Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (8)

4.

Значи това бе краят на борбата, в която се мъчеха да постъпват както трябва въпреки изключително трудните условия! Цялата проявена смелост срещу предразсъдъка, всички тежки битки със самия Ад се свеждаха до това: Великаните съществуваха!

Те бяха неоспоримо истински. Въпреки че бяха двойно по-високи от туземците, по-изправени, с по-широки рамене, по-обемисти в ханша и без видими опашки, тяхното родство с хората си личеше. Дори гласовете, докато си подвикваха около извисяващата се метална бодливка, бяха гласове на хора, превърнати в богове — така различни от гласовете на туземците, както техните се различаваха от маймунските, и въпреки това — гласове от едно семейство.

Това бяха Великаните от Книгата на законите. Не само че бяха истински — бяха се завърнали на Телура, изпълнили обещанието си.

И те щяха да знаят какво да правят с едни безверници, бегълци от Пъкъла. Всичко е било напразно — не само физическите усилия, но и борбата за правото човек да разсъждава самостоятелно. Боговете съществуваха буквално, действително. Тази вяра бе истинският ад, от който Хонат се бе опитвал да се освободи през целия си живот. Но сега това вече не беше само вяра. Беше истина, която виждаше със собствените си очи.

Великаните се бяха завърнали да видят делото си. И първите хора, които щяха да срещнат, бяха трима изгнаници, трима осъдени и опозорени престъпници, трима бегълци от затвора — възможно най-долният измет от горния свят.

Всичко това накара главата на Хонат да пламне за по-малко от секунда, но въпреки това мисълта на Аласкон очевидно бе работила още по-бързо. Винаги най-дръзкият неверник от цялата малка група на размирниците, този, чийто свят се крепеше единствено върху съществуването на разумни обяснения за всяко нещо, сега тъкмо неговите схващания най-много се разрушаваха от гледката пред очите им. Аласкон дълбоко и шумно пое въздух, рязко се обърна и се отдалечи от двамата.

Матилд нададе вик на протест, който сподави по средата, но вече бе твърде късно. Едно кръгло око от голямата сребърна бодливка се насочи към тях, като ги окъпа в овално сияние.

Хонат се спусна след Водача. Без да се оглежда, Аласкон неочаквано започна да тича. Още миг виждаше крехката му фигура, очертана на фона на черното небе, после Аласкон тихо изчезна от погледа, така внезапно и безследно, като че никога не бе съществувал.

Аласкон бе понесъл всички трудности и целия ужас на изкачването от Ада храбро и дори бодро, но не можа да приеме факта, че това е било безсмислено.

С болка на сърце Хонат се обърна назад, заслонил очи от чудноватата светлина. Откъм вретеното ясно се чу как някой вика на непознат език.

Последваха стъпки — няколко души приближаваха.

Беше дошло времето на Второто пришествие.

След дълго мълчание един силен глас от тъмнината изрече:

— Не се бойте. Не ви мислим злото. Ние сме хора също като вас.

Речта носеше архаичния аромат на Книгата на законите, но иначе бе напълно разбираема. Друг на свой ред се обади:

— Как се казвате?

Езикът на Хонат сякаш бе залепнал за небцето. Докато се бореше с него, гласът на Матилд ясно прозвуча:

— Той е Хонат, Шивача на торби, а аз съм Матилд Билкарката.

— Доста далече сте от мястото, където оставихме народа ви — каза първият Великан. — Не обитавате ли вече лиановите плетеници на джунглите?

— Господи…

— Казвам се Джарл Илевън. Той е Герхард Адлър.

Това сякаш съвсем стъписа Матилд. Хонат разбираше защо: самата мисъл да се обръщат към Великаните по име бе почти парализираща. Но тъй като вече не се намираха в по-изгодно положение, отколкото ако отново ги захвърлеха в Ада, нищо не губеха от това.

— Джарл Илевън — промълви той, — хората още живеят сред лианите. Джунглата под тях е забранена. Там изпращат само престъпници. Ние сме престъпници.

— О?! — изненада се Джарл Илевън. — И сте дошли чак от низините до това високо плато? Герхард, това е изумително! Нямаш представа каква е повърхността на тази планета; място, където еволюцията изобщо не е сполучила да надхвърли етапа на зъбите и ноктите. Динозаври от всеки период на мезозойската ера, първобитни млекопитаещи от цялата стълбица на развитието чак до древните котки, всичко накуп. Затова и първоначалният заселващ екип е настанил хората в короните на дърветата.

— Хонат, какво престъпление си извършил? — попита Герхард Адлър.

Хонат почти изпита облекчение, че разпитът така скоро бе стигнал до тази точка — монологът на Джарл Илевън, пълен с множество понятия, които той не разбираше, плашеше със самото си безсмислие.

