщение на лейди Розамунд Варли, която е все още в частния апартамент с лорд Уестфийлд и неговата свита.

— Мога ли да попитам нещо?

— Питайте, питайте, драги!

— Защо избрахте „Красивия дивак“?

— Защото… — започна актьорът и се удари силно по гърдите, — защото това е мястото, където изиграх за първи път моя Хектор.

Той се поклони театрално пред някаква въображаема публика и напусна с размах стаята.

Никълъс се усмихна уморено. В момент, когато имаше да се вършат толкова по-важни неща, отново щяха да го използват като помощник в прелюбодеянията на Лорънс Файърторн. Той си спомни за връзката, която е имала лейди Варли с лорд Банбари, спомни си и за решението, което бе взел неотдавна. Не би ли могъл да използва фабулата на днешната пиеса?! Нали и в живота всичко може да се случи точно така?…

 

Господи, каква ирония на съдбата! Едмънд Худ не можеше да си намери място. Сонетът, който бе проправил пътя на едного, се бе превърнал във фиаско за собствения си автор! Каква несправедливост! Елегантните стихове, запленили лейди Розамунд Варли, не говореха нищо на Роуз Маруд. Щерката на ханджията беше далеч от въздействието на всякаква поезия.

Поетът бе сломен. Ала го чакаше и по-лошо. Когато след представлението свали театралния си костюм и влезе в кръчмата да се подкрепи, Александър Маруд налетя гневно върху му. Нервният му тик личеше отдалеч.

— Един момент, мастър Худ!

— Какво има, сър?

— Един много сериозен въпрос. Порок и разврат, сър!

— Така ли?

— Ами ето, сам прочетете!

Ханджията пъхна в ръцете на актьора някакъв лист и Худ изведнъж установи, че се е вторачил в собствения си сонет.

Беше доста опърпан, горкият. По хартията имаше следи от мазни пръсти. Колко символично!…

— Е, сър? — вдигна вежди Маруд.

— Сравнително… добре е написано — измънка Худ, като се престори, че чете стиховете за първи път. — Откъде имате тази поезия, сър?

— Някакъв мръсник я дал на дъщеря ми.

— Но кой?

— Роуз не може да каже. Станало много набързо.

— И с какво бих могъл да бъда полезен?

— Да ми намерите автора на тази гадост! — отсече кръчмарят. — Опитах се аз да поговоря с мастър Файърторн, ама той само ме отмести от пътя си. И ето сега се обръщам към вас. Злото трябва да се сече от корен!

— Но защо, сър?

— И питате защо! Защото невинността на дъщеря ми ще е в опасност, докато този порочен тип е в трупата ви. Затова! Жена ми е твърдо решила, мастър Худ! Този човек трябва да се махне оттук!

— Да се махне?

— Няма да си лежим кротко в леглата и да чакаме да го намерите. Този подлец ще омаскари дъщеря ни.

— Но аз не прочетох нищо такова в този сонет?

— Има го, има го между редовете! — изсумтя Маруд. Той успя да овладее за малко нервния си тик, колкото да изрече своя ултиматум: — Моята жена и аз сме единодушни. Ако той не бъде изхвърлен, ще сме принудени да затворим вратите си за цялата трупа на лорда!

— Но откъде сте сигурни, че е човек от нашата трупа?

— Сигурни сме — каза другият мрачно.

Едмънд Худ усети, че сърцето му се свива. Вместо да му осигури благоволението на Роуз Маруд, сонетът само бе насъскал родителите й срещу него. Отношенията между стопанина и трупата и без това бяха обтегнати, а сега собствената му поезия ги бе изострила до крайна степен.

— Роуз ни го даде това нещо — продължи Маруд. — Тя не може да чете. То и аз не мога много, ама жена ми е образована. Тя веднага разбра какви зли помисли крие. О, тя е страшна в акъла, сър. Сигурно сте го забелязали.

— Да, разбира се.

— Ама според мене в това писание има един знак.

— Знак?

— Да, на края. — Маруд показа мястото с костеливия си пръст. — Две букви, ама силно удебелени, сър. Едно Е и едно Х. Дали не са неговите инициали?

— О, не ми се вярва — каза поетът, отпитвайки се да го отклони от вярната следа. — Това би било твърде прозрачно от негова страна. Той сигурно е много по-хитър. — Едмънд Худ се взираше в сонета, търсейки трескаво някакво обяснение. Идеята изведнъж го осени. — Мисля, че се сещам, мастър Маруд.

— Да не би да познахте почерка му?

— Не, обаче започвам да се досещам за името му. Той го е посочил, ние трябва да се сетим само как да го дешифрираме… Ето, вижте първия ред!

Благоуханна, Кара миа,

ела при своята любов.

О, рядка роза, ще изпия

аз ароматния ти зов.

