Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (9)

Пролог

Д-р Шатвикс дълго стоя над микроскопа, поради което Ла Вентура нямаше какво друго да прави, освен да съзерцава мъртвата панорама на Хайдрот. „Водорама“, помисли си той, би било по-точна дума. От Космоса бяха видели новия свят само като малък триъгълен континент, разположен сред безкраен океан, а дори и континентът в по-голямата си част представляваше мочурища.

Останките от разбилия се заселнически космически кораб се търкаляха разхвърляни по единствената истинска издадена скала, която, изглежда, имаше на Хайдрот, извисяваща се величествено на двадесет и една стъпки над морското равнище. От това възвишение Ла Вентура виждаше на разстояние четиридесет мили, чак до хоризонта, до края на един равен пласт кал. Червената светлина на Тау от съзвездието Кит^[1], която блещукаше над хиляди езерца, вирове, блата и локви, придаваше на водната равнина вид на мозайка от оникс и рубин.

— Ако бях религиозен — внезапно рече пилотът, — щях да нарека това отявлен случай на божие наказание.

Шатвикс измънка:

— Хм?

— Сякаш бяхме повалени заради нашето… високомерие ли е думата? Може би горделивост или самонадеяност?

— Високомерие — каза Шатвикс, като най-после вдигна поглед. — Хайде де, нима? В момента не се чувствам надут от гордост. А ти?

— И аз не бих казал, че се гордея с пилотирането си — призна Ла Вентура. — Но не това имам предвид. Мислех защо изобщо дойдохме тук. Трябва да си много самонадеян, за да мислиш, че можеш да разпръснеш хора или пък много близки техни подобия из цялата Галактика. А още по-голяма горделивост е нужна, за да вършиш това да натовариш всичките съоръжения, да пътуваш от планета на планета и всъщност да създаваш хора, да ги правиш годни за всяко място, на което кацнеш.

— Сигурно е така — отвърна Шатвикс. — Но ние сме само един от стотиците заселнически кораби в тази част на Галактиката, така че се съмнявам боговете да са избрали нас като особено грешни. — Той се усмихна. — Ако са го направили, навярно щяха да оставят цял ултрафона ни, така че Колонизационният съвет да научи как сме се сгромолясали. При това, Пол, ние не правим хора. Адаптираме ги; адаптираме ги към сходни на Земята планети, нищо повече. Достатъчно сме разумни или смирени, ако това понятие повече ти харесва, за да знаем, че не е по силите ни да аклиматизираме хора към планета като Юпитер или към повърхността на едно слънце като Тау от Кит.

— Във всеки случай ние сме тук — мрачно рече Ла Вентура. — И без изгледи да се измъкнем. Фил казва, че вече е свършено и с банката зародишни клетки, така че не можем да заселим това място по обичайния начин. Захвърлени сме в един мъртъв свят и дръзваме да се адаптираме към него. Какво ли ще направят пантропистите с непокорените ни тела, дали ще ни присадят перки?

— Не — спокойно отвърна Шатвикс. — Ти, аз и всички останали ще умрем, Пол. Техниката на пантропията не може да се прилага върху тялото; то за цял живот е било фиксирано при зачатието. Всеки опит за преустройство ще доведе само до осакатяване. Пантропията въздействува единствено върху гените, върху факторите, определящи наследствеността. Извън възможностите ни е да вградим перки в тялото ти, така както не можем да ти дадем нов комплект мозък. Вярвам, че ще успеем да заселим този свят с хора, но ние няма да доживеем да го видим.

Пилотът помисли върху тези думи, а стомахът му постепенно се сви и стана като буца лед.

— Колко ни остава? — най-накрая запита той.

— Кой знае? Може би месец.

Преградата, отделяща разрушената част на кораба, бе закрепена на мястото си и през нея минаваше солен задушен въздух, тежък от въглеродния двуокис. Влезе радистът Филип Страсвогъл, оставяйки подире си кални стъпки. И той като Ла Вентура сега бе останал без работа и това явно го дразнеше. Не беше добре подготвен за самоанализ, а както ултрафонът му бе напълно разбит и не реагираше на бързите непрекъснати движения на ръцете му, оставаше му единствено да се самовглъбява, но възможностите на съзнанието му бяха малки. Само поръченията, които Шатвикс му възлагаше, му бяха попречили да изпадне в постоянно мрачно настроение като желиращ колоид.

Той откопча от кръста си един брезентов колан, в чиито гайки като патрони бяха пъхнати пластмасови шишенца.

