Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (6)

2.

Кошът се олюля. Последното, което Хонат видя от горния свят, бе наредени в кръг лица, които надничаха надолу подир тях, но не прекалено близко до дупката в плетеницата на лианите. След това кошът се спусна още няколко ярда до следващото завъртане на макарата и лицата изчезнаха.

Сет плачеше на дъното на Платформата, плътно свит на кълбо, а краят на опашката му беше увит около носа и очите му. Никой друг не можеше да издаде и звук, най-малко Хонат.

Мракът ги обви. Изглеждаше необичайно тихо. Случайният пронизващ писък на някой летящ гущер, вместо да наруши тишината, своеобразно я подчертаваше. Светлината, която се процеждаше надолу в дългите пространства между дърветата, като че се поглъщаше от една синьо-зелена мараня, из която лианите преплитаха своите източени, криви стебла. Колоните на дървесните стволове — подпорите на света — ги заобикаляха от всички страни, твърде далечни в сумрака, за да дават възможност да се прецени скоростта на спускането; единствено неравномерните потъвания на коша показваха, че той все още се движи, въпреки че се люлееше и описваше във въздуха сложни, застъпващи се поредици от осморки, в отговор на въртенето на планетата — едно махало на Фуко, уравновесено с пет човешки живота.

После кошът се плъзна надолу още веднъж, спря внезапно и се наклони на една страна, като преметна всички към твърдата тръстикова стена. Матилд извика с тънък гласец, а Сет се изправи почти мигновено и задраска с нокти в търсене на някаква опора. Още едно поклащане — и Платформата легна неподвижно настрани.

Те се намираха в Пъкъла.

Хонат предпазливо започна да се катери навън, като се провираше край дългите бодили върху ръба на коша. Миг по-късно Чарл Четеца го последва, подир което Аласкон хвана Матилд здраво за ръката и я изведе на повърхността. Почвата, на която стъпиха, бе влажна и рохкава, но изобщо не пружинираше и студенееше при допир. Пръстите на краката на Хонат неволно се свиха.

— Хайде, Сет — рече Чарл с утешителен глас. — Няма да го издърпат обратно, докато не излезем всички. Знаеш това.

Аласкон погледна хладните мъгли наоколо.

— Да — каза той. — Тук долу ще имаме нужда от Ковач на игли. С добри инструменти има възможност…

Погледът на Сет се стрелкаше насам-натам — от единия към другия. Ненадейно той изпищя кресливо, с един тласък се отблъсна от дъното на коша, излетя над главите им с дълъг полегат скок и падна надолу в подножието на най-близкото дърво — огромна ветрилообразна палма. Като се блъсна в нея, краката му се подгънаха под тялото и с почти същото движение той сякаш бе изстрелян право нагоре в тъмния въздух.

Хонат зяпна, загледан подире му. Младият Ковач на игли бе разчел пътя си до част от секундата. Той стремглаво се катереше нагоре по въжето, на което бе провесена Платформата. Дори не си направи труда да се обърне назад.

След секунда кошът се изправи. Тласъкът от тялото на Сет, когато се блъсна във въжето, очевидно бе възприет от хората при макарата като знак, че всички осъдени са излезли навън — обичайният сигнал бе едно подръпване. Кошът започна да се издига, като подскачаше и танцуваше. Скоростта му на изкачване, прибавена към тази на Сет, тутакси скриха от погледа неговата бързо движеща се смалена фигура. След малко кошът също бе изчезнал.

— Никога няма да стигне до горе — прошепна Матилд. — Много е далече, а той се движи прекалено бързо. Ще се измори и ще падне.

— Не мисля така — тежко каза Аласкон. — Сет е пъргав и силен. Ако изобщо е възможно, само той може да го направи.

— Ако успее, ще го убият.

— Разбира се, че ще го убият — рече Аласкон и сви рамене.

— Няма да ми липсва — каза Хонат.

— Нито пък на мен. Но тук долу няколко остри игли щяха да ни бъдат от полза, Хонат. Сега ще се наложи да започнем собствено производство, ако сме в състояние да разпознаем различните дървета тук долу, където няма листа, които да ни помогнат в това.

Хонат погледна Водача с любопитство. Бягството на Сет към небето му бе попречило да схване, че и кошът липсва, но сега това отчайващо обстоятелство стигна до съзнанието му.

