Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (16)

4.

Лавън се отвърна от таблото с тръбни високоговорители, където беше неговият контролен пост, и погледна чехълчето.

— За последен път! — каза той. — Ще ни върнете ли историческата плоча?

— Не, Лавън. Никога досега не сме ти отказвали нищо. Но този път няма как.

— Все пак ти идваш с нас, пара. В случай че не ни върнеш знанията, които ни трябват, ако ние умрем, и ти ще се простиш с живота си.

— Какво е едно чехълче? — изрече създанието. — Ние всички си приличаме. Моята клетка ще загине, но първаците трябва да знаят как върви пътуването. Според нас трябва да го извършите без плочата, защото само по този начин ще успеем да преценим дали плочата наистина е важна.

— Значи признавате, че плочата е още при вас. Ами ако не можеш да се свържеш с другарите си чак от космоса? Откъде знаете, че водата не е задължително условие за телепатията ви?

Чехълчето замълча. Лавън го изгледа втренчено, след това преднамерено пак се обърна към тръбните високоговорители.

— Всички да се държат здраво! — разпореди той. — Усети, че се разтреперва. — След малко потегляме. Стравъл, корабът затворен ли е отвсякъде?

— Доколкото зная, да, Лавън.

Лавън се премести на друг високоговорител. Пое си дълбоко дъх. Въпреки че водата вече му се струваше задушлива, корабът още не се бе помръднал.

— Готови с една четвърт мощност… Едно, две, три, старт!

Целият кораб подскочи и падна отново на същото място. Колонията диатоми в долната част на корпуса се разположи в нишите си, а пихтиестите им „крака“ натискаха широките безкрайни ремъци от необработена кожа на ручейникова ларва. Изскърцаха дървените механизми, увеличаващи малката енергия на тварите, като я предаваха на шестнадесетте колесни вала.

Корабът се олюля и бавно се затъркаля по пясъчната ивица. Лавън се вгледа напрегнато през слюдения люк. Светът мъчително течеше покрай него. Корабът се наклони и се заизкачва по склона. Зад гърба си Лавън усещаше наелектризираната тишина — Шар, чехълчето и двамата редуващи се пилоти Тан и Стравъл сякаш бяха вторачили взор, който направо пронизваше тялото му и излизаше през люка. Светът изглеждаше различен сега, когато го напускаха. Как не бе забелязвал цялата тази красота преди?

Плясъкът от безбройните ремъци, скрибуцането и ревът на зъбчатите колела и осите се засилваха, колкото по-стръмен ставаше склонът. Корабът продължаваше да се катери нагоре, залитайки. Около него ескадра от хора и първаци се гмуркаше и кръжеше, като го изпращаше към небето.

Постепенно небето се сниши и се притисна към горната част на кораба.

— Засили работата от диатомите си, Танъл! — извика Лавън. — Пред нас има валчест камък! — Корабът изви тромаво. — Добре! Накарай ги пак да работят бавно! Дай един тласък откъм твоята страна, Тол… не, този е прекалено голям… да, точно така. Върни в нормално положение, престани да ни завърташ. Танъл, блъсни ни, за да се изправим. Стига. Добре. Равномерен тласък от всички страни. Сигурно вече не остава много.

— Как можеш да мислиш така объркано? — учуди се стоящото зад него чехълче.

— Мога — и толкова. Така мислят всички хора. Наблюдатели, малко повече напрежение. Наклонът става по-стръмен.

Предавателният механизъм изпъшка. Корабът се издигна. Небето блесна в очите на Лавън. Пряко волята си той започна да се плаши. Дробовете му сякаш горяха, а в съзнанието си усещаше дългото падане през небитието до студения плясък на водата, като че го изживяваше за пръв път. Кожата му го сърбеше и пареше. Възможно ли бе отново да отиде там, горе? Горе, в огнената празнота, в необятната давеща агония, където нямаше място за никакъв живот?

Пясъчната ивица взе да се заравнява и движението се поулесни. Тук, на високото, небето бе толкова близко, че тежкото и шумно местене на огромния кораб нарушаваше покоя му. Сенки на вълнички бързо преминаваха по пясъка. Дебелите ленти на синьо-зелените водорасли тихо всмукваха влага на светлината и я превръщаха в кислород, като се извиваха в своя муден безмозъчен танц точно под дългия слюден прозорец отгоре по продължение на целия кораб. В трюма, под дървените решетки на коридора и каютите, пърхащи вортицели поддържаха в движение водата на кораба, а за гориво им служеха плаващите край тях органични частици.

