Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (3)

3.

Кризата на Ганимед — въпреки че тя, разбира се, не би се смятала дори за произшествие, ако там нямаше хора, които трябва да оцелеят — настъпваше горе-долу на всеки единадесет години и девет месеца. Точно в края на този период Юпитер — а следователно и неговото петнадесетчленно семейство от луни и лунички — осъществява най-голямото си доближаване до Слънцето.

Ексцентрицитетът^[1] на Юпитеровата орбита е само 0,0484 — което е нещо много малко за елипса, отдалечена от точките на фокусите си средно с 483 300 000 мили. Независимо от това и в перихелий^[2] Юпитер е почти десет милиона мили по-близо до Слънцето, отколкото в афелий. При това приближаване климатът на Юпитер, който и без това винаги е направо адски, става неописуем. В по-малък, но все пак достатъчно голям мащаб, същото става и с климата на Ганимед.

Температурата на Ганимед в перихелий никога не се покачва дотолкова, че да разтопи снега върху Нептуновия тризъбец, но все пак се повишава с няколкото жалки градуса, които стигат, за да създадат парно налягане за лед III, съществуващ във въздуха на Ганимед. На никой земен жител дори не би хрумнало да нарече последвалото състояние „влажност“, но климатът на Ганимед зависи от такива микроскопични промени: въздух, който не съдържа вода, реагира бързо дори на нищожно съдържание на водни пари. На първо място той ще поглъща повече топлина. Протичащият впоследствие цикъл преминава само през няколко фази, преди да заглъхне, но от това крайният продукт не става по-добър.

Суини разбираше, че колонията е преживяла един такъв период, без да изпита по-сериозни затруднения — просто скрили всичко под планината, — но по много причини такъв начин на действие вече не бе възможен. Сега съществуваха полупостоянни инсталации — метеорологични станции, обсерватории, радиофарове, репери^[3] и други изследователски съоръжения, които биха могли да бъдат демонтирани преди настъпването на кризата само с цената на много загубено време и възстановени с цената на още повече загуби.

При това някои от тях щяха да бъдат нужни да отчитат и записват хода на самата криза, затова трябваше да останат по местата си.

— И не си въобразявайте — обърна се Рулман към една масова аудитория от преселници, събрани в най-голямата пещера на лабиринта, — че този път дори планината би могла изцяло да ни защити. Казвал съм ви и преди, но пак ще ви припомня, че кулминацията тази година съвпада с върха на цикъла на слънчевата точка^[4]. Всеки е виждал как това се отразява върху характерния за Юпитер климат. Сходни последствия, в съответния мащаб, трябва да очакваме и на Ганимед. Неприятности ще има, колкото и добре да се подготвим. Единственото, на което можем да се надяваме, е, че неизбежните вреди и загуби ще бъдат незначителни. Всеки, който смята, че ще се измъкнем невредими, трябва да се ослуша само за минута.

В настъпилата пресметната драматична пауза всички наостриха слух. Дори тук долу се чуваше как вятърът свисти над изходните и всмукателни шахти на вентилационната система, носен, усилван и напластен с неизброими ехтежи по дългите цели мили метални въздухопроводи. Шумът напомняше, че в разгар на приближаващата буря външните врати до една ще бъдат затворени, така че щеше да се наложи всички, намиращи се под планината, да дишат регенериран въздух. След миг сред слушателите на Рулман премина въздишка — неволно си поеха дъх, защото лесно си представиха бъдещето. Той се засмя.

— Не искам да ви плаша — каза ученият. — Ще се справим. Но не желая и самодоволно спокойствие, а най-вече няма да търпя нехайство при подготовката. Този път е особено важно да запазим външните инсталации непокътнати, защото те ще ни потрябват преди края на следващата юпитерова година, дори много по-рано, ако всичко продължава да върви добре.

Усмивката му изведнъж угасна.

— Няма между вас такива, на които е необходимо да казвам колко съществено е да завършим този проект в срок — тихо промълви Рулман. — Навярно няма да имаме много време, преди полицаите от Космодрума да решат да ни нападнат; удивлявам се, че още не са го направили, особено след като приютихме един беглец, който те си направиха труд да преследват почти до нашата атмосфера, а не бива да разчитаме, че ще ни дадат каквато и да било отсрочка.

— За тези от вас, които са запознати с проекта само в общи линии, нека подчертая, че с него са свързани повече неща, отколкото прави впечатление на пръв поглед. Цялото космическо бъдеще на човечеството вероятно ще се реши от това как ще го осъществим; не трябва да си позволим да бъдем победени — нито от Земята, нито от климата. Ако това се случи, цялата ни дълга борба за съществование ще се окаже безсмислена. Разчитам, че всеки от вас ще се постарае да не допусне това.