— Ти всъщност имаш намерение да останеш жив в Ада, нали, Аласкон?

— Естествено — спокойно отвърна Аласкон, — това е Ад не повече, отколкото там горе е Рай. Ние сме на повърхността на планетата нито повече, нито по-малко. Ще оцелеем, ако не изпадаме в паника. Нима ти, Хонат, смяташе да си седиш тук, докато бесовете дойдат да те приберат?

— Не съм се замислял много по този въпрос — призна Хонат. — Но ако съществува някаква вероятност Сет да изпусне от ръцете си онова въже, преди да е стигнал до горе и да са го наръгали с нож, не трябва ли да изчакаме и да видим дали няма да можем да го хванем? Той в никакъв случай не тежи повече от тридесет и пет фунта^[1]. Сигурно ще успеем да измислим някаква мрежа…

— Сет просто ще ни счупи кокалите, като счупи своите — каза Чарл. — Според мене, да се махаме оттук колкото се може по-скоро.

— Защо? Знаеш ли някое по-добро място?

— Не, но независимо дали това е Пъкълът, или не, тук има зли духове. И тримата сме ги виждали от горе: великани с глави на змии. На тях сигурно им е известно, че Платформата винаги се приземява на това място и изсипва лесна плячка. Трябва да им е нещо като ловно поле…

Той още не бе свършил да говори, когато клоните високо над тях започнаха да се поклащат и да стенат. Преваля ситен бръснещ дъжд, изсипа се през синия въздух и прокънтя гръмотевица. Матилд изхлипа.

— Ще се извие буря, нищо повече — каза Хонат.

Но вместо думи, от устата му излизаше насечен грак. Докато вятърът преминаваше през дърветата, Хонат машинално бе приклекнал, разперил ръце да търси опора в очакване дългата вълна на реакцията да премине по земята под него. Но нищо не се случи. Повърхността под краката му остана там, където си беше, без да се огъне ни най-малко в която и да е посока. И наблизо нямаше нищо, за което да се хване с ръце.

Той залитна, понеже се бе приготвил да посрещне разтърсването на земята, но в същия момент между дърветата избухна нов порив на вятъра, малко по-силен от първия, който настойчиво изискваше още веднъж да нагоди тялото си към вълните, които минаваха по короните на дърветата. Отново меката почва под краката му отказа да противодейства — познатото пружиниране на плетеницата от лиани при вятър; част от света, така привичен за него, както и самите ветрове, бе изчезнал.

Почувствувал се определено зле, Хонат се принуди да седне. Влажната, хладна почва под неокосмената му задна част бе неприятна, но той не бе в състояние да остане повече прав, иначе щеше да повърне оскъдната си затворническа закуска. Едната му ръка пипнешком се вкопчи в ръбестите, грапави стъбла на туфа хвощове, но допирът с тях не сполучи да уталожи безпокойството.

Останалите като че го понасяха не по-добре от Хонат. Особено Матилд се олюляваше зашеметена, с плътно стиснати устни, запушила с длани малките си уши.

Виене на свят. Горе, на високото, това бе нещо нечувано, освен сред онези, които бяха претърпели сериозни наранявания на главата или пък бяха тежко болни. Но върху неподвижната земя на Ада това усещане явно щеше постоянно да ги съпътствува.

Чарл приклекна и конвулсивно преглътна.

— Аз… аз не мога да издържа — простена той. — Това е магия, Аласкон… злите духове със змийски глави…

— Глупости! — отсече Аласкон, въпреки че той се удържа на крака само понеже бе сграбчил огромния, с цвят на тиня топчест плод на едно саго^[2]. — Чисто и просто нарушава се усещането ни за равновесие; болестно състояние поради неподвижността. Ще привикнем към него.

— Това би било най-доброто — добави Хонат, като пусна туфата хвощове единствено защото си го наложи. — Аласкон, мисля, че Чарл е прав: това е ловно поле. Чувам нещо да обикаля наоколо из папратите. И ако този дъжд продължи дълго, водата ще стигне и до нас. Много пъти след порой съм виждал сребрист блясък тук долу.

— Вярно е — каза Матилд унило. — Почвата на горичката от папрати винаги се наводнява, затова короните на дърветата там са по-ниски.