— Бяхме петима — каза Хонат с тих глас. — Ние твърдяхме, че… че не вярваме във Великаните.

Настъпи кратка тишина. После внезапно като шок и двамата — Джарл Илевън и Герхард Адлър — избухнаха в страхотен смях.

Матилд се сви, притиснала с ръце ушите си. Хонат също потръпна и отстъпи крачка назад. Смехът секна и Великанът на име Джарл Илевън прекрачи в елипсата от светлина и седна до тях. На светлината се виждаше, че лицето и ръцете му са неокосмени, въпреки че по главата му растеше коса: останалата част от тялото му бе покрита с някаква материя. Седнал, той не бе по-висок от Хонат и съвсем не изглеждаше така страшен.

— Моля да ни извините — рече Великанът. — Не беше любезно от наша страна да се смеем, но казаното от вас бе съвършено неочаквано. Герхард, ела и седни тук, за да не приличаш чак толкова на статуя на някой генерал. Кажи ми, Хонат, в какъв смисъл не вярвахте във Великаните?

Хонат не вярваше на ушите си. Един Великан му се беше извинил. Дали това не е някоя още по-жестока шега? Но каквато и да бе причината, Джарл Илевън му бе задал въпрос.

— Всеки от петимата се различаваше по нещо — отвърна той. — Аз твърдях, че вие сте… че сте само символ на някаква абстрактна истина. Един от нас, най-мъдрият, смяташе, че не съществувате изобщо, в никакъв смисъл. Но всички бяхме единодушни, че не сте богове.

— Разбира се, че не сме — каза Джарл Илевън. — Човеци сме. Имаме общ произход с вас. Не сме ви господари, а ваши братя. Ясно ли е това, което говоря?

— Не — призна Хонат.

— Тогава нека ви разкажа. На много светове живеят хора, Хонат. Те се различават едни от други, защото световете се различават, и са необходими всякакви видове хора, за да се заселят на всеки от тях. Герхард и аз сме от тези, които живеят в света, наречен Земя, и в много други светове като нея. Ние сме двама съвсем второстепенни участници в огромен проект, наречен „програма на заселване“, който се осъществява вече хиляди години. Задачата на този проект е да изследва новооткрити светове, а след това да направи хора, които са годни да живеят във всеки от тях.

— Да направи хора?! Но само боговете…

— Не, не, имайте търпение и чуйте. Ние не правим хора. Правим ги годни за някъде. Има голяма разлика между двете. Вземаме живата зародишна цитоплазма, сперматозоида и яйцеклетката, и я видоизменяме, после се появява видоизмененият човек и ние му помагаме да се засели в своя нов свят. Това направихме и на Телура; станало е много отдавна, още преди да се родим с Герхард. Сега се завръщаме, за да видим как се справяте и да ви протегнем ръка, ако е нужно.

Той премести погледа си от Хонат към Матилд, после отново към Хонат и попита:

— Схващаш ли?

— Опитвам се — отвърна Хонат. — Но тогава би трябвало да идете над джунглата. Ние не сме като другите; те са хората, които искате да срещнете.

— Ще го сторим утре сутринта. Току-що кацнахме тук. Но точно защото не сте като другите, сега се интересуваме повече от вас. Кажете: имало ли е случай някой осъден да се измъкне от дебрите на джунглата?

— Не, никога… В това няма нищо странно. Там има чудовища.

Джарл Илевън крадешком погледна към другия Великан, който като че ли се усмихваше:

— Когато видиш филмите — подхвърли му той, — ще наречеш това „заблудата“ на столетието. Хонат, в такъв случай как вие тримата успяхте да се спасите?

Като се запъваше в началото, а после с по-голяма увереност, щом спомените пак ясно изникнаха в съзнанието му, Хонат му разказа. Когато описваше пиршеството край гнездото на злия дух, Джарл Илевън отново многозначително извърна очи към Адлър, но не прекъсна обясненията.

— А най-накрая се добрахме до върха на цепнатината и излязохме на това равно място — рече Хонат. — Тогава Аласкон още бе с нас, но когато видя вас и блестящото нещо, хукна назад и се хвърли от скалата. Беше престъпник като нас, но не биваше да умира. Той бе смел човек и мъдър.

— Не достатъчно мъдър, за да почака, докато се съберат всички доказателства — загадъчно заяви Адлър. — Като цяло, Джарл, бих казал, че „изумително“ е най-точната дума. Това наистина е най-успешната заселническа операция, която някой екип е извършвал, поне в този край на Галактиката. И какъв късмет, да дойдем тук точно навреме, при това да заварим двойка.