Трудно бе да се разбере за какво точно говори Рулман, когато подхвана темата за „проекта“. То имаше някаква връзка с пантропичните лаборатории, поне това беше ясно, а сигурно имаше отношение и към заселническия космически кораб, който Суини случайно бе видял същия този ден (държан в един кратер, удобен за стартиране, почти идентичен с този на Луната, откъдето младият човек бе излетял, за да започне собствения си свободен живот) — кораб, пригоден (доколкото можеше да се вярва на преценка, основаваща се на един кратък поглед) както за дълго пътешествие на няколко души, така и за кратко пътуване на голяма група хора.

Извън това Суини не знаеше нищо повече за „проекта“, освен един допълнителен факт, който не можеше да проумее: по някакъв начин проектът не бе свързан с дългосрочната подготовка на колонията да предотврати загубата на нефиксирани гени. Възможно е (Суини най-малко от всички би могъл да го прецени) единствената връзка на този факт с „проекта“ да беше неговата дългосрочност.

Във всеки случай младежът прояви благоразумието да не задава въпроси. Бурята, бушуваща в него, все пак взе връх — за Суини тя бе по-важна и от бурята, извиваща се над Ганимед, или от бурята, която щеше да се извие и да помете този свят в едно бъдеще, което можеше да бъде предвидено. Той не беше свикнал да мисли от гледната точка даже на едно малко общество. Просто не проумяваше защо Рулман е привлечен от този Идеал. Суини бе най-завършеният индивидуалист в Слънчевата система — не по природа, а по замисъл.

Вероятно Рулман долови това. Така или иначе възможно е задачата, която той възложи на Суини, да беше избрана съвсем преднамерено: да се захвърли един самотен човек в пълната изолация, от която той се страхуваше; да се стовари тежестта на едно мъчително решение изцяло върху плещите на човека, който трябва да го осъществи; или пък да се отдели един шпионин от Космодрума в място, където би навредил най-малко, докато вниманието на колонията е напълно ангажирано другаде. Вероятно е, даже твърде е възможно, Рулман да нямаше предвид нито един от тези мотиви; във всеки случай от значение бе как постъпваше.

Ученият нареди, докато трае извънредното положение, Суини да остане в Южнополярната метеорологична станция.

Там почти нямаше какво да прави, освен да се наблюдава как кристалите метанов „сняг“ се трупат по прозорците и да се поддържа ред. Уредите сами предаваха данните в базата и не се нуждаеха от по-специално внимание. В разгара на кризата Суини може би щеше да има някаква дребна работа, може би — не. Това тепърва щеше да се разбере.

Междувременно той разполагаше с много време да задава въпроси — а нямаше възможност да ги отправя към никого, освен към себе си и към фучащия, непрекъснато усилващ се вятър.

Имаше един промеждутък. Суини отиде пеша до платото Н, за да си вземе радиостанцията, която бе заровил там, и след това се върна пак пеша в метеорологичната станция. Това му отне единадесет дни на усилия и лишения, които Джек Лондон би могъл да опише в цял роман. За Суини те не значеха нищо — той не беше сигурен дали когато се прибере, ще пожелае да използва апарата, или не, а що се отнася до сагата на самотното му пътешествие, той не съзнаваше, че това е сага, нито дори че е било необикновено трудно и мъчително. Нямаше с какво да го сравни, нямаше и книги — никога не беше чел нищо. Измерваше нещата с обратите, които те внасяха в съдбата му, а наличието на апарата не бе променило въпросите, които си задаваше — само му бе предоставило възможността да действува според отговорите, ако някога ги получеше.

Когато се връщаше в станцията, той забеляза една птица. Птицата се зари в най-близката преспа веднага щом го съзря, но за изминалия миг той бе имал компания. Никога вече не я видя, ала от време на време си мислеше за нея. Проблемът, просто формулиран, бе: какво щеше да прави сега?

Че е дълбоко влюбен в Майк Левърол, вече нямаше съмнение. При все това беше двойно по-трудно да се справи с чувството, защото не знаеше името му и трябваше всеки път да го преценява само според същинското преживяване, вместо според много по-удобния символ. Винаги когато си помислеше за това чувство, то отново го разтърсваше. Но не изчезваше.

Колкото до преселниците, Суини бе уверен, че не са извършили никакво престъпление, освен според Земния тираничен декрет. Те бяха работливи, храбри и почтени хора, предложили на младежа първото безкористно приятелство, което той срещаше в живота си.

И както всички заселници, Суини не можеше да не се възхищава от Рулман.

Именно на тези три схващания се крепеше основанието да не използва радиото.

Времето да докладва на Майкълджон бе почти към своя край. Безмълвната радиостанция на масата пред Суини трябваше само да отправи един-единствен от петте сигнала, и колонията на Ганимед щеше да изчезне. Сигналите бяха кодирани:

WAVVY — „Заловени са. Необходим превоз.“

NAVVY — „Заловени са. Необходима помощ.“

VVANY — „Не са заловени. Няма нужда от помощ.“

AAVYV — „Не са заловени. Необходим превоз.“

YYAVY — „Заловени са. Превоз осигурен.“

Как щеше да реагира компютърът от борда на космическия кораб, какъв курс на действие щеше да продиктува като реакция на който и да е от тези сигнали, не знаеше, но сега това почти нямаше значение. Всяка реакция щеше да бъде неуместна, тъй като, въпреки целия тежък интелектуален труд, вложен в приспособяването на петте шифъра към конкретната цел, нито един от тях не отговаряше на истинското положение.

