Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (17)

5.

През останалата част на нощта корабът почиваше върху Дъното на каньона. Големите квадратни врати бяха разхерметизирани и широко отворени, за да влиза отвън чистата, блестяща и животворна вода заедно с гърчещите се бактерии, които бяха прясна храна.

Докато спяха, никакви други същества не ги приближиха — нито любопитни, нито ловуващи, въпреки че Лавън за всеки случай бе поставил пазачи на входовете… Явно дори тук горе, в самото подножие на космоса, сложно устроените същества притихваха нощем.

Но още щом светлината нахлу и се процеди през водата, заплашваше ги беда.

Най-напред се появи едно чудовище с изпъкнали очи. То бе зелено, с чифт грабливи лапи, всяка от които би могла да пречупи кораба на две като стъбълце от спирогира. Очите му, черни и кълбовидни, бяха разположени в края на къси стълбчета, а дългите му мустачки бяха по-дебели от ствола на растение. То обаче мина понесено като от вихър, без изобщо да забележи кораба.

— Дали това е… образец от животинските видове, които обитават тези места? — прошепна Лавън. — Всички ли са така грамадни?

Никой не отговори поради съвсем основателната причина, че никой не знаеше.

След малко Лавън рискува и насочи кораба напред срещу течението, което бе бавно, но силно. Огромни извиващи се червеи профучаваха покрай тях. Един нанесе на корпуса тежък удар, а след това отмина, мятайки се разсеяно.

— Не ни забелязват — каза Шар. — Твърде дребни сме. Лавън, древните хора са ни предупредили за необятността на космоса, но дори като го видиш, изключено е да го възприемеш. И всички тези звезди… възможно ли е да означават това, което аз предполагам? То е немислимо, невероятно.

— На Дъното има наклон — промълви Лавън, като гледаше съсредоточено напред. — Стените на каньона остават назад и водата е доста размътена. Нека звездите почакат, Шар. Ние сме пред прага на новия си свят.

Шар замълча мрачно. Видът на космоса явно го бе разтревожил, може би сериозно. Той почти не забелязваше великото нещо, което се извършваше — вместо това бе потънал в безпокойството на собствените си множащи се размишления. Лавън почувствува как за пореден път старата пропаст между техните умове се задълбочава.

Дъното пред кораба отново се издигна нагоре. Лавън не бе се срещал с речни образувания, тъй като нито едно поточе не изтичаше от неговия свят, и това явление го разтревожи. Но тревогите му изчезнаха при учудването, което изпита, когато корабът се изкачи по възвишението и го прехвърли.

В далечината Дъното пред тях отново се снижаваше към блещукащи глъбини. Над главите им пак имаше истинско небе и Лавън различаваше малките салове на планктона, носещи се спокойно под него. Почти веднага той съзря и представители на по-дребните първаци, някои от които вече приближаваха кораба…

След това от дълбочините изплува момичето. Разстоянието и ужасът замъгляваха и разкривяваха чертите му. Отначало, изглежда, то въобще не видя кораба. Появи се, като се въртеше и преобръщаше гъвкаво във водата, явно с единственото намерение да се хвърли през възвишението на устието и оттам — в свирепото поточе отвъд.

Лавън бе смаян. Не защото тук имаше хора — той се бе надявал на това, даже някак предварително знаеше, че хората са навсякъде във вселената — а от упорития стремеж на момичето към самоубийство.

— Какво…

Тогава в ушите му се засили шумът от някакво неясно бръмчене и Лавън разбра.

— Шар! Тан! Стравъл! — изкрещя той. — Измъквайте арбалети и копия! Избийте всички прозорци!

Той вдигна крак и ритна люка пред себе си. Някой пъхна в ръката му огромен арбалет.

— Какво…? — заекна Шар. — Какво има? Какво става?

— Гладници!

Викът премина през плавателния съд като електрическа искра. Ротаториите в Лавъновия роден свят на практика бяха изтребени, но всеки знаеше с подробности мрачната история на дългата борба, която Човекът и първаците бяха водили срещу тях.

Девойката внезапно забеляза кораба и спря, явно обзета от отчаяние при вида на това ново чудовище. Тя се остави да бъде носена от водата, докато очите й ту се взираха в кораба, ту отскачаха назад през рамото й към мястото, където глъчката бучеше все по-високо и по-високо в полумрака.

— Не спирай! — извика Лавън. — Насам, насам! Ние сме приятели! Ще ти помогнем!

Три големи полупрозрачни тръби от гладка плът се прехвърлиха през възвишението, а многобройните гъсти ресни на ненаситните им венци се извиваха. Докато дикраниите се придвижваха, високомерни в гъвкавата си броня, те непрекъснато се караха помежду си, използвайки малкото неясни и почти символични звуци, от които се състоеше езикът им.

Лавън зареди арбалета внимателно, опря го на рамото си и стреля. Тетивата изсвистя през водата. Тя бързо намали скоростта си и бе подхваната от едно случайно течение, което я доближи повече до момичето, отколкото до гладника, в който Лавън се целеше.

Лавън прехапа устни, наведе оръжието и пак го зареди. Нямаше смисъл да подценява разстоянието; трябваше да изчака. Друга стрела, прорязала водата от един страничен люк, го накара да даде нареждания за прекратяване на огъня, „докато — прибави той — бъдете в състояние да различите пигментните им петна“.