Една по една фигурите, които се въртяха отвън край кораба, махваха с ръце или ресни, падаха назад и се спускаха надолу по стръмния склон на пясъчната ивица към познатия свят, като се смаляваха и изчезваха. Най-накрая остана само една-единствена еуглена — полурастителната братовчедка на първаците, която се движеше редом с космическия кораб през тинята на плитчините. Еуглената обичаше светлината, но най-после и тя бе отнесена в по-дълбоки, по-хладни води, а камшичестото й пипалце се полюляваше спокойно по пътя. Еуглените не бяха много умни, но Лавън се почувствува изоставен, когато и тази си тръгна.

Там, където отиваха обаче, никой не можеше да ги последва.

Сега небето беше само тънка устойчива ципа вода, покриваща горната част на кораба. Ходът намаля и когато Лавън извика да увеличат мощността, корабът започна да рие в песъчинките и валчестите камъни.

— Така няма да може — възбудено каза Шар. — Смятам, че е по-добре да намалим оборотите, Лавън, за да имаш възможност да приложиш натиска постепенно.

— Добре! — съгласи се Лавън. — Стоп машини! Шар, моля те, наглеждай предавката.

Невъобразимо яркото празно пространство блесна право в лицето на Лавън през големия слюден люк отпред. Беше влудяващо да бъдеш принуден да спреш тук, на прага на безкрайността; беше и опасно. Лавън почти усещаше как в него се заражда старият страх от откритото пространство. По нарастващия хлад в стомаха той разбра, че само още няколко мига бездействие — и нямаше да бъде по силите му да се справи.

Той си помисли, че сигурно съществува и по-добър начин за намаляване на оборотите от обичайния, който предполагаше да се разглоби почти цялата предавателна кутия. Защо да не може известен брой предавки с различни размери да се сложат на един и същи вал, без непременно да работят едновременно, а всяка да изчаква реда си просто като се изтласква оста назад и напред в гнездото й? И това щеше да бъде нещо недодялано, но можеше да се задвижва по заповед от командния пункт и нямаше да става нужда да спират цялата машина и неопитният пилот да посинява от страх.

Шар се промъкна през отвора на пода и се доближи с плуване.

— Всичко е наред — каза той, — но големите редукционни предавки не приемат натоварването особено добре.

— Опасност от разцепване ли?

— Да. Аз бих опитал отначало бавно.

Лавън кимна в отговор. Без да си позволи да се спре дори за момент, за да прецени последствията от думите си, той извика:

— Половин мощност!

Корабът отново потъна надолу и започна да се придвижва, много бавно наистина, но по-гладко от преди. Над тях небето изтъня и стана напълно прозрачно.

Ярката светлина сякаш избухваше, като ги осветяваше. Зад Лавън настъпи тревожно раздвижване. Белотата пред носовите люкове нарасна.

Корабът отново забави ход, като се напрягаше да преодолее заслепяващото препятствие. Лавън преглътна и извика да увеличат мощността. Моторът изрева като живо същество, което умира. Почти бе изпаднал в безизходно положение.

— Увеличете мощността! — процеди през зъби Лавън.

Безкрайно бавно корабът отново започна да се премества и леко вдигна нагоре предната си част.

След това подскочи напред и всяка дъска и греда в него застена.

— Лавън! Лавън!

Викът сепна Лавън. Гласът стигаше до него по един от високоговорителите — този, свързан с люка в задната част на кораба.

— Лавън!

— Какво има? Престанете с проклетите си крясъци!

— Виждам върха на небето! Откъм другата страна, отгоре! То прилича на голям и плосък метален лист. Сега се отдалечаваме от него. Ние сме над небето, Лавън, ние сме над небето!

Нов силен тласък завъртя Лавън към предния люк. От външната страна на слюдата водата се изпаряваше изумително бързо, като отнасяше със себе си причудливи криволици и рисунки, сътворени с цветна дъга.

Лавън видя космоса.

 

Отначало приличаше на опустяло и безмилостно сухо подобие на Дъното. Имаше огромни валчести камъни, големи канари, катурнати, натрошени, разцепени, назъбени скали, които се издигаха нагоре и се простираха във всички посоки, като че случайно разпилени от някой великан.

Но и космосът си имаше свое небе — тъмносин и толкова далечен свод, че човек не можеше да повярва в съществуването му, камо ли да прецени докъде се простира. И в този свод се намираше една червеникаво-бяла огнена топка, която обгаряше Лавъновите очи.