— Още проби, докторе — каза той. — Навсякъде е едно и също: вода, много мокро. Имам и малко плаващ пясък в единия си ботуш. Открихте ли нещо?

— Доста работи, Фил. Благодаря. Останалите наблизо ли са?

Страсвогъл подаде глава навън и подвикна. Други гласове прокънтяха над калното мочурище. След няколко минути останалите оцелели от катастрофата вече се тълпяха в лабораторията. Солтънстол, главен помощник на Шатвикс — винаги жизнерадостен, с вечно млад дух лаборант, който искаше да опита от всичко по веднъж, включително и от смъртта; Юнис Уагнър, зад чието спокойно лице си почиваше мозъкът на единствения останал еколог в експедицията; Елефтериос Венецуелос, винаги мълчаливият делегат на Колонизационния съвет; и Джоан Хийт, помощник-пилот, чиито задължения, както и тези на Ла Вентура и Фил, сега бяха без значение, но чиято светлокоса глава и дълго, привидно лениво тяло, изглеждаха в очите на Пол по-ярки от Тау от Кит, а след катастрофата — по-ярки и от родното слънце.

Петима мъже и две жени, дошли да заселят една планета, на която „да стоиш“, означаваше да газиш вода.

Те влязоха тихо и се разположиха из кабинета по местата за сядане или за отдих, по масите, в ъглите. Джоан Хийт отиде до Ла Вентура. Те не се погледнаха, но на него му стигаше топлината от рамото й. Нещата не бяха толкова лоши, както изглеждаха. Венецуелос запита:

— Какво е заключението, д-р Шатвикс?

— Това място не е мъртво — отвърна Шатвикс. — Живот има и в морето, и в прясната вода. Еволюцията на изследваните животни сякаш е спряла до ракообразните; най-развитата форма, която открих в една от местните рекички, е раче, което, струва ми се, не е много разпространено. В езерцата и вировете има доста дребни метазои от по-низш разред, та чак до ротаторията — в това число и строящи крепости низши рачета, подобни на земните флоскуларии. Нещо повече, съществува удивително пъстър свят от първаци, като доминира ресничестият тип, много сходен с чехълчетата, както и различни саркодини^[2], обичайното количество фитокамшичести и даже един фосфоресциращ вид, който не бих очаквал да срещна другаде, освен в солена вода. Що се отнася до растенията, те преминават в бърза последователност от простото синьо-зелено водорасло до доста напредналите в развитието си талофити^[3] — въпреки че никое от тях, разбира се, не може да вирее извън водата.

— В морето е почти същото — каза Юнис. — Намерих някои от по-големите прости метазои, медузи и тем подобни, а също и раци, големи почти колкото омари. Но естествено е да се установи, че соленоводните видове са по-едри от сладководните. Наблюдават се и характерните организми за планктонни и микропланктонни среди.

— Накратко — обобщи Шатвикс, — ще се спасим, ако се борим.

— Чакай малко! — намеси се Ла Вентура. — Ти току-що твърдеше, че няма да оцелеем. И говореше за нас седмината, които сме тук, не за човешкия род изобщо, защото вече не разполагаме с банките със зародишни клетки. Какво…

— Не разполагаме с банките, вярно, но ние самите можем да станем източници на зародишни клетки, Пол. След малко ще го обясня. — Шатвикс се обърна към Солтънстол. — Мартин, какво би казал да влезем в морето? Някога, много отдавна, сме излезли от него, може отново да излезем от него тук, на Хайдрот.

— Безполезно е — веднага отвърна Солтънстол. — Идеята ми харесва, но не мисля, че на тази планета някога са чували за Суинбърн или Омир. Ако разглеждаме това само като проблем на колонизирането, като че самите ние не сме намесени в него, не бих дал дори последния си грош за „епи ойнопа понтон“^[4]. Еволюционното напрежение там е твърде високо, конкуренцията от другите видове ще възпира развитието; заселването на морето трябва да е последното нещо, което да опитаме, не първото. Преди заселниците да успеят да научат нещичко, те ще бъдат излапани.

— Защо? — попита Ла Вентура. Отново му беше трудно да успокои чувството за смърт в стомаха си.

— Юнис, сред твоите морски мешести има ли такива, които приличат на португалски боен кораб? — попита Солтънстол.

Екологът кимна утвърдително.

— Това е отговорът на твоя въпрос, Пол — обърна се Солтънстол към Ла Вентура. — Морето се изключва. Ще стане в сладка вода, където съперничещите си същества не са толкова ужасни и има повече места за криене.