Вятърът като че бе малко поотслабнал, въпреки че дъждът все още се изливаше. Аласкон се изправи колебливо.

— Тогава да продължим нататък — каза той. — Ако се постараем да се прикрием, докато стигнем по-високо място…

Слаб пукот далече над главата му го прекъсна. Пукотът се усили. Обзет от неочакван пристъп на истински страх, Хонат погледна нагоре.

За миг не се виждаше нищо освен далечната завеса от клони и папратови листа. След това ужасяващо внезапно нещо малко и черно се срина през синьо-зеления покрив към тях, като се премяташе презглава. Беше човек, който се извива и превърта из въздуха нелепо бавно, както дете, което се обръща в съня си. Те се разпръснаха.

Тялото се удари с трясък в прогизналата земя, но звукът бе съпроводен от резки шумове като при спукването на кратуна. Един момент никой не помръдна. После Хонат пропълзя напред.

Беше Сет, както Хонат бе разбрал още когато черната фигурка се бе изсипала през клоните далече горе. Но не падането го беше убило. Сет бе промушен поне от дузина игли — някои от тях, без съмнение, направени в неговата работилница, с върхове, изострени докрай върху собствените му скъпоценни точила от кора на кожено дърво, кисната, докато стане мека, гъвкава и почти прозрачна в калта на затоплените от слънцето водохранилища на блатните растения.

Горе нямаше да ги помилват. Присъдата бе хиляда дни. Тази смазана и безформена купчина козина оставаше едничката алтернатива.

А първият ден едва беше започнал.

 

През останалата част от деня те се мъчеха да достигнат по-високо място, като повечето време плътно се държаха за земята, защото дърветата, с изключение на няколко разпръснати гинко^[3], цъфнал кучешки дрян и избуяли дъбове, започваха да се разклоняват чак когато стволовете им се издигнеха на повече от осемнадесет фута^[4] над земята. Когато се прокрадваха предпазливо към подножието на Голямата планинска верига, където почвата стана по-твърда, те можеха да правят къси скокове във въздуха, но още щом се озовяха високо сред върбите, десетки летящи гущери се спущаха с писъци върху им, като се бореха кой от тях първи да ухапе някоя от тези закръглени и невъобразимо бавно придвижващи се маймуни.

Никой човек, дори ако е твърдо убеден, че е свободомислещ, не би устоял на такова яростно нападение от страна на съществата, които от дете е бил научен да смята за свои прародители. При първия такъв случай всеки член на групата тупна като шишарка върху пясъчната почва и остана да лежи парализиран под най-близкото прикритие, докато пъстроперите кресльовци с ветрилообразни опашки не се умориха да кръжат плътно и не се насочиха към по-чист въздух. Дори след като летящите гущери се бяха отказали, хората дълго време тихо се гушеха в очакване да видят какви по-големи страшилища могат да бъдат привлечени от суматохата.

До този миг не се бе появил нито един от бесовете със змийски глави, въпреки че на няколко пъти Хонат бе чул подозрително тежки стъпки в джунглата наблизо.

За щастие на височината се намираха много повече прикрития от нискостеблените храсти и дървета: дребни палми, сасафри^[5], няколко вида дафинови дървета, магнолии и множество блатни треви. При това тук безкрайната джунгла започваше да оредява, скупчена в подножието на грамадни розови канари, и оставаше приятни открити просеки, тук-там насечени с преплетени мостове, водещи от света на лианите към самите канари. В редуващите се колони син въздух цяла йерархия от хвъркати същества се нареждаше по ранг, пласт след пласт: първо ниско летящите бръмбари, пчели и двукрили насекоми; после преследващите ги водни кончета, чиито разперени криле у някои достигаха до две стъпки ширина; след тях идваха летящите гущери, преследващи водните кончета и всичко останало, което можеше да бъде ухапано, без да окаже съпротива; и накрая високо горе огромните плъзгащи се влечуги кръжаха около челата на канарите, яхнали надигащите се въздушни течения; гладът в дългите им челюсти дебнеше всичко, което хвърчи, а понякога издебваха и птиците от горния свят, и летящата риба по повърхността на далечното море.

