Едуард Марстън
Главата на кралицата (11)

10

Атмосферата зад сцената бе напрегната до краен предел. И то не само заради предстоящото представление. Хората бяха научили за откраднатия сценарий. Самата мисъл за една такава директна и злонамерена атака срещу трупата вече ги правеше несигурни. Предположенията за това кой ли може да е злосторникът, не спираха. Надали това беше най-подходящото настроение пред премиера.

Мнозина трябваше да се борят и със суеверието си. Банрнаби Гил беше този, който изрази гласно техните страхове и предчувствия.

— Кое ли ще бъде следващото нещастие, това се питам.

— Какво говорите? — сряза го Худ, който бе заприличал на сянка след прекараната безсънна нощ.

— Едно нещастие никога не идва само, Едмънд. Готви се за три едно след друго.

— Наистина ли?

— Помислете: първо, злополуката с Дик Хънидю, веднага след това открадването на сценария… — Гласът му спадна с една октава. — Каква ще бъде третата катастрофа?

— Вашето изпълнение — подхвърли Семюъл Ръф като на себе си и се изсмя ехидно.

В опита си да намали напрежението Лорънс Файърторн още повече притесни хората. Той събра цялата трупа в гардеробиерната и дръпна кратка реч за това колко необходимо е в този върховен момент да сломят своя враг с блестяща игра. Неговите въпиющи предупреждения ги сплотиха наистина, но повишиха още повече градуса на сценичната им треска. Само най-опитните актьори бяха имунизирани срещу нея.

— Семюъл?

— Да, момчето ми?

— Лошо ми е.

— Поеми няколко пъти дълбоко въздух, Мартин.

— Задушавам се в този костюм.

— Пийни малко вода.

— Чувствам, че няма да мога да изляза на сцената.

— Разбира се, че ще можеш — окуражи го Семюъл Ръф. — Стъпиш ли веднъж там, всичките ти страхове ще изчезнат. То е като преди битка. Човек, колкото и да е смел, изпитва страх и се чувства безпомощен, но почне ли се веднъж, забравяш всичко от възбуда и напрежение. Театърът е един вид битка, Мартин. И ти ще се сражаваш храбро, зная това.

Самият факт, че Мартин Йоу се бе обърнал за кураж към Семюъл Ръф, сам по себе си показваше, че момчето е много зле. Прекараните три години в трупата му бяха дали самоувереност, граничеща понякога с арогантност. Ала сега от нея нямаше и помен. Измежду всичките удължени лица и пресъхнали устни наоколо Мартин Йоу се бе обърнал към човека, когото не можеше да понася. Спокойствието на Ръф го открояваше всред останалите и момчето намери в него сигурност. Сега то се реши дори на още по-голяма близост:

— Да ви кажа ли нещо, Семюъл?

— Какво?

— Мислех си, че никога не бих могъл да го кажа на някого…

— Ще ти се сега Дик да е тук и той да играе Глориана, така ли?

— Да. Откъде знаете?

— Не беше трудно да отгатна, момчето ми — отвърна поразвеселен Ръф. — Да ти кажа ли и аз нещо?

— Разбира се.

— Ако Дик беше сега в твоя костюм, и той щеше да иска ти да си на неговото място.

Никълъс Брейсуел бе благодарен на Семюъл Ръф за спокойствието, което излъчваше. Изцъкленият поглед на паниката вече надзърташе от много очи. Едмънд Худ бе първата й жертва. След изнурителната безсънна нощ той се намираше на ръба на нервна криза. Съмненията по отношение на пиесата му прерастваха в съмнения в собствените му способности, за да придобият след това чудовищните размери на философски размисли за значението на театъра въобще. Кой би могъл да разбере този кипящ живот, това менящо се лице… Худ бродеше самотен из гардеробиерната, подгонен сякаш от призраци.

Никълъс успяваше все още да противодейства на всеобщата истерия. Въпреки превързаната си глава той се зае с обичайните проверки и тази рутинна работа допринасяше немалко за успокоение на духовете. Щом импресариото беше тук, трупата вече влизаше в солидна рамка, която я превръщаше в единен екип. За Никълъс не бе трудно да каже по някоя успокоителна дума, особено на онези, които се нуждаеха най-силно от морална подкрепа. Докато хората се лутаха наоколо, той умело намираше как да ги върне към действителността.