— Няма да можем да си съперничим с медузите, така ли? — попита Ла Вентура и преглътна.

— Не, Пол — отвърна Шатвикс. — Поне не с толкова опасни екземпляри. С пантропията се създават изменени видове, а не богове. Взимат се човешки ембрионални клетки (в този случай ще бъдат от нас, след като банката ни е унищожена при катастрофата) и се ориентират генетично към такива организми, които са в състояние да живеят в дадена сносна среда. Резултатът ще бъде човекоподобно създание, при това интелигентно. Обикновено то повтаря и особеностите от личността на дарителя, понеже често пъти измененията се извършват повече във формата и строежа, отколкото в съзнанието на новополучения индивид.

Но памет не може да се предава по наследство. В новото обкръжение адаптираният човек е по-безпомощен от дете. Той няма история, техника, прецеденти, няма дори език. Обикновено в проектите за колонизиране, както стана на Телура, заселващите екипи повече или по-малко му дават някои елементарни познания, преди да му оставят планетата на разположение, но ние няма да живеем толкова дълго, че да дадем подобни указания. Ще се наложи да подготвим за нашите потомци многобройни вградени защити и да ги поставим във възможно най-благоприятната среда, така че поне някои от тях да оцелеят, като се учат само от опита си.

Пилотът помисли върху казаното, но не му хрумна нищо, от което бедствието да не продължаваше да му изглежда все по-реално и по-близко с всяка измината секунда. Джоан Хийт леко се премести към него.

— Едно от новите същества може да наследи модела на личността ми, но няма да може да запомни, че това съм аз. Така ли?

— Да. При сегашното положение вероятно ще направим колонистите хаплоидни^[5], така че някои от тях, навярно мнозина, ще имат наследственост, чието начало си единствено ти. Може да останат нищожни следи от личността. Пантропията ни е дала някои данни в подкрепа на древната идея на Юнг^[6] за родовата памет. Пол, всички ще умрем на Хайдрот, но ще умрем като съзнателни личности. Това е неизбежно. Някъде след себе си ще оставим хора, които ще постъпват, мислят и чувствуват като нас, но които няма да помнят Ла Вентура, д-р Шатвикс или Джоан Хийт, нито пък Земята.

Летецът не каза нищо повече. В устата му имаше неприятен вкус.

— Солтънстол, ти каква форма би препоръчал?

Пантропистът подръпваше носа си, размишлявайки.

— Ципести крайници, естествено, с тежки и наподобяващи шипове палци, с които съществото да се защищава, докато натрупа опит. По-малки външни уши, а тъпанчето — по-развито и по-близко до външния край на ушния канал. Мисля, че ще трябва да преустроим системата за запазване на водата; кълбовидният бъбрек е напълно подходящ за сладки басейни, но за едно същество със сол в организма, което живее потопено изцяло във вода, вътрешното осмотично налягане ще бъде по-високо, отколкото външното, така че всъщност бъбреците ще трябва да помпат непрекъснато. При тези обстоятелства най-добре ще е да засилим отделянето на урина, а това означава, че по практически съображения ще се наложи да се премахне изцяло антидиуретичната функция на хипофизата.

— А дишането?

— Хм — позамисли се Солтънстол, — предполагам — трахейни бели дробове, каквито имат някои паякообразни. Могат да бъдат снабдени с междуребрени дихателни отвори. Ще притежават способността постепенно да привикват към атмосферен въздух, ако решат някога да излязат от водата. За да се подсигури тази вероятност, бих предложил носът да се остави, за да запази носната кухина като част от носоглътката, но и да се раздели от ларинкса с клетъчна мембрана, която се снабдява с кислород по-скоро чрез пряко оросяване, отколкото чрез кръвообращението. Такава мембрана не би съществувала много поколения, щом организмът започне да прекарва дори част от времето си извън водата; ще живеят две-три поколения като земноводни, а после един ден внезапно ще открият, че отново дишат през ларинкса.

— Находчиво! — възкликна Шатвикс.

— Освен това, д-р Шатвикс, предлагам да се размножават със спори. Като воден обитател, нашият Адаптиран човек ще има неопределена продължителност на живота си, но ще трябва да му осигурим един размножителен цикъл от около шест седмици, за да запази числеността си в периода, когато трупа опит, така че ще се наложи известно прекъсване за определен интервал през активната му година. В противен случай той ще се сблъска с останалите организми, преди да знае достатъчно, за да се справя с тях.