Групата се спря в един особено плътен гъсталак от острица. Макар че дъждът продължаваше да вали по-силно от преди, и тримата умираха от жажда. Трябваше непременно да намерят поне едно блатно растение. Явно растенията-водохранилища не вирееха в Ада. Като подлагаха шепи към плачещото небе, те събираха учудващо малко вода, а и върху пясъка не оставаха достатъчно дълбоки локви, от които да пият. Но поне тук, на открито, имаше толкова много свирепа борба из въздуха, че летящите гущери не смогваха да се събират и да връхлитат върху скривалището им.

Бялото слънце вече бе залязло, а над хоризонта още се виждаше огромната изпъкнала дъга на червеното слънце само защото светлината от лимба му бе достигнала по-високо в небето на Телура, когато планетата премина през силното гравитационно поле на бялото слънце. В огнения отблясък дъждът приличаше на кръв и гънките по повърхността на розовите канари почти не се забелязваха. Хонат колебливо надникна изпод острицата към все още далечните скатове.

— Не виждам как може да се надяваме, че ще ги изкачим — каза той с тих глас. — Този вид варовик се рони, щом го докоснеш, иначе щеше да ни провърви повече във войната със скалното племе.

— Можем да заобиколим канарите — предложи Чарл. — Подножието на Голямата планинска верига не е много стръмно. Ако издържим до канарите, можем да продължим нагоре през самата планина.

— Към вулканите?! — възпротиви се Матилд. — Но там не е място за живи същества, там са само белите огньове. Ами потоците лава, ами задушаващият пушек…

— Да, не можем да се изкатерим по канарите, Хонат е напълно прав — прекъсна я Аласкон. — Както не е по силите ни и да стигнем до базалтовите степи, където няма нищо за ядене, да не говорим за вода или подслон. Не виждам друг изход, освен да се опитаме да се изкачим по предпланините.

— Не можем да останем тук, така ли? — жаловито запита Матилд.

— Не можем — отвърна Хонат доста по-меко, отколкото бе възнамерявал.

Той схващаше, че изречените от Матилд думи бяха най-опасните в Пъкъла — напълно бе уверен в това, защото вътре в него имаше затворено едно същество, което му викаше да каже „можем“ вместо „не“.

— Трябва да се махаме от страната на злите духове. И може би… кой знае… ако сполучим да прекосим Голямата планинска верига, ще успеем да се присъединим към някое племе, където не са чували, че са ни осъдили да живеем в Ада. Предполага се, че на обратната страна на планината живеят други племена, но скалните хора никога не са пускали нашите да стигнат дотам. Сега това е в наша полза.

— Вярно — каза Аласкон, като се поободри. — А от върха на планината можем да се спуснем надолу до някое друго племе, вместо да се мъчим да се катерим до селото им откъм Пъкъла. Хонат, мисля, че това е постижимо.

— Тогава най-добре да се опитаме да пренощуваме тук — каза Чарл. — Изглежда достатъчно безопасно. Щом ни предстои да заобиколим канарите и да се изкатерим в предпланината, ще ни е нужна всичката останала в нас сила.

Хонат се канеше да се възпротиви, но изведнъж се почувствува прекалено уморен, за да го е грижа. Защо да не решат на сутринта? А ако през нощта ги откриеха и заловяха — е, това поне би сложило край на мъките им.

Да преспят на това място, означаваше да се измокрят до кости, но по-добра възможност нямаше. Сгушиха се как да е. Точно когато най-после се канеше да заспи, Хонат чу, че Матилд тихичко хлипа, и като следваше инстинкта си, пропълзя до нея и започна да приглажда козината й с език. За негово удивление всеки отделен копринен косъм бе натежал от роса. Много преди момичето да се сгуши по-плътно на кълбо и жалбите му да притихнат в унесен шепот, Хонат бе утолил жаждата си. Той си науми да спомене това на сутринта.

Но когато бялото слънце най-после изгря, нямаше време да се мисли за жаждата. Чарл Четеца бе изчезнал. Нещо го бе грабнало от средата на сгушената им купчина, както се грабва паднал плод на хлебно дърво — и беше захвърлило съвсем немарливо оглозгания му, с цвят на слонова кост череп на около двеста стъпки по-нататък, нагоре по склона, който водеше към розовите канари.