— Какво означават тези думи? — запита Хонат.

— Само следното, Хонат: когато заселващият екип ви е оставил да се оправяте на Телура, те не са имали предвид вечно да живеете по върховете на дърветата. Знаели са, че рано или късно ще трябва да слезете на земята и да се научите да се борите с тази планета според условията й. Иначе ще се изродите и ще измрете.

— Да живеем непрекъснато на земята? — възкликна Матилд с несигурен глас.

— Да, Матилд. Времето в короните на дърветата е трябвало да бъде само междинен стадий, докато съберете необходимите познания за Телура и ги приложите. Но за да станете истински господари на този свят, ще трябва да покорите и земната повърхност. Измисленото от вашите хора средство да се изпращат само престъпници долу е било най-добрият начин да се завладее планетата, който са могли да изберат. Изисква се силна воля и изключително мъжество да се опълчиш срещу традицията, а и двете качества са потребни, за да се проучи Телура. Вашите хора са заточавали точно такива борчески духове на повърхността в продължение на много, много години. Рано или късно някои от тези изгнаници щяха да открият как да се справят с живота на земята и така да дадат възможност на останалите да напуснат дърветата. Вие с Хонат сте извършили именно това.

— Моля те, Джарл, забележи — каза Адлър. — Престъплението при този първи успешен случай е било идеологическо. То е било и повратният завой в наказателната практика на обществото. Само бунтарски дух не е достатъчен, но когато той се съчетае с интелект… Ecce Homo!^[1]

На Хонат му се замая главата.

— Но какво означава всичко това? — запита той. — Нима ние вече сме свободни от наказанието си в Пъкъла?

— Не, още сте осъдени, ако все още искате да го наричате с това име — спокойно отговори Джарл Илевън.

— Вие сте се научили да живеете там и при това сте открили нещо по-ценно: как да оцелеете, като намалявате враговете си. Знаете ли, че сте убили три чудовища с голи ръце — ти, Матилд и Аласкон?

— Убили…

— Разбира се — продължи Джарл Илевън. — Изяли сте три яйца. Това е класическият и всъщност единствен начин да се изтрият от лицето на планетата зверове като динозаврите. Самците могат да бъдат унищожени само с противотанково оръдие, но те са безпомощни в зародишно състояние; пък и възрастните нямат инстинкта да пазят гнездата си.

Хонат чуваше всичко това, но сякаш от разстояние. Дори усещането за топлината на Матилд до него като че не помагаше особено.

— В такъв случай трябва да се върнем там долу — мрачно промълви той. — И този път завинаги.

— Да — потвърди кротко Джарл Илевън. — Но вие няма да бъдете сами, Хонат. От утре нататък цялото ви племе ще бъде с вас.

— Цялото племе ли? Но… значи възнамерявате да ги прогоните оттам?

— До един. О, ние няма да забравим и лианите, но отсега нататък вашата раса ще трябва да се бори и за съществуването си на земята. Вие с Матилд сте доказали, че това е постижимо. Крайно време е и другите да го научат.

— Джарл, твърде малко мислиш за младата двойка — обади се Адлър. — Разправи им какво ги очаква. Те са изплашени.

— Разбира се, разбира се. Виждам. Хонат, ти и Матилд сте единствените живи представители от расата си, които знаят как се оцелява върху повърхността на планетата. Ние нямаме намерение да обясняваме на хората ви как става това. Дори не се каним да им загатнем каквото и да е. Тази роля остава на вас.

Хонат зяпна.

— Остава на вас — твърдо повтори Джарл Илевън. — Утре ще ви върнем при племето ви и ще кажем на хората, че вие двамата знаете какво трябва да се прави, за да се оцелее на земята, и че останалите трябва да слязат и да заживеят там. Извън това няма да добавим нищо. Какво смяташ, че ще сторят те тогава?

— Нямам представа — стъписано отвърна Хонат. — Всичко е възможно. Нищо чудно да ни направят говорители, само че ние сме едни обикновени престъпници.

— Необикновени пионери, Хонат. Мъжът и жената, които ще изведат човечеството на Телура от горната земя по широкия свят.

Джарл Илевън се изправи облян от силната светлина. Като го проследи с поглед, Хонат видя, че има още поне дузина великани, които стоят току до светлия кръг и съсредоточено следят всяка дума.

— Но докато започнем, остава малко време — каза Джарл Илевън. — Навярно вие двамата искате да разгледате нашия кораб?

Вцепенен, но обзет от безгласно вътрешно чувство, доста наподобяващо музика, Хонат хвана Матилд за ръка. Те заедно се отдалечиха от дупката за Пъкъла, като следваха стъпките на Великаните.