— Музиката вчера бе отлична, Питър.

— Много благодаря.

— По-добре не би могло и да бъде… Томас?

— Да, мастър.

— Знаете, че днес разчитаме изцяло на вас!

— Защо така, мастър?

— С вашия опит вие сте като скала в прибоя.

— Да се надяваме — засмя се старият работник.

— Хю?

— Тук! — обади се главният моделиер, който разбухваше фустите на Джон Талис.

— Смяната на костюмите трябва да стане много бързо.

— Ще се справим.

— Особено при Глориана в последното действие, нали знаете?

— Ще предвидя двама души само за това.

— Джордж…

— Тук, мастър! — изпъна вратле Дарт, прозявайки се.

— Бяхте невероятен тази нощ.

— Сър… Вярно ли е, че на древните троянци са им се изтърквали стъпалата от тичане?

— Не вярвам. Но ти гледай да не заспиш прав.

— Не зная какво да правя, мастър Брейсуел. Все заспивам…

— Грегъри!

— Не е тук.

— Къде е пак?

— Ами къде, знае се къде.

— Отново?

Всеобщият смях разведри напрежението. Всички добре знаеха къде е горкият Грегъри, за четвърти път вече бе там. И тоалетните, както всички останали кътчета на театъра, имаха важна роля във всеобщата суматоха.

Никълъс потисна умората си и огледа хората около себе си. Изопнати нерви, пресъхнали гърла, затворени лица… Ала той знаеше, че най-лошото е вече преодоляно. Това бяха хора професионалисти. Мъчителното очакване постепенно прерастваше в трескава възбуда преди началото на спектакъла и тази възбуда щеше да ги поддържа до самия му край. Актьорите на лорд Уестфийлд щяха да се справят. Самият той сега изведнъж започна да се радва на представлението.

Наконтен разкошно в копринен италиански жакет и испанска наметка, до него застана Лорънс Файърторн и прошепна в ухото му:

— Дали не трябва да го направя пак, Никълъс?

— Кое?

— До поговоря отново на хората?

— О, не!

— Направих ли достатъчно, за да укрепя бойния им дух?

— Повече от достатъчно — каза Никълъс тактично.

— Добре, добре…

Както винаги, това бе едно разумно предложение и Файърторн веднага го възприе. Той се отдалечи, като повтаряше първия си монолог със съскащ шепот. Неговият импресарио го бе възпрял да не предизвика поредната бъркотия. Крехкото спокойствие, обхванало хората в гардеробиерната, бе съхранено.

Слънцето позлатяваше високия цилиндър на театъра и хвърляше по арената плетеница от светлини и сенки. Палещите слънчеви лъчи караха правостоящите да се потят, притиснати един до друг. И колкото по-силна ставаше вонята на немитите тела, толкова повече се увеличаваше продажбата на вино, бира и вода. Слънцето предизвикваше известни терзания и в галериите, сред насядалите там натруфени господа и жестоко пристегнатите в своите модни корсети дами. До тях не достигаше никакъв полъх на вятъра, та да ги разхлади поне мъничко. Ясно бе, че нямаше да се мине без Джордж Дарт в ролята на западния вятър…

Зрелището си го биваше! Ако се съдеше по шума, бъркотията, смеховете, шаренията, елегантните пищни облекла и нетърпението, това представление сигурно щеше да надмине всички досегашни.

В този лъчезарен следобед от английското лято „Завесата“ представляваше истински микрокосмос — миниатюрно копие на столичния град. Бяха представени всички обществени слоеве. Докато горе се перчеха царедворци и благородници, долу сред тълпата гъмжеше от крадци и дребни престъпници. Но преобладаваше все пак средното съсловие. Звучеше разнолика реч, всякакви наречия и диалекти. Шеги, задявки, остроумия, дори кавги — тук деляха мегдан най-висшата интелигентност и най-безпросветната тъпота. В рамките на дървената ограда се намираше всъщност цял един град.