Каменната пустиня още бе твърде далеч от кораба, който сега сякаш се опираше върху една хоризонтална блестяща плоскост. Под горния лъскав пласт равнината изглеждаше съставена от пясък, нищо друго освен познатия пясък, същата материя, която се бе натрупвала и образувала ивица в света на Лавън — ивицата, по която корабът се бе изкачил. Но стъклената колоритна обвивка над него…

Внезапно до ушите на Лавън долетя нов вик по високоговорителите. Той тръсна глава свирепо и запита:

— Сега пък какво има?

— Лавън, аз съм, Тол. В какво ни забърка? Ремъците блокираха. Диатомите не могат да ги помръднат. Те не се преструват; ние чукахме по черупките им достатъчно силно, за да ги накараме да помислят, че искаме да ги счупим, но въпреки това не могат да ни дадат повече мощност.

— Оставете ги на мира! — сопна се Лавън. — Те не умеят да се преструват, не са достатъчно умни за това. Щом казват, че не могат да дадат повече мощност, значи — не могат.

— Добре, тогава ни измъквай от това!

Шар се приближи и застана до лакътя на Лавън.

— Движим се всред космична вода, където повърхностното напрежение е много високо — меко рече той. — Ако сега наредиш да вдигнат колелата, сигурен съм, че известно време ще се движим по-лесно по корем.

— Доста добро предложение — с облекчение каза Лавън. — Хей, вие долу, изтеглете колелата!

— Дълго време — започна Шар — все не сполучвах да разбера какво точно означаваше споменатият в историческата плоча „сгъваем механизъм за приземяване“, но най-сетне ми хрумна, че напрежението по една тинеста повърхност ще задържа здраво всеки обемист предмет. Затова настоявах да построим кораба така, че да можем да прибираме колелата.

— Значи, очевидно древните хора са си знаели работата, Шар.

Доста по-късно (тъй като прехвърлянето на мощност към основата на корпуса предполагаше отново да се нагласи предавателната кутия) корабът пълзеше по брега към катурнатата скала. Загрижен, Лавън старателно огледа назъбената, застрашителна стена, за да намери пролука. Някъде далече вляво течеше поточе — по което вероятно, но не съвсем сигурно, можеха да минат към следващия свят. След като помисли, Лавън даде заповед корабът да се насочи натам.

— Смяташ ли, че това нещо в небето е „звезда“? — запита той. — Предполагаше се обаче, че има много такива. Горе се вижда само една, но и една ми стига.

— Не зная — призна Шар. — Но започвам да си изграждам представа за начина, по който е устроена Вселената. Явно нашият свят е нещо като чаша в Дъното на тази огромна вселена, която си има свое небе и навярно също е само чаша в Дъното на още по-голяма вселена; и така нататък и така нататък, без край. Признавам, че такова схващане се възприема трудно. Може би е по-разумно да допуснем, че всички светове са чаши в тази обща повърхност и че голямата светлина ги огрява еднакво и безпристрастно.

— Тогава какво я кара да угасва всяка нощ и да отслабва дори през деня зимно време? — упорствуваше Лавън.

— Не е изключено тя да се движи в кръг, първо над един свят, след това над друг. Сега още не бих могъл да зная.

— Е, ако си прав, значи на нас ни остава само да пълзим тук известно време, докато стигнем до върха на небето в някой друг свят — каза Лавън. — После се гмурваме в него. Някак ми се струва твърде просто, след толкова приготовления.

Шар се изсмя, но по гласа му си личеше, че не е открил нищо смешно.

— Просто? Още ли не си забелязал горещината?

Лавън я бе забелязал само подсъзнателно, но при думите на Шар усети, че постепенно се задушава. За щастие кислородното съдържание на водата бе същото, но температурата напомняше плитчините в последната и най-лоша част на есента. Все едно да се опитваш да дишаш супа.

— Тан, накарай вортицелите да поработят — нареди Лавън. — Ще стане непоносимо, ако водата не се раздвижи.

Тан отговори нещо, но то стигна до ушите на Лавън само като мънкане. Сега единственото, което можеше да прави, бе да се съсредоточи върху задачата да управлява кораба.

Прорезът или дефилето в разпръснатите, остри като бръснач скали се бе доближил, но като че оставаше да изминат още много мили през камениста пустиня. След малко корабът започна да се тътри мъчително бавно. Подскачаше и залиташе по-малко от преди, но пък и по-слабо напредваше. Сега при плъзгането под него се чуваше стържещ звук от триенето на самия корпус, сякаш корабът монотонно вървеше по някаква груба смазка, съставена от частици, всяка от които — с размери на човешка глава.