Ако не се изпратеше никакво сведение, Майкълджон щеше да си тръгне, когато изтече 300-дневния срок. Това можеше да означава, че „проектът“ на Рулман, какъвто и да бе, щеше да се реализира, но така колонията нямаше да се спаси. На Земята щяха да й трябват минимум две поколения, за да получи и отгледа друг Суини от изкуствено поддържаните яйчници на отдавна блаженопочившата Шърли Левърол, но там едва ли щяха да направят подобен опит. На Земята вероятно знаеха за „проекта“ повече, отколкото Суини — едва ли можеше някой да знае по-малко — и ако самият той не успееше да го възпре, следващия път вероятно щяха да го направят с бомба. Земята би престанала да иска „завръщането“ на тези хора, щом се изяснеше, че не е в състояние да се добере до тях даже чрез толкова ловък двоен агент като Суини.

Още нещо: верижната реакция. Суини знаеше, че на Ганимед има значително количество деутерий, част от който е скован в ледената пустош на Нептуновия тризъбец, а по-малко количество — разпръснато из канарите под формата на литиев деутерид. Избухването на една атомна бомба тук щеше да представлява отлична възможност за предизвикване ядрена детонация на целия спътник. Ако някой все още активен отломък след този взрив улучеше Юпитер, отстоящ сега само на някакви си 665 000 мили, планетата бе достатъчно голяма, за да има условия да протече цикъл на Бете, тоест въглероден цикъл — тя бе с малка плътност, но единствена от планетите имаше необходимата маса. Фронтът на ударната вълна от такава невъобразима катастрофа би накарал земните морета да закипят, би могъл също (вероятността бе около 3/8) да накара Слънцето да избухне като Нова^[5], въпреки че нямаше да остане човек, който да живее достатъчно дълго, за да бъде благодарен, ако това не се случи.

Тъй като и Суини знаеше тези неща, той нямаше как да не смята, че те са нещо общоизвестно и че Земята ще употреби на Ганимед само химични експлозиви. Но щеше ли да го направи? Досега Суини се беше сблъсквал с общоизвестни неща твърде рядко.

И все пак това почти нямаше значение. Ако Земята бомбардираше колонията, независимо как, неминуемо щеше да дойде и неговият край. Дори ограниченото общуване, безмълвната любов, чувството, че е възможно тепърва да се роди, всичко щеше да изчезне. Той също. Както сигурно и малкият свят.

Но ако дадеше сигнал на Майкълджон и компютъра, щяха още жив да го откъснат — далече от Майк, далече от Рулман, далече от колонията, все по-далече и по-далече. Щеше да си остане мъртвецът, какъвто беше. Даже навярно пак би му се отдал случай да изучава същия безкраен урок за формите, които може да приема самотата, или пък Земята щеше да извърши чудо и да го превърне в жив човек, способен да оцелее.

Вятърът продължаваше да се усилва. Стихиите на ураганите в душата на Суини и на тези извън него се развихряха едновременно. Тяхната хармония представляваше класически образец на литературния похват, наричан „олицетворяване на природата“, ако Суини бе в състояние да го разпознае, но той никога не бе чел художествена литература, а да открива природата в процеса, когато тя подражава на изкуството, така или иначе нямаше да му бъде от полза.

Той дори не знаеше, че когато развихрилата се буря отвън започна да изронва наветрения край от основите на метеорологичната станция с милионите зъби на невидимата си ярост, неговата самотна битка за спасяването на базата можеше да послужи за епос. Цели глави, цели части от поеми, цели действия от това, което би било осъзнат героизъм у другиго, у човешко същество, останаха неизползувани, докато Суини си гледаше работата, а съзнанието му бе ангажирано с вътрешния му спор.

Нямаше такъв сигнал, който да изпрати, за да съобщи на Майкълджон или на компютъра какво е истинското положение. Не беше заловил хората, които Земята търсеше, и не желаеше да го направи, следователно щеше да е идиотско да иска помощ за това. Вече не вярваше, че Земята „трябва да върне тези хора“ както за нейните цели (при все че те оставаха тайнствени), така и за неговите собствени, колкото и дълбоко безнадеждни да изглеждаха.

Но всеки от петте сигнала можеше да го отнесе далече от Ганимед — стига да пожелаеше.

Видя, че бурята е преминала. Бързо сложи ред в станцията.