— Поквара и развала, нали ви казах! Грехопадение! — проплака кръчмарят.

— Гледайте сега, първата буква е изписана по-голяма. Виждате ли? — пита Худ и пъхна листа под носа му. — Според мене това означава Бен.

— Бен чий?

— А сега вижте това „Кара“. Ето го. Това „К“ скрива истинското име „Крийч“!

— Бенджамин Крийч?!

— Да, и е член на трупата.

— Зная го! Един пропаднал тип, дето и бира не може да носи.

— Това ще е нашият човек, сър.

— Ама може ли такъв човек да напише цяло стихотворение?

— Платил е на някой писар — обясни Худ. — Крийч е хвърлил око на дъщеря ви. Това не ме изненадва. Ние си имахме вече доста проблеми с него, когато играехме в „Главата на сарацина“ в Айслингтън. Тогава имаше история с някаква слугиня. Крийч е много непочтен.

— Е, това е! Значи той трябва да бъде изхвърлен. Щото жена ми каза… — Маруд се задави от желание за мъст.

— Той вече е изхвърлен. Бен Крийч вече не е в нашата трупа.

— Истина ли говорите?

— Да, сякаш самото небе се е намесило — каза Худ. — Опасността е премахната и вашата дъщеря е в безопасност.

— Не знаете какво облекчение е за мене тази новина, сър.

— За мене също — промълви Худ. — Кажете, мастър Маруд, прочете ли някой сонета на дъщеря ви?

— Жена ми, тя й го чете — каза Маруд и се впусна в обяснения: — Та точно това е причината за нашата тревога, сър! Роуз взе, че го хареса! Момичето ни е пълно с разни фантазии и всеки може да го подведе. Да хареса това дяволско писание!

Маруд се прибра в кръчмата, а Едмънд Худ избърса потта от челото си. Присъствието на духа, което прояви, спаси и него, и трупата. Бен Крийч бе разобличен като опасен прелъстител. Всички надежди на Худ бяха попарени, но му оставаше една, макар и слаба, утеха: Роуз Маруд бе реагирала поне на възвишения зов на поезията. Сега тя сигурно щеше да мисли с копнеж за своя неизвестен обожател.

След мъчителния разговор със собственика на странноприемницата Едмънд Худ имаше нужда за подпиша малко чист въздух. Излезе на двора, където точно демонтираха сцената. Цялата тази олелия му беше позната. Беше я наблюдавал много пъти. Ала сега към това се прибави и една жестока пантомима. Джордж Дарт търчеше нагоре-надолу както винаги и мъкнеше подпори и дъски. Дребничкият младеж се поспря да си поеме дъх, но получи много повече — иззад сандъците изскочи Роуз Маруд, целуна го по бузата и побягна. Нали той й бе дал стихотворението, значи той го беше написал.

Покрусеният Едмънд Худ си тръгна за къщи.

 

В „Красивия дивак“ всичко беше според желанията му. Приготвили му бяха голям, разкошно мебелиран салон с кокетна спалня към него, в която имаше огромно легло с балдахин. Както винаги Никълъс Брейсуел се беше справил добре. Лорънс мислено поблагодари на своя импресарио. Всичко бе така, както бе пожелал, дори и броят на свещниците и тяхното разположение. Когато навън се стъмни, стаята потъна в мека, приглушена светлина.

Най-сетне търпението му щеше да бъде възнаградено. Щом лейди Розамунд пристигне, ще вечерят най-изискано — бе поръчал вино от островите и най-отбрани ястия. Осигурил бе и музиканти, които да свирят само за тях двамата. Ще я поухажва както му е редът и ще се оттеглят в спалнята, за да превърнат голямото легло в олтар на своята любов… Какво по-красиво би могъл да очаква от живота?

Шумът от стъпки по стълбището го откъсна от мечтите му. Чу се почукване. Файърторн се покашля.

— Влезте!

Вратата се отвори и в стаята влезе Никълъс Брейсуел.

— Дамата е долу, мастър.

— Поканете я тук, сър.

— Веднага ще я доведа.

Никълъс затвори вратата след себе си. Файърторн се втурна към огледалото, за да се погледне за последен път. Тъй като лейди Розамунд бе изразила желание да го види като Хектор, той дълго се колеба дали да не облече костюма за ролята, който бе носил на първото представление. Но реши все пак, че не бива да се престарава. Видя в огледалото, че жакетът и новият панталон му стоят безупречно, затова се задоволи само да пооправи шапката си. Одобри вида си и подари доволна усмивка на отражението си в огледалото.

Навън се разнесоха леки стъпки. Лорънс зае заучената поза и се окашля отново. Вратата се отвори и най-сетне тя пристъпи прага. Присъствието й изпълни цялата стая, той усети как главата му се замайва от чувствения парфюм. Никълъс побърза да се оттегли, затвори внимателно вратата и остави двамата влюбени за първи път насаме.