Нашествието на ротаториите принуди момичето да вземе решение. Неподвижното дървено чудовище естествено бе странно за него, но досега не го бе заплашило с нищо, а то сигурно знаеше какво значи да се скупчат над тебе три дикрании, всяка от които се мъчи да грабне от другата най-големия къс. Момичето се хвърли към люка. Трите ненаситни гладника изпищяха от ярост и се втурнаха подире му.

То сигурно нямаше да успее, ако поради лошото си зрение водещата дикрания не бе различила очертанията на дървения кораб в последния момент. Гладникът отстъпи назад с бръмчене, а другите два се дръпнаха встрани, за да не се сблъскат с него.

После ротаториите отново се спречкаха, въпреки че трудно биха могли да определят точно за какво се караха: не бяха способни да разменят мисъл, много по-сложна от равнозначното на „да“, „умри“ и „враг си“.

Докато продължаваха да се разправят, Лавън прониза най-близката с арбалетна стрела, която мина през цялото й тяло. Оцелелите две веднага се сбиха на живот и смърт за трупа й.

— Тан, вземи една група и излезте да пронижете двата гладника, докато се бият! — нареди Лавън. — Не забравяйте да унищожите и яйцата им. Виждам, че този свят има нужда да бъде поукротен.

Девойката се стрелна през люка, разтреперана от ужас, и се спря чак когато стигна далечната стена на каютата. Лавън се опита да я доближи, но тя извади отнякъде парче харово водорасло с опасен остър връх. Тъй като беше гола, бе трудно да се каже къде го бе крила, но тя очевидно знаеше да си служи с него и смяташе да го направи. Лавън отстъпи назад и седна на столчето пред пулта за управление, изчаквайки, докато тя свикне с кабината, с него, с Шар, с няколкото пилоти и с изнемощялото чехълче.

Най-сетне момичето запита:

— Вие… ли… сте… боговете… дошли отвъд небето?

— Да, оттам идваме — отвърна Лавън. — Но не сме богове. Човешки същества като тебе сме. Има ли много хора тук?

Момичето, изглежда, много бързо схвана положението, въпреки че бе дивачка. Лавън изпита странното и невероятно чувство, че би трябвало да я познава: висока, привидно отпусната мургава жена, всъщност не съвсем като тази… една жена от друг свят, разбира се, но все пак…

Тя пъхна „ножа“ си обратно в светлата си сплъстена коса и тръсна глава. „Аха — помисли си Лавън смутено — ето една хитрост, която си струва да запомня, за да се възползувам от нея в случай на нужда“.

— Малко сме. Гладниците са навсякъде. Скоро ще ни довършат.

Отчаянието й бе така пълно, че в действителност изглеждаше съвсем безразлична.

— И вие никога ли не сте се съюзявали срещу тях? Нито сте се обръщали към първаците за помощ?

— Към първаците ли? — Тя сви рамене. — Повечето от тях също като нас са безсилни пред гладниците. Нямаме оръжия, които убиват от разстояние, като вашите. А вече и оръжията не биха свършили работа. Ние сме твърде малко, а гладниците твърде много.

Лавън поклати глава.

— Поначало вие сте имали оръжието, което е от значение. Изправени срещу него, цифрите нямат никаква стойност. Ще ви покажем как го използвахме ние. Възможно е да успеете да го употребите дори по-добре от нас, стига да опитате.

Момичето отново сви рамене.

— Мечтаехме за такова оръжие, но никога не го открихме. Истината ли казвате? Какво е това оръжие?

— Разумът, разбира се — отвърна Лавън. — Не само един разум, а цяло множество. Работещи заедно. Съвместно.

— Лавън казва истината — обади се един слаб глас от палубата.

Пара леко се помръдна. Момичето го наблюдаваше с разширени очи. Звукът на човешката реч, с която чехълчето си служеше, сякаш много по-силно я впечатли, отколкото самият кораб и всичко останало в него.

— Гладниците могат да бъдат покорени! — изрече слабият дрезгав глас. — Първаците ще ви помогнат, както помогнаха в света, от който идваме. Те се бореха против този полет в космоса и лишиха Човека от летописите му, но Той направи пътешествието и без тях. Първаците никога вече няма да се противопоставят на Хората. Ние говорихме с първаците от вашия свят и им казахме, че Хората осъществяват мечтите си. Независимо дали първаците го желаят, или не. Шар, твоята метална плоча е тук. Скрита е на кораба. Братята ми ще те заведат при нея. Този организъм сега умира. Той умира спокоен, защото притежава знания, умира както всяко разумно същество. Човекът ни научи на това. Няма нищо… което… не може да се постигне… със знания… С тях… хората… прекосиха… прекосиха… космоса…

Шепнещият глас заглъхна. Блестящият чехъл не се промени, но нещо си бе отишло от него. Лавън погледна момичето; очите им се срещнаха. Той изпита необяснима топлота.

— Прекосихме космоса — тихо повтори Лавън. Думите на Шар долетяха до него от огромно разстояние. Младият старец прошепна:

— Но… сторили ли сме го наистина? Лавън гледаше момичето. Не можеше да отговори на въпроса на Шар. Не това му се струваше важно сега.