Лорд Уестфийлд присъстваше лично, за да попие блясъка на своята трупа. Той сипеше към актьорите дъжд от бащински усмивки и помахвания с ръка. Мургав, набит, среден на ръст, лордът бе облечен в жакет, който грозно очертаваше шкембенцето му, да не говорим за огромната му шапка, чиито пера не позволяваха на хората зад него да видят нещо от сцената. Лордът се обличаше със съзнателно търсена екстравагантност. Изглеждаше така, сякаш се е родил с чаша вино в ръка и усмивка на устните. Беше един чревоугодник и развратник на средна възраст, с всички полагащи се в такива случаи недостатъци, ала любовта му към театъра бе неподправена, а познанията му за работата в него — прецизни.

На по-горната галерия, точно по диагонал срещу него седеше лорд Банбари, който бе дошъл главно за да се цупи и критикува, а не да се забавлява. Той нервно подръпваше козята си брадичка и пускаше презрителни забележки по адрес на актьорите. В момента неговата трупа преживяваше един от лошите си периоди, така че имаше за какво да завижда.

Банбари видя своя съперник в другия край на залата, кимна кратко и поразмърда крайчеца на пръстите си, но бързо се извърна, та не успя да види многозначителната гримаса на лорд Уестфийлд.

Лейди Розамунд Варли осъществи така желаното бляскаво появяване. Тя се настани на мястото си и всички, като по команда, извиха към нея очи и вратове. Беше облечена цялата в пъстра комбинация от бяло, синьо и жълто — нямаше друг тоалет, който да се мери с нейния. Докато се къпеше в лъчите на това внимание, тя раздаваше щедри усмивки на всички страни.

Сред това истинско стълпотворение Роджър Бартолъмю единствен запазваше ледено спокойствие. Всичко, което виждаше само подлютяваше омразата му. Всичко, каквото чуваше, раздухваше огъня на презрението му. Вместо него да честват сега като автор, приемащ заслужените аплодисменти на публиката, негодниците го бяха превърнали в едно неизвестно нищожество, бяха му нанесли смъртоносна, незаслужена рана… В жилите му се вливаше отрова, по-черна от омразата и по-ужасна от жаждата за отмъщение. В главата му блъскаха чукове. О, те го бяха прогонили от жадуваната театрална сцена, ала той ще се погрижи да го забележат! Този път ще го видят всички, до последния зрител. Планът му носеше твърдата непоколебимост и яснотата на собственото му отчаяние. Да, това щеше да бъде пламенната драма, една неповторима трагедия!… Чуковете в слепоочията му заблъскаха още по-жестоко. Бартолъмю скоро щеше да се отърве от тях…

Появата на тромпетиста и вдигането на знамето бяха посрещнати с бурни овации. Това не беше обикновено представление… Защото се носеха всякакви слухове. Около тази пиеса ставали някакви страхотии… Това било пръст божи! Щяла да бъде унищожена цялата трупа на Уестфийлд, един бил вече убит, друг го размазало дърво, дори импресариото бил нападнат, откраднали му някакви много ценни работи… Във въздуха витаеше тайнствена опасност, предчувствие за нещо необикновено, което предстоеше да се случи.

Четецът на пролога разказа пиесата и „Глориана триумфант“ постепенно завладя своята публика, за да не я остави до края. Тайната на тази магия бе в темата — достоверна и преживяна. Нямаше зрител, който да не може да види себе си и своя живот в нея. Говореше се за някакво древно кралство Албион, но това бе точно копие на Англия, която познаваха!… Едмънд Худ бе успял да постигне нещо изключително рядко: неговото произведение съчетаваше възвишената героика с познатото ежедневие.

Никълъс Брейсуел беше неотразим, и то не само що се отнася до стриктното и плавно протичане на действието. Той бе участвал в създаването на драмата, като разказа на Худ безброй подробности за корабите, флотата, моряшкия език, флотските традиции. Никълъс се бе погрижил да вмъкнат няколко сцени с прости английски моряци, разказващи за живота им, за лишенията, които е трябвало да търпят. По този начин Худ бе внесъл известна комедийна нотка в пиесата си и с това само още по-ярко се открояваше светът на адмиралите и капитаните.