Провери радиото още веднъж. Работеше. Пъхна въртящата се стрелка в един от медните й контакти и включи шифъра, като изпрати на Майкълджон сигнала VVANY. След половин час осцилографът на апарата започна ритмично да писука, което значеше, че Майкълджон още кръжи в небето на Ганимед и е чул сигнала.

Суини остави апарата на масата в станцията, върна се в планината и разказа на Рулман кой е и какво бе извършил.

 

Гневът на Рулман бе съвършено тих и хиляди пъти по-застрашителен, отколкото би била най-необузданата ярост. Той просто седеше на бюрото си и гледаше Суини с лице, без следа от познатата любезност, и очи, лишени от обичайната топлина. След няколко мига Суини осъзна, че празният поглед на Рулман означаваше, че той изобщо не го вижда, че съзнанието му е насочено към мислите му. А също и раздразнението му.

— Удивен съм — произнесе Рулман с толкова равен глас, че звукът сякаш въобще не съдържаше изненада. — Най-вече се удивлявам на себе си. Длъжен бях да очаквам нещо подобно. Но не съм и сънувал, че те имат тези познания или ще проявят коварството да заложат всичко на такава дългосрочна програма. Накратко, проявил съм се като идиот.

Гласът му за миг само леко се повиши, но и това звучеше така унищожително, че накара Суини да се ужаси.

И въпреки всичко засега от устата на Рулман не се отрони дори един упрек към младежа — напротив, човекът ругаеше себе си. Суини нерешително се обади:

— Откъде можехте да знаете? Имаше много положения, в които съществуваше опасност да се издам, но полагах всички сили да го избегна. Можех да запазя тайната още по-дълго, стига да желаех да стане така.

— Ти ли? — възкликна Рулман. Тази единствена сричка бе по-лоша от удар. — Ти си невинен като машина, Доналд. Разбирам твърде много от пантропия, за да мисля другояче. Съвсем лесно е да изолираш едно адаптирано дете и да го лишиш напълно от възможността да стане обикновено човешко същество, стига да не ти липсва зла умисъл. Няма нищо неочаквано в поведението ти.

— Няма ли? — запита Суини малко мрачно. — Аз дойдох и ви казах, нали?

— И какво от това? В състояние ли сме да променим нещата сега? Сигурен съм, че Земята е включила тази твърде голяма вероятност в плановете си. Дотолкова, доколкото изобщо имаш чувство за преданост, то е било обречено да се раздвои, но навярно са преценили, че то ще остане раздвоено, тоест няма да се промени напълно. И ето те тук: опитваш се да използваш борбата на две групировки за собствени цели, като ми разкриваш своя маскарад и в същото време предаваш на Земята колонията ни. Това не може да доведе до нищо.

— Сигурен ли сте?

— Напълно — безучастно отвърна Рулман. — Допускам, че са ти предложили някакъв стимул. Като съдя по въпросите, които си ми задавал, сигурно са ти обещавали да те направят нормален земен човек веднага щом разберат от нас как да го сторят. Но същината на въпроса е, че това изобщо не може да стане — и ти го знаеш. А сега за теб няма бъдеще и при нас. Жал ми е за тебе, Доналд, повярвай ми; не е твоя грешката, че са те превърнали в същество, а не в личност. Но сега ти вече си само една изстреляна бомба.

Суини никога не бе познавал баща си, а авторитетът на космодрумните полицаи беше твърде слаб, за да му внуши някакво ясно, автоматично уважение към хора, които са in Loco parentis^[6]. Внезапно той установи, че Рулман го е вбесил.

— Дяволски глупави думи — каза той, като се взираше надолу към бюрото, където седеше леко приведеният човек. — Още нищо не е изгубено. Мога да ви дам огромна информация, която да използвате, стига да искате да се потрудите да ги получите. Разбира се, ако предварително сте се отказали…

Рулман вдигна поглед.

— Какво знаеш? — запита той с известно недоумение. — Сам каза, че компютърът в космическия кораб на този капитан Майкълджон ще реши как да постъпи. Не можеш да се свържеш пълноценно с Майкълджон. Избрал си неподходящо време да ни заблуждаваш, Доналд.

— Защо ще ви заблуждавам? Известно ми е повече, отколкото на всеки друг в колонията, как вероятно ще действува Земята, щом получи моята вест. Опитът ми там е по-отскоро. Изобщо нямаше да идвам, ако смятах положението за безнадеждно и ако старателно не бях подбрал и изпратил на Майкълджон това известие, което сметнах, че оставя някаква надежда на колонията. Аз не се колебая. На ваша страна съм. Най-лошо щеше да бъде, ако въобще не бях предал съобщение. А сега има шанс да получим отсрочка.

— Как собствено — бавно процеди Рулман — можеш да помислиш, че ще ти се доверя?

— Това е ваша работа! — рязко отвърна Суини. — Ако се окаже, че наистина още се колебая, то ще бъде, защото не сте успели да ме убедите, че бъдещето ми е с вас. А в такъв случай няма да бъда сам, и грешката ще бъде единствено на колонията, защото държи в неведение собствените си хора.