Най-накрая Шар продума:

— Лавън, трябва пак да спрем. Пясъкът на тази височина е сух и ние губим енергия, като се влачим по корем.

— Сигурен ли си, че ще издържим? — запита Лавън, като трудно си поемаше дъх. — Сега поне се движим. Ако спрем, спуснем колелата и отново сменим предавките, ще се сварим.

— Ще се сварим, ако не го направим — спокойно каза Шар. — Някои от водораслите ни вече умряха, а останалите вехнат. Това е достатъчно ясен знак, че няма да издържим още дълго. Не вярвам, че ще се доберем до сянката, освен ако не сменим посоката и не увеличим скоростта.

Последва задавената реч на един от механиците:

— Трябва да се върнем обратно — дрезгаво изрече той. — Първо на първо, никога не се е предвиждало да излезем чак тук. Създадени сме за вода, не за този ад.

— Ще спрем — обяви Лавън, — но няма да се връщаме. Решението е окончателно.

Думите бяха произнесени дръзко, но техникът бе разстроил Лавън повече, отколкото той се осмеляваше да признае и пред себе си.

— Шар — провикна се той, — нали ще побързаш?

Ученият кимна и се гмурна надолу.

Минутите се проточиха. Огромната златисточервена топка в небето все така пламтеше. Беше се преместила надолу, много надолу, така че светлината се сипеше върху кораба право в лицето на Лавън, като осветяваше всяко плаващо парченце с лъчите си, приличащи на дълги плътни стълбчета. Водата, която преминаваше покрай бузата на Лавън, бе почти гореща.

Как се осмеляваха да влязат право в този пъкъл? Земята точно под „звездата“ навярно бе още по-гореща, отколкото тук.

— Лавън! Погледни пара!

Лавън се насили да се обърне и погледна своя съюзник първака. Големият чехъл се бе настанил на палубата — лежеше и ресничките му едва пулсираха. Вътре в него вакуолите бяха започнали да се уголемяват и да се раздуват в крушовидни мехури, които се събираха в зърнестата цитоплазма и притискаха тъмните ядра…

— Той… умира ли?

— Тази клетка умира — отвърна чехълчето студено, както винаги. — Но вие продължавайте, продължавайте. Има много неща за учене, може да останете живи, макар ние да умрем. Продължавайте.

— Вие… сега сте с нас? — прошепна Лавън.

— Винаги сме били с вас. Доведете безразсъдството си до последна степен. В крайна сметка ние ще имаме полза от това, а също и Човекът.

Шепотът заглъхна. Лавън пак повика създанието, но то не се обади.

Долу се чу глух трясък и след това от един високоговорител долетя с тенекиен звук гласът на Шар:

— Лавън, продължавай! Диатомите също загиват и ще останем без мощност. Направи го възможно най-бързо, и без отклонения.

С мрачно изражение Лавън се наведе напред.

— „Звездата“ е точно над сушата, към която приближаваме.

— Така ли? Може да слезе още по-ниско и сенките ще се удължат. Може това да е единствената ни надежда.

Лавън не бе мислил по този въпрос. Той рязко заговори по сложените в редица високоговорители. Корабът отново започна да се движи — сега малко по-бързо, но изглеждаше, че все така пълзи. Тридесет и двете колела боботеха.

Стана още по-горещо.

Равномерно, с видимо движение „звездата“ се спускаше надолу пред лицето на Лавън. Внезапно го порази нов ужас. Ами ако тя продължаваше да пада, докато изчезне напълно? Макар че дяволски ги измъчваше, тя сега беше единственият източник на топлина. Дали космосът още в същия миг нямаше да стане страшно студен и корабът да се превърне в разширяващ се леден блок, който щеше да се пръсне?

Сенките заплашително се удължаваха, като се прехвърляха през пустинята към търкалящия се напред кораб. В кабината никой не приказваше — чуваше се само шумът от пресекливо дишане и от скърцането на механизмите.

После нарязаният хоризонт сякаш се спусна върху им. Каменни зъби се впиха в по-долния ръб на огнената топка и светкавично я разкъсаха. Тя изчезна.

Бяха стигнали прикритието на канарите. Лавън даде нареждане да се извърти корабът, за да застане успоредно на скалната линия; корабът се подчини тежко и мудно. Високо над тях небето непрекъснато потъмняваше — от синьо стана виолетово.