Защото един от превъзнасяните митове беше как в битката са изгубили живота си само стотина английски моряци. Това беше истина, но хората забравяха за тежките условия, например дима от битката! Болести, отравяния, изтощение, и въпреки всичко английските моряци се бяха сражавали храбро. Сега вече никой не говореше за това как бяха пили собствената си урина, когато водата се бе свършила, как ги мореше тифът, как екипажите се бяха стопили дотолкова, че не стигаха хора да вдигнат котвата…

„Глориана триумфант“ не разказваше всичките тези неща, но този път народният героизъм поне не беше забравен. Пред зрителите се разгръщаше жива и правдива картина на морския живот. Семюъл Ръф и Бенджамин Крийч бяха чудесни моряци — груби, тромави, смешни, лоялни и предани. Тези образи веднага грабнаха сърцата на буйните правостоящи ценители на театъра.

Но истинският герой на пиесата изобщо на цялата постановка бе Лорънс Файърторн. Точно в тази творба той имаше възможност да покаже цялата си дива енергия, всичките си технически похвати. Беше ту груб, ту романтичен, ту многословен, ту скъп на думи. Беше възвишен и долен. Ласкателствата, с които се увърташе около кралицата, бяха смесица от рафинирана комедийност и пламенна искреност. Това беше всъщност мястото, където той се обръщаше към лейди Розамунд Варли. И беше наистина неотразим!

Лейди Розамунд бе пленена, лорд Уестфийлд — възхитен. Дори лорд Банбари не усети как млъкна безпомощно. И Роджър Бартолъмю почувства магията, но по съвсем друг начин. Образът на Файърторн отприщваше у него желание да действа на момента, ала той съумя да се овладее. Като че ли се стремеше да натрупа колкото се може повече гняв у себе си, преди да избухне. Този шанс му се разкри чак в петото действие.

Никълъс Брейсуел бе хвърлил много труд за представянето на морската битка, включил бе цял куп невероятни, трудно осъществими ефекти. Сценичните работници се побъркваха от търчане да осъществяват идеите му. Да не говорим за горкичкия Джордж Дарт, който трябваше да изпълнява ролята на западния вятър, впрочем, какъв ти вятър, това трябваше да бъде истинска буря! Файърторн стоеше на палубата и изстрелваше своите команди, Ръф, Крийч и останалите моряци се потяха яко долу, на оръжейната палуба. Сега вече мачтата бе осигурена с въжета. Топовете бяха наредени от двете страни на кораба — през вдигнатия капак на дупката в средата на сцената се чуваше как плискат вълните. В разгара на битката работниците започнаха да плискат нагоре вода и тя се разливаше с шум по палубата. И когато един от моряците бе ранен, той драматично залитна и падна в морето — мятайки се в дупката. Не беше кой знае какъв хитроумен трик, но за публиката беше голяма работа.

Действието ставаше все по-стремително, а ритъмът — все по-трескав. Колкото повече пиесата се приближаваше към финала, Файърторн ревеше пресипнало, мятайки се ведно с кораба си, попаднал под силен обстрел. Едно дръпване на въжето и половината такелаж се стовари с гръм върху сцената. Бомбички, фойерверки, барабани, цимбали, гонгове и тромпети, всичко що можеше за дрънчи и бумти бе използвано, за да се предаде оглушителният тътен на битката. Железни скари със запален върху тях огън трябваше да бележат местата на вражеско попадение — пожари, гасене… Актьорите вадеха вода уж от самото море — през дупката в сцената — и плискаха ведрата отчаяно върху страхотните пожари.

Сега Файърторн даде команда. Трябваше да последва изстрел, и то не от едно оръдия, както в първата пиеса, а четири последователни гърмежа, един от друг по-силни. И това далеч не бе всичко. Докато гърмежът на топовете още не беше заглъхнал, един дребничък мъж в черно се покатери на балкона на втора галерия и се хвърли оттам с див, отчаян крясък.