— В неведение ли? — възкликна Рулман вече явно удивен. — Относно какво?

— Относно „проекта“. Относно първоначалното престъпление, заради което Земята иска да ви върне, по-специално да върне вас, д-р Рулман.

— Та това е известно на всеки, Доналд. От начало до край.

— Може и така да е. Но на мен не ми е известно, а повечето ганимедци дотолкова го приемат за нещо естествено, че могат да говорят за него само с кратки загадъчни намеци, сякаш това е известна само на тях шега, която всички са длъжни да разбират. Но не всички я разбират, знаехте ли това? Открих, че около половината от второто поколение тук има само най-смътна представа за миналото. Сведенията, които се предоставят на новодошлия, било то наскоро пристигнал като мен, или просто новороден, са колкото просено зрънце. А това е опасно. Ето защо, ако не бях решил противното, можех да предам колонията изцяло и вие нямаше да бъдете в състояние да ми попречите.

Рулман се облегна назад и доста дълго време мълча.

— Често децата не задават въпроси, ако смятат, че от тях вече се очаква да знаят отговорите — промърмори той. Изглеждаше много по-слисан, отколкото когато Суини направи първото си изявление. — Те обичат да изглеждат осведомени дори ако всъщност не са. Това ги издига в собствените им очи.

— Децата и шпионите — каза Суини. — Съществуват известни въпроси, които нито едните, нито другите могат да поставят, и то почти по едни и същи причини. И колкото по-фалшиви всъщност са познанията на децата, толкова по-лесно е за шпионина да се промъкне сред възрастните.

— Започвам да разбирам — отвърна Рулман. — Мислехме, че сме недосегаеми за шпионите, защото един шпионин от Земята не би съумял да живее тук без сложни и явни защитни средства. Но това беше физичен проблем, а такива проблеми са разрешими. Трябваше още отначало да допуснем това. А ние се формирахме като възможно най-уязвими в социално отношение.

— Така виждам нещата и аз. Обзалагам се, че баща ми нямаше да ви го прости, ако беше успял да избяга с вас. Смятаха го за признат специалист в тази област. Не зная, никога не съм го познавал. А мисля, че сега и без друго вече няма значение.

— Има — отвърна Рулман. — Съвсем не е без значение и ти току-що го доказа, Доналд. Баща ти нямаше как да го предотврати, но може би ни е дал инструмент да го поправим.

— Имате предвид мен?

— Да. Измамник или не, кръвта, която имаш, и гените са били с нас от самото начало, а аз зная до какво водят те. Сега го виждам. Седни, Доналд. У мен се заражда надежда. Откъде да започнем?

— Преди всичко — каза Суини, — моля ви, много ви моля да ми разкажете защо е основана тази колония!

 

Това беше трудна задача.

Първо: Властите. Много преди космическите полети някои големи градове в Съединените щати до такава степен бяха пропуснали всякаква възможност да контролират проблемите на собствения си транспорт, че чисто политическите решения изглеждаха химера. Никоя градска администрация не можеше да похарчи количеството пари, необходимо за радикално „лечение“, без да бъде сменена на следващите избори от разгневените шофьори и пешеходци, които най-много се нуждаеха от помощ.

Въпросите на движението все повече и повече се прехвърляха с благодарност и много привилегии към полудържавните космодрумни, мостови и шосейни управления; влагаха се огромни капиталовложения, но модела, по който ги използваха властите на Нюйоркския Космодрум, които се бяха справили с построяването и изпълнението на такива големи обекти като Холандските и Линкълновите тунели, моста Джордж Уошингтън, летищата Тетърбъро, Ла Гуардия, Айдълуайлд, Нюарк и множество по-дребни битови удобства. До 1960 година бе възможно да се пътува от края на полуостров Флорида до границата на Мейн изцяло по територия, притежание на местната Управа, стига човек да можеше да плати съответните такси (и да нямаше нищо против, ако в Поконос стрелят по него строени в боен ред земевладелци, които продължаваха да оказват съпротива на гигантския проект Инкадел).

Друго: Таксите. Властите бяха рожба на щати, които обикновено действаха два по два и като такива бяха защитени от закона, нещо непостижимо за други частни фирми, които се занимават с търговията между отделните щати. Всред тези протекции в символичния упълномощаващ акт имаше уговорка, че „гореспоменатите два щата няма да ограничават или накърняват правото на Управленията да определят, налагат и събират данъци и други такси…“ Федералното правителство помагаше и въпреки че според неговия Декрет за мостовете от 1946 година събирането на такси трябваше да се преустанови с изплащането на амортизацията, Конгресът почти никога не използува Декрета срещу кое да е Управление. В резултат на това таксите останаха; до 1953 година властите на Нюйоркското пристанище бяха отчели годишна печалба над двадесет милиона долара със средно годишно увеличение от 10%.