Шар тихо се качи горе през люка, застана до Лавън и започна да изучава този сгъстяващ се цвят и удължаването на сенките надолу по брега към собствения им свят. Не каза нищо, но Лавън бе сигурен, че и в неговия ум витаеше мисълта за студа.

— Лавън…

Лавън подскочи. В гласа на Шар имаше железни нотки.

— Да?

— Ще трябва да продължим да се движим. Трябва да стигнем до следващия свят, където и да се намира той, и то много скоро.

— Как ще се решим да се движим, когато не сме в състояние да видим къде отиваме? Защо да не пренощуваме тук, ако издържим на студа?

— Ще издържим — каза Шар. — Не е възможно тук горе да става опасно студено. Иначе небето — или онова, което някога мислехме за небе — щеше да замръзва всяка нощ, даже и през лятото. Но аз си мисля за водата. Растенията сега ще заспят. В нашия свят това нямаше да бъде от значение: притокът на кислород там стига за цялата нощ. Но в това ограничено пространство, с толкова много създания в него и без никакъв запас от прясна вода, навярно ще се задушим.

Шар имаше вид едва ли не на изобщо незаинтересован — говореше предимно с гласа на неумолимите физични закони:

— Освен това — продължи той, като се взираше втренчено в суровия пейзаж, без да вижда нещо диатомите също са растения. С други думи, трябва да се движим, докато още имаме кислород и енергия: и да молим да успеем.

— Шар, едно време на борда имахме не малко първаци. И чехълчето още не е издъхнало. Ако беше мъртво, в каютата щеше да стане нетърпимо. Корабът е почти стерилен по отношение на бактериите, защото първаците се хранеха с тях, което се разбира от само себе си, а нямаше как да влизат нови отвън. Но въпреки всичко трябваше да се появи гниене.

Шар се наведе и мушна с пръст ципата на неподвижния пара.

— Прав си. Чехълчето още е живо. Какво доказва това?

— И вортицелите са живи: усещам, че водата се раздвижва. Това доказва, че не горещината е навредила на чехълчето._ Сторила го е светлината._ Спомни си колко зле бе засегната кожата ми, когато се катерих отвъд небето. Пряката звездна светлина е убийствена. Трябва да прибавим и това към сведенията на плочата.

— Все още не схващам какво следва от всичко това.

— Ето какво: долу под нас има три-четири нокти. Те бяха заслонени от светлината, следователно вероятно още са живи. Ако ги сложим в нишите на глупавите диатоми, те ще мислят, че денят не е свършил, и няма да спират да работят. А може да ги сложим и горе, по дължината на кораба, при което водораслите ще продължат да отделят кислород. Та това е въпросът: от какво се нуждаем повече, от кислород или от мощност? Или възможно ли е да разделим разликата, т.е. да получим по малко от едното и другото?

Шар буквално се засмя от радост.

— Прекрасен начин на разсъждение. Нищо чудно някой ден да направим от тебе Шар, Лавън. Не, според мене не можем да вземем по малко от едното и другото. Светлината на ноктите не е достатъчно силна, за да кара растенията да изработват кислород. Опитвал съм го и кислородът се увеличи толкова малко, че не беше от значение. Явно растенията използват светлината като енергия. Затова ще трябва да се спрем на диатомите като източник на движеща сила.

— Добре. Така го направи, Шар.

Лавън изведе кораба от каменистия заслон на канарата върху по-гладкия пясък. Сега нямаше и следа от пряка светлина, въпреки че цялото небе продължаваше меко да сияе.

— Виж какво — замислено каза Шар, — допускам, че оттатък в каньона ще открием вода, стига да се доберем до нея. Ще сляза пак долу и ще наглася…

Лавън зяпна.

— Какво става? — попита Шар.

С разтуптяно сърце Лавън безмълвно посочи навън.

Целият виолетово-син свод над тях бе осеян с невъобразимо ярки светлинки. Бяха стотици и със сгъстяването на мрака все повече и повече от тях се забелязваха. А някъде далече, отвъд последния ръб на скалите надничаше мътно червено кълбо, отгоре с призрачно сребрист сърп. Близо до зенита имаше друго такова тяло, но много по-малко и цялото сребристо.

Под двете луни на Хайдрот и под вечните звезди двуинчовият дървен космически кораб и микроскопичният му товар се придвижваха с мъка надолу по склона към пресъхващото късо поточе.