Явно не бе пресметнал скока си добре, защото падна в гънките на голямото платно като в люлка и оттам вече се стовари на сцената и остана долу, загубил съзнание. Моментът бе невероятен! Такова нещо публиката не бе виждала досега! Нито пък Лорънс Файърторн, ала той майсторски се справи с положението. Всички бяха помислили, че така си е по пиесата и той беше последният човек, който би разочаровал своята публика. С две импровизирани реплики нареди на людете си да вдигнат "този испански кучи син" и да го хвърлят в морето. И Роджър Бартолъмю най-безцеремонно бе метнат през дупката на пода.

В опита си да провали пиесата и да се увенчае с вечна слава чрез невероятното си публично самоубийство измъченото момче успя само да направи пиесата още по-драматична и да си навлече страхотно главоболие.

Сега вече Мартин Йоу се появи, за да посвети в рицарско звание своя предан морски вълк, при което гръмнаха бесни аплодисменти и възторжени възгласи. Цялата, цялата трупа беше великолепна, сега вече нищо не можеше да им се изпречи на пътя.

Зрителите не забелязаха, че Бартолъмю не излезе да се поклони с останалите.

 

Лейди Розамунд Варли седеше с приятели в една от частните стаи зад галериите и примижаваше възторжено, припомняйки си моменти от представлението. Беше наистина „Глориана триумфант“, какво подходящо заглавие! „Бог е на страната на флотата“ остана погребана завинаги в морските бездни. Произведението на Едмънд Худ щеше да владее моретата.

Поднасяха освежителни напитки, всички говореха един през друг, възбудени и очаровани. В този момент лорд Уестфийлд въведе Лорънс Файърторн. Той отбеляза появата си с елегантен поклон към лейди Розамунд, чиято ослепителна усмивка бе предназначена този път само за него. Въпреки че бе представен на останалите благородници в стаята, Лорънс Файърторн едва ли чу имената им. За него тук присъстваше само една-единствена личност.

И тази личност му протегна за целувка ръката си, облечена в ръкавица:

— Бяхте невероятен, мастър Файърторн!

— Черпех вдъхновение от вашето присъствие, лейди Варли.

— Какъв умел ласкател сте, сър!

— Истината не се нуждае от ласкателство.

Тя избухна в звънлив смях и се наведе леко към него.

— Каква ще бъде следващата ви роля?

— Коя бихте желали да ви покажа, многоуважаема лейди Варли?

— Аз ли, сър?

— Имаме богат репертоар. Като какъв искате да ме видите?

Погледите им се срещнаха — прями и красноречиви, Файърторн бе във възторг от нейното кокетство, тя — от дързостта му.

— Хектор.

— И кога ще заповядате да играя за вас, лейди Варли?

— Веднага щом бъдете готов, сър.

— Представлението ще бъде посветено на вас.

— Ще считам това за особено висока чест, мастър Файърторн.

— Мога ли да ви съобщя, щом датата бъде определена?

— Ще умра, ако не го сторите.

— В такъв случай, ще бъде много скоро, обещавам ви.

— Чудесно — каза тя небрежно. — Имам вашата дума, сър.

— И аз вашата, лейди Варли.

Рандевуто бе уговорено. В едно претъпкано с хора помещение, още при първата си среща те успяха да се разберат. Актьорът бе извън себе си от радост. Благословен ден! Не бяха много мъжете, които можеха да се похвалят, че само за няколко часа са унищожили испанската Армада и са завоювали лейди Розамунд Варли!

 

Бенджамин Крийч излезе от театъра заедно с неколцина колеги, но скоро се отдели от тях. И той, както останалите членове на трупата бе окрилен от успеха на представлението. Но радостта му бе някак помрачена — не е лесно да се радваш, когато служиш на Двама господари.

Надали имаше човек, който да познава по-добре и по-точно от него кръчмите в Лондон. Не му беше никак трудно да намери странноприемницата, която му бяха назовали. Направо през Ийстчип, след това наляво, после надясно — и се озова на мястото. Погледна надписа: „Чепът и клинът“. Изгаряше от жажда. Влезе, привел глава под ниските греди на тавана.

— Здравейте, Бен! Благодаря ви, че дойдохте.

— Здравейте.

— Нека да ви поръчам едно питие, драги. Вино или бира?

— Бира.

— Не сте се изменил, както виждам. Сядайте!

Крийч се отпусна на стола срещу мъжа и се взря в мургавото лице със сатанински черти. Сервираха напитките и те вдигнаха чаши да се чукнат.

— За бъдещето — каза домакинът.

— Каквото дойде, сър.

— Вие можете много да ни помогнете, Бен.

— Да.

— Ние сме ви благодарни.

Крийч го наблюдаваше втренчено и изчакваше другия да направи първата крачка.

Знаеха се от години. Мъжът бе умен, убедителен, находчив и имаше в характера си една тъмна страна, но за Крийч тя беше по-скоро качество. Двамата имаха нещо общо. Да, той харесваше Джайлс Рандолф.

 

Ан Хендрик и нейният наемател бяха седнали да вечерят. Тя прехласнато изслуша разказа му за събитията в „Завесата“. Когато Никълъс стигна до скока на Роджър Бартолъмю, тя нямаше сили да се храни повече и остави вилицата.

— Нарани ли се? — попита тя разтревожено.

— Дойде лекар и се погрижи за него. След това го закараха в къщи да почива.

— Но защо го е направил, за бога?!

— За да отмъсти на трупата.

— Защото сте отхвърлили пиесата му?

— Мастър Бартолъмю не е могъл да понесе този срам, който е дълбаел душата му като с длето. Театърът е в състояние да тласне хората до такива невероятни състояния, Ан.

— О, зная — каза тя многозначително.

— Беше просто смазан от това, че опитът му за самоубийство излезе несполучлив. Нямаше късмет с театъра, колкото пъти опита, все удари на камък.

— Горкото момче! Не му е било лесно.

— Да, така е. Ала поне за нас той разбули една тайна.

— Тайна?

— Онези афиши, за които Джордж разправяше…

— Късал ги е мастър Бартолъмю, така ли? — ококори се Ан.

— Отчаяните люде прибягват до отчаяни постъпки.

Ан изпъшка и отново взе вилицата си. Но като погледна кървавата превръзка на главата му, отново й се отяде.

— Как е раната, Ник?

— Главата ми си е все още на раменете — пошегува се той.

— Не помоли ли лекаря и тебе да прегледа?

— Не се тревожи за това, Ан. Нищо ми няма. — Той опипа превръзката. — Всъщност я държа още само за да ме глезиш.

— А онзи, Червенобрадия?

Той мигновено се стегна целия и стана сериозен.

— Сега имам много повече основания да намеря този злодей. — Никълъс стисна зъби. — Червенобрадия и неговият съучастник ще трябва да дадат отговор на много въпроси и аз съм твърдо решен да го получа!

— Но как? — запита тя. — В един град с повече от сто хиляди души двамина могат лесно да се скрият. Как смяташ да ги търсиш?

— Може би изобщо няма да се наложи.

— Не разбрах?

— Вместо да тичам да ги гоня, бих могъл просто да изчакам те да дойдат. Съвсем сигурно е, че те ще ударят отново.

— О, Ник! — изплака Ан уплашена.

— Не съм аз жертвата, която преследват — успокои я той. — Ако бях аз, щяха да ме убият миналата нощ. Но те не се възползваха от тази възможност. Не, Ан, тези хора имат някакъв сложен план.

— Пак не те разбирам.

— Всичко започна със смъртта на Уил Фаулър.

— Но нали беше нещастен случай? — възрази Ан. — Изпуснал нервите си и се замесил в онова сбиване… Нали е било съвсем случайно?

— И аз мислех така. Но междувременно започвам да се съмнявам. Сега вече смятам, че Уил е бил убит предумишлено и че всичко, което става оттогава насам, включително и кражбата на сценария, е взаимосвързано.

— Какви ги говориш, Ник!

— Истинската цел е трупата на лорд Уестфийлд — каза той убедено. — Някой се опитва да съсипе цялата трупа.