Известна част от приходите отиваше за построяването на нови съоръжения, множество от тях направени там, където може да се увеличи таксата, а не където да решат транспортния проблем. И пак начело бяха властите от пристанището в Ню Йорк. Противно на всякакъв здрав разум те построиха трето метро за Линкълновия тунел, като по такъв начин още осем и половина милиона коли годишно се изсипаха в центъра на Манхатън, а там градът вече се задушаваше от липса на подходящи артерии, които да отвеждат потока на наличните превозни средства.

И още: Пристанищната полиция. От самото начало властите бяха получили правото да контролират собствените си сгради. С разрастването на Управата се разраснаха и частните полицейски сили.

По времето, когато се осъществи полет в космоса, той също бе притежание на властите. Бяха положили усилия да сложат ръка на него, защото работата с летищата, които почти единствени между проектите им неизменно водеха до загуби, ги бе научила, че най-доброто е да се установява пълен контрол. Характерно беше, че те никога не проявиха интерес към такива видове космически полети, които не бяха свързани с огромни разходи — иначе не можеха да извличат никаква печалба от допълнителното договориране, от бързото погасяване на заемите, от законите, разрешаващи безлихвени заеми за нови строежи, от безкрайното протакане при събирането на такси и налози, след като първоначалните вложения и парите по поддържането се изплатяха.

Кацането на всеки космически кораб на първото в света търговско космическо пристанище — Космодрум Земя, струваше на собствениците си по 5000 долара. Таксите за кацане при частните полети бяха отменени вече от години, но властите на Разширения космодрум Земя действаха по своя собствена система от прецеденти; те превърнаха таксите за приземяване на космическите кораби в установена практика. Същите власти поддържаха първите космодрумни полицейски войски, които бяха по-големи от въоръжените сили на нацията, дала им тази привилегия; много скоро разграничението се заличи и космодрумните полицаи станаха въоръжени сили на Съединените щати. Това не бе трудно осъществимо, тъй като властите на Разширения космодрум Земя всъщност представляваха акционерно дружество, обхващащо всички други власти в страната, включително и Космодрум Земя.

И когато скоро след започването на космическите полети хората взеха да се питат един друг: „Как ще завладеем планетите?“, властите от Разширения космодрум Земя имаха готов отговор.

И още: Тераформирането.

Тераформирането — преобразуването на планетите в близки подобия на Земята, за да може нормалните земни жители да живеят на тях. Космодрум Земя бе подготвен да започне скромно. Той искаше да измести Марс от орбитата му до точка, малко по-близо до Слънцето, и да направи минималните корекции в орбитите на останалите планети; да транспортира на Марс приблизително такова количество вода, което да изпразни Индийския океан — в края на краищата само едно дребно подаяние от Земята, което не съставляваше и 10% от това, което по-късно щеше да бъде нужно за тераформирането на Венера; да се пренесе на малката планета горен слой почва, почти равна по площ на щата Айова, с оглед да започне отглеждането на растения, които постепенно да променят атмосферата на Марс, и т.н. Цялата работа, основателно посочваше Космодрум Земя, бе напълно изпълнима от гледна точка на наличните припаси и енергийни ресурси и щеше да струва по-малко от тридесет и три милиарда долара. Властите на Разширения космодрум Земя бяха подготвени да възстановят тази сума чрез такси без загуби за по-малко от столетие, като събират например по 50 долара за марки — ракетна поща, по 10 000 за кацане върху Марс, по 1000 за билет в една посока без удобства, по 100 на акър от парцел в пустинна земя, когато се наименува, и така нататък. Разбира се, облагането щеше да продължава след възстановяване на стойността — за поддържане.

Властта основателно питаше: а каква в крайна сметка бе алтернативата? Само куполи. Управата на Разширения космодрум Земя ненавиждаше куполите. Преди всичко те струваха твърде евтино и транспортният поток натам и обратно винаги щеше да бъде минимален. Опитът на Луната бе изяснил напълно това. А и обществото мразеше куполите; хората вече масово проявяваха нежелание да живеят под тях.

Що се отнася до правителствата (като изключим Съединените щати, които властта още търпеше), никое от тях не питаеше любов към куполите или към ограниченото заселване, което те означаваха. Трябваше да изсипят множащите се тълпи с кофи, а не с капкомери. Ако Властта е знаела, че емиграцията по-скоро увеличава, отколкото намалява местното население, тя старателно се бе въздържала да го каже на заинтересуваните правителства; те можеха и сами да преоткрият Закона на Франклин. Куполите се изключваха, на преден план стоеше тераформирането.

После дойде пантропията.

Ако тази трета алтернатива на проблема за колонизирането на планетите бе изненадала Управата и Космодрум Земя, те нямаха кого другиго да винят за това, освен самите себе си. Бяха се явили безброй предвестници. Идеята за генетична модификация на човешката раса, за да живее на планетите такива, каквито са, вместо да се видоизменят за удобство на хората, принадлежеше на Олаф Стейпълдън; до нея по-късно се бяха докосвали още редица писатели, а същността й водеше началото си още от Протей и бе така дълбоко залегнала в човешкото съзнание, като таласъма, вампира, красивото подменено от феите дете и преселението на душите.