Лейди Розамунд стоеше в сянката и се усмихваше нежно. Дългата наметка скриваше роклята й, качулката падаше ниско над лицето. Идваше на тази среща не по-малко развълнувана от него. Файърторн усети, че просто се задъхва от напрежение.

О, той знаеше с какви думи да я срещне!

И ето, великият Хектор ще трябва сега,

да хвърли двуострата сабя, доспехите бойни,

без ропот, покорен на прелестна, дивна жена

да лее любовни тиради и клетви безбройни…

Файърторн свали шапка, за да стори своя добре отработен поклон. Облечените й в ръкавици ръце запляскаха леко, сякаш криле на пеперуда, и тя пристъпи към светлината…

Да, всичко бе точно така, както си беше мечтал…

— Толкова дълго очаквах този момент — каза той и с галантна дръзновеност се приближи към нея. Отметна нежно качулката, за да вкуси меда на устните й. Целувката бе кратка и лека, и му се стори някак странно позната.

Файърторн отстъпи крачка назад и се взря в лицето й. Любовният му трепет изведнъж се пресече. Това не бе лейди Розамунд Варли. Беше собствената му съпруга.

— И си приготвил всичко това за мене, Лорънс?

— Та за кого другиго, гълъб мой!

Актьорската му дарба отново му идваше на помощ.

 

Отдавна минаваше среднощ. От облачното небе над Лондон внезапно се изля пороен дъжд, който понесе весело боклуците от мръсните улички. Бенджамин Крийч се прибираше от кръчмата, клатушкайки се неуверено пред локвите и проклинайки дъжда. Денят се случи лош за него. Гневът му го подведе да напусне трупата — голяма грешка. Изведнъж се оказа никому ненужен. Джайлс Рандолф очакваше от него да стои там, където би могъл с нещо да навреди…

Стигна до дома си измокрен до кости. Влезе в къщата и се запрепъва нагоре по стълбището. Уригвайки се шумно, той залитна в невзрачното си стайче и тръгна направо към леглото — като дремне, ще изтрезнее… Наведе се и в този миг някой го хвана здраво за раменете и го бутна към близкия стол.

— Седнете, сър!

— Кой сте вие? — хлъцна стреснат Крийч.

— Един стар приятел е дошъл да ви посети. Твърде пиян, за да може да се изправи на крака, и твърде замаян, за да протестира, Крийч се видя принуден да си остане седнал, докато непознатият запали свещта. В жълтеникавата светлина той позна госта си.

— Мастър Брейсуел?!

— Тръгнахте си, преди да сме свършили, Бен.

— Нямам работа с вас, сър.

— С мене не — отвърна Никълъс, — но имате работа с трупата на Банбари. — Той вдигна чифт ръкавици. — Откраднати са от Хю Уеджис, нали? Нотните листове са на Питър Дигби. А се намери и шапката на Джон Талис, обувките на Джордж Дарт и… още разни нещица, които сте задигнали. — Изпълнен с презрение, Никълъс огледа мизерната обстановка. — Жалко само, че не сте домъкнали метлата на Томас Скилън, поне да си изметете.

— Изчезвайте! — изфъфли Крийч завалено.

— Не и преди да поговорим, Бен.

— На вас нямам какво да кажа.

— Това също ли е откраднато? — попита Никълъс и пъхна под носа му един тамбурен.

Крийч не отговори и Ник го стисна грубо за гушата:

— Отговорете ми, сър!

— Не… Не мога да дишам!

— И той ли е краден? — Никълъс натисна по-силно.

— Да.

— А другите вещи?

— Да.

— Вие ли се опитахте да убиете Дик Хънидю?

— Ще ме удушите.

— Вие ли бяхте, Бен?

— Да.

— Защо го правите? За да помогнете на хората на Банбари?

Обезумял от ужас, че наистина ще го удуши, Крийч само кимна отчаяно. Никълъс го пусна, отстъпи и взе нещо от масата. Кашляйки задавено, Крийч започна да разтрива смазаното си гърло. Импресариото приближи отново лице към неговото и усети отвратителната миризма на бира.

— Има и още едно нещо, което трябваше да ми кажете, Бен.

— Няма друго.

— Все пак вие сте познавали Червенобрадия. Били сте негов съучастник.

— Небето ми е свидетел! Никога преди не съм виждал този човек.

— Тогава в Банксайд вие ме нападнахте — подхвана Никълъс, едва сдържайки гнева си. — Работили сте заедно.

— Не е вярно! — изскимтя Крийч.

— А как тогава сте получили това тук?

Никълъс хвърли в скута му нещо, което бе измъкнал измежду останалите вещи върху масата му. Крийч погледна изумен. Беше сценарият на „Глориана триумфант“.