— И ще е най-добре, ако нашите заселници прекарват зимата в хубава, здрава раковина — съответно добави Юнис Уагнър. — Така че отговорът очевидно е размножаването със спори. То е характерно за много други микроскопични създания.

— Микроскопични ли? — изумено запита Фил.

— Разбира се — отвърна развеселен Шатвикс. — Не е съвсем лесно да натъпчеш човек, висок шест стъпки, в локва, дълбока две стъпки. Но това води до друг въпрос. Ще имаме сериозна конкуренция от страна на ротаториите, а множество техни представители не са, точно казано, микроскопични; а има и първаци, които могат да се видят с просто око, поне очертанията им си личат на осветен фон. Мисля, че вашият заселник не бива да е много по-малък от 250 микрона, Солтънстол. Дайте им възможност да спечелят борбата.

— Смятах да ги направим два пъти по-големи.

— Тогава те ще бъдат най-грамадните твари в своята среда — заяви Юнис Уагнър — и изобщо няма да развият някакви умения. Освен това, ако ги направите големи приблизително колкото ротатория, това би ги подтикнало да изгонят строящите къщички организми и да заемат техните убежища, за да ги използуват като жилища.

Шатвикс кимна.

— Добре, да започваме. Докато пантропистите се уточняват, не е зле ние, останалите, да измислим как да оставим някакъв писмен документ на тези хора. Ще издълбаем микроскопичния запис върху устойчиви на корозия метални пластинки с такива размери, че нашите колонисти лесно да боравят с тях. Можем да им обясним съвсем просто какво се е случило и между другото да подметнем, че Вселената е нещо повече от това, което представляват техните локви. Един ден те може да го разгадаят.

— Имам въпрос — обади се Юнис Уагнър. — Ще ги осведомим ли, че са микроскопични? Аз съм против. Това би обременило цялата им ранна история с митология за богове и демони, без която ще бъдат по-добре.

— Да, ще ги осведомим — отвърна Шатвикс. И от промяната на тона му Ла Вентура заключи, че в този момент той говори като старши на тяхната експедиция. — Тези хора ще принадлежат към човешката раса, Юнис. Ние искаме от тях да си пробият път и да се върнат в обществото на хората. Те не са играчки, та вечно да бъдат предпазвани от истината в една сладководна утроба.

— Пък и през целия период на ранната си история те няма да успеят да преведат документа — забеляза Солтънстол. — Ще трябва да създадат собствена писменост, а ние няма да можем да им оставим някакъв Розетски камък^[7] или какъвто и да било ключ. Докато настъпи времето, когато ще могат да дешифрират истината, те сигурно ще бъдат подготвени за нея.

— Ще запиша това официално — неочаквано се обади Венецуелос. И с това приключиха обсъждането.

А после в общи линии всичко приключи. Дадоха клетките, които щяха да са необходими на пантропистите. Ла Вентура и Джоан Хийт тайно отидоха при Шатвикс и помолиха да участвуват заедно, но ученият каза, че микроскопичните хора ще бъдат хаплоидни, а за да се постигне клетъчна микроструктура с ядра, дребни колкото на Земните рикетсии^[8], всеки трябва да даде зародишни клетки самостоятелно, няма да има нужда от зиготи. Така че дори тази утеха им бе отказана — и в смъртта нямаше да имат деца; всеки щеше да остане сам както преди.

Помогнаха, доколкото можаха, да се състави текстът на посланието, което трябваше да бъде нанесено върху металните листове. Записаха моделите на всяка личност. Направиха и това усилие… Вече започнаха да огладняват; морските раци, единствените животни на Хайдрот, достатъчно големи, за да стават за ядене, живееха във вода, прекалено дълбока и студена, и нямаше как да се препитават с тях.

След като Ла Вентура бе включил контролното си табло (безполезен жест, превърнал се обаче в навик, който той бе научен да уважава и който по необясним начин правеше нещата малко по-поносими), той излезе от играта. Седна сам в отдалечения край на скалната издатина, гледаше как огнената Тау от Кит залязва и хвърляше камъчета в близкото езерце.

След миг Джоан Хийт тихо пристъпи зад него и също приседна. Той хвана ръката й. Силният блясък на огненото слънце сега бе почти угаснал; двамата го гледаха как изчезва, докато Ла Вентура мрачно се питаше кое ли безименно езерце щеше да бъде неговата Лета^[9].

Естествено, той никога не узна това. Не го узна никой от тях.