Джеймс Блиш
Новозавладените звезди (12)

3.

Смътни предчувствия, още по-обезпокоителни, (защото за пръв път имаше точно такова усещане), преминаха като облаци от рядка тиня през съзнанието на Лавън, докато армията очисти помещението на Дъното и започна да се издига към термоклина. Доколкото виждаше, всичко като че вървеше така, както го беше планирал. С придвижването на войската числеността й нарасна от многобройните първаци, които се вляха в редиците й от всички страни. Дисциплината бе добра; всеки човек бе въоръжен с дълга изсъхнала пръчка и от всеки колан, на ремък, прекаран през дупка, която Шар беше научил всички да пробиват, висеше ръчна брадва, направена от стъбло на харово водорасло. Навярно още преди да угасне светлината на този ден, там щеше да има много мъртви, но смъртта бе нещо обичайно за който и да е ден, а в случая щеше да се отрази зле най-вече на гладниците.

Над глъбините цареше хлад, който не се нравеше на Лавън, а във водата се усещаше и някакво течение, което не бе естествено под термоклина. Събирането на армията от завербувани измежду скитниците войници и укрепяването на залата отне твърде много дни. Последвалият интензивен размножителен период и обучението на новородените и новобранците бяха продължили още по-дълго — все крайно наложителни, но и фатални неща. Ако студът и течението бяха първите признаци на есента…

Ако беше така, нямаше какво да се направи. Признаците не можеха да се отложат, както настъпването на деня или нощта. Той даде знак на най-близкостоящото чехълче.

Блестящата торпила възви към него. Лавън посочи нагоре.

— Ето го термоклина, пара. Правилно ли сме се насочили?

— Да, Лавън. Натам е мястото, където Дъното се издига към небето. Крепостите на флоските са от другата страна, а там те няма да ни забележат.

— Пясъчната ивица, която започва от север… Така. Става по-топло. Да тръгваме.

Лавън внезапно почувствува, че плува по-бързо, като че бе изстрелян като семенце от някакви невидими пръсти. Той погледна през рамо да види как останалите преминават през температурната бариера и видяното го развълнува силно, като всяко пробуждане. Досега Лавън не бе имал ясна представа за големината на войската, нито за триизмерната красота на тяхната динамична, подвижна организация. Дори първаците си бяха намерили място във взводовете — мощните им редици една след друга се издигаха подир Лавън от Дъното: най-отпред бързо плаваше една нокта, която като фар осветяваше пътя на останалите, следвана от конусовидно подредения ударен отряд на дидините, чиято задача бе да дебнат дали отделни гладници нямаше да побягнат и да обявят тревога; подир тях идваха хората и първаците, съставляващи главната сила, в стегнати формирования — наредени красиво като фигурите от елементарната геометрия, които Шар бе взел за образец.

Пред тях се издигаше пясъчната ивица — огромна като всяка планинска верига. Лавън рязко се изви нагоре и преобърнатите остри камъни — пясъчните зрънца — като разлят скален поток бързо минаха покрай него и потънаха. Далече отвъд хребета, извисяващ се в небето през яркозеления сумрак, се намираха разклонените стъбла на растителната джунгла, която бе тяхната цел. Поради твърде голямото разстояние Лавън още не можеше да види прилепените крепости на флоските, но разбираше, че най-дългата част от похода е приключена. Той присви очи и проряза обляната от слънцето вода със силни, бързи удари на ципестите си ръце и крака. Подредени, нашествениците като порой се изсипаха подире му през билото на пясъчната ивица.

Лавън размаха ръката си в кръг. Флотилията, която го следваше, безмълвно и плавно образува голям параболоид с ос, насочена към джунглата. Крепостите вече се виждаха. Преди сформирането на армията те представляваха единствените плодове на тясно сътрудничество, известни в този свят. Бяха изградени от единични кафяви тръбици с тясна основа, прикрепени безразборно една към друга в изящно съчетание, като разклоняващ се корал. В отвора на всяка тръбица имаше по един флоск — ротатория, която се различаваше от останалите гладници по четирилистната детелина на венеца си и по единствения хващателен пръст, който стърчеше от края на гърба й — с него тя непрестанно мачкаше кафявата си слюнка и старателно и здраво залепваше получените твърди топчета към ръба на тръбицата.

Както винаги, при вида на крепостите Лавън бе обзет от съмнение, което охлади мускулите му. Те бяха съвършени — вечните каменни цветя на лятото, съществуващи много преди Първото пробуждане или появата на хора. И сигурно нещо не бе наред с водата в горния пласт; тя бе топла, замряла. Главите на флоските бръмчаха доволно в отворите на тръбите им; всичко бе така, както би трябвало да бъде и както винаги е било; войската бе видение, атаката — провал, преди още