Но изведнъж осъществяването й стана възможно и не много дълго след това се превърна във факт.

Властта бе обзета от ненавист. Пантропията предполагаше големи начални вложения за първите преселници, но това бе метод, който с усъвършенстването си щеше да става все по-икономичен. Установяха ли се веднъж колонизаторите, вече нямаше да бъдат нужни капиталовложения: заселниците щяха да се чувстват удобно в своя новоизбран свят и да създават поколение без помощ отвън. Нещо повече — за най-скъпата пантропия бяха нужни по-малко от половината средства за построяването на най-малкия и най-простия купол. От гледна точка на Властта, в сравнение с разходите по тераформирането дори на една толкова благоприятна планета, каквато бе Марс, пантропията не струваше абсолютно нищо.

А нямаше начин да се събират такси даже срещу първоначалните разходи. Бе твърде евтино, за да си струва труда.

Урод ли ще бъде детето ви?

Ако се даде път на известен брой влиятелни учени да постигнат целта си, някое ваше дете или внуче може да завърши живота си в ледената пустош на Плутон, където слънцето е само една искра в небето — и то няма да се завърне на Земята чак докато умре, пък едва ли и след това.

Да, и сега още са в ход ред проекти за превръщане на невинни неродени деца в чуждоземни същества, които ще умрат в ужасни мъки в момента, в който кракът им стъпи върху зелената планета на техните прадеди. Обзети от нетърпение поради бавния, но сигурен процес на заледяването на Марс от човека, видни мечтателно настроени мислители разработват методи за създаването на най-различни пародии на човешката форма — пародии, които по някакъв начин ще оцеляват и в най-суровия и необуздан планетен ад.

Процесът, който може да създаде тези жалки аномалии с цената на огромни разходи, се нарича „пантропия“. Макар още не усъвършенствана, тя вече съществува и заплашва. Главният измежду пророците й е белокосият д-р Джейкъб Рулман с мечтателния поглед, който…

— Спрете! — извика Суини. Той притисна слепоочията си с върховете на пръстите, след това разтреперан свали ръцете си и погледна към Рулман.

Ученият остави изрезката от старото списание, която дори в своя тефлонов калъф бе жълта като паеля^[7], след като бе прекарала половин живот в атмосферата на Ганимед. Ръцете на самия Рулман изобщо не трепереха, а колкото коса имаше още, тя бе червеникаво-кафява като всякога.

— Тези лъжи… извинявайте! Но те оказват въздействие, зная го. Тъкмо с тях ми напълниха главата. Съвсем друго е, когато осъзнаеш колко са злонамерени.

— Зная — тихо каза Рулман. — Това е лесна работа. Възпитанието на едно адаптирано дете е специфичен процес; детето е винаги изолирано и се стреми към подражание, можеш да му кажеш всичко, което пожелаеш, то няма друг избор, освен да повярва, защото отчаяно се нуждае от по-близък контакт, от одобрение, от прегръдките, които никога няма да усети! Това е крайната степен на бебето в епруветки, случва се гръдта, която е можела да го откърми, да бъде просто от другата страна на стъклото, но същевременно да е останала и цели поколения в миналото. Дори гласът на майката достига до него по жица, ако изобщо достигне. Зная, Доналд, повярвай ми. Аз съм преживял същото. И е много трудно.

— Джейкъб Рулман е бил…

— Мой пряк баща от разстояние. Майка ми почина рано. Често става така с майките, вероятно поради лишения, както е станало и с твоята майка. Но моят баща ми разкри истината там, в Лунните пещери, преди да бъде убит.

Суини дълбоко си пое дъх.

— Научавам всичко това сега. Продължавайте.

— Сигурен ли си, Доналд?

— Не спирайте! Нужно ми е да зная, и не е твърде късно. Моля ви.

— Да — замислено продължи Рулман… — Властта прокара закони срещу пантропията, но известно време те не бяха особено сурови. В Конгреса не бяха много склонни да забранят вивисекцията^[8], нямаха представа какво точно ги карат да забранят, защото от Космодрума не искаха да го обяснят прекалено подробно. Баща ми бе решил твърдо да види пантропията изпробвана, докато в законите още оставаха някакви вратички; достатъчно добре му бе известно, че те щяха да станат по-строги в момента, в който Космодрумът реши, че е безопасно да ги затегне. И там бяха убедени, че никога няма да завладеем звездите чрез построяване на куполи или тераформиране. Тези закони биха могли да вършат работа в някои от местните ни планети — Марс и Венера, но не и отвъд.

— Отвъд? Как би могъл някой да стигне дотам?

— С междузвездния двигател, Доналд. Той съществува от десетки години, всъщност почти от половин столетие. Веднага след откриването му с него бяха направени няколко изследователски пътешествия, които без изключение завършиха напълно успешно, въпреки че в пресата от онова време няма да намерите нищо упоменато за тях. Космодрумът не можа да види каквато и да е изгода от междузвездния двигател и потуляше новините, замразяваше патентите, унищожаваше записите от полетите, доколкото бе по силите му. Но всички космодрумни ракети имат междузвезден двигател; просто за всеки случай. Дори нашият космически кораб има. Както и корабът на твоя приятел пилота там горе.

Суини млъкна.

— Работата е такава… повечето планети, дори тези от Слънчевата система, първо на първо не са подходящи за куполи, нито могат да бъдат тераформирани по какъвто и да е даже въображаем начин: Юпитер например. А твърде много са планетите, които прекалено бавно и твърде неизгодно ще се поддадат на която и да е от двете процедури, за да изкушат Космодрума. За междузвездните пространства той не бе и опитал, тъй като там нямаше да има търговия или транспорт, за да се събират такси.

Очевидният отговор на въпроса беше пантропията. Не за Космодрума, естествено, а за бъдещето на човечеството изобщо. Баща ми намери начин да внуши тази идея на някои политици, а и на някои богати хора. Той дори успя да издири няколко още живи участници от тези ранни междузвездни експедиции, които познаваха известен брой планети извън Слънчевата система и бяха използвали междузвездния двигател. Всички те искаха да осъществят поне един показан експеримент по пантропия, който да се провежда непрекъснато и да доведе до други подобни опити, ако излезе сполучлив.

Експериментът сме ние: колонията на Ганимед.

Космодрумът бе обявил експеримента за незаконен още когато едва започваше, но докато открият, че има лунни лаборатории, стана твърде късно; ние се измъкнахме. Именно тогава те направиха законите особено сурови и със задна дата; трябваше да ликвидират пантропията и те го знаеха.

Затова самото ни съществуване е престъпление, Доналд. Задължително условие на Космодрумната политика е колонията да се провали — и те да са в състояние да го докажат. Ето защо държат ние да се върнем. Искат да ни представят като веществено доказателство, да покажат какви безпомощни аномалии ще бъдем на Земята и да уверят своите хора, че и на Ганимед не сме могли да се справим и трябва да ни спасяват от кашата, която сами сме забъркали.

След това… да, тези лъжливи обвинения в пиратски нападения, за които ти ми разказа. Ще бъдем съдени. Твърде вероятно — унищожени, като публично ни оставят в нормални земни условия. Би било чудесен нагледен урок; наистина прекрасен завършек.

Суини се сви на стола, цял разтърсен от първото пълноценно чувство, което някога бе изпитвал: отвращение от самия себе си. Едва в тоя момент той разбра оттенъците в речта на Рулман. Всички са били измамени — всички до един.

Гласът безмилостно продължи, трупайки подробности.

— А що се отнася до проекта, до нашия проект, искам да кажа, че той е също така прост. Ясно ни е, че в края на краищата човек не може да покори звездите без пантропията. Ясно ни е, че Космодрумът няма да допусне използването на пантропията. Следователно ни е ясно, че сами трябва да пренесем пантропията на звездите, преди Космодрумът да ни попречи. На една, две, три, на безкрайно много от тях.

И така, това е, което възнамеряваме или възнамерявахме да направим. Стегнахме стария кораб за пътешествието, а имаме и ново поколение деца, малко на брой, подготвени да го пилотират и адаптирани за… е, просто за някъде. Тези хлапета не са в състояние да живеят на Земята, нито на Ганимед, но могат да живеят на някоя от шестте избрани от нас планети извън Слънчевата система, всяка от които се намира в различна посока и е на различно разстояние от Слънцето. Зная имената само на две от тях, хлапетата са единствените, които знаят останалите названия. Към коя планета в действителност ще се насочат, ще се реши едва когато са вече високо в небето и на път. Никой от тези, които не заминат, няма да може да ги издаде. Изключено е Земята да ги открие.

Това ще бъде началото на най-огромната „програма на засяване“ в историята на човечеството: засяване на звездите с хора.

Ако все още е възможно да излетим.

В последвалата тишина вратата на кабинета се отвори тихо и влезе Майк, понесла една папка с угрижен вид. Щом ги видя, тя се спря и сърцето на Суини се сви от топящата се лапавица в своите затруднено пулсиращи камери.

— Извинете — каза тя. — Мислех… Случило ли се е нещо? И двамата изглеждате толкова мрачни…

— Случи се — отвърна Рулман и погледна към Суини.

Младежът усети как едното ъгълче на устата му неволно трепна. Запита се дали се опитваше да се усмихне и ако беше така, защо.

— За това няма спасение — каза той. — Д-р Рулман, ще се наложи колонистите ви да се опълчат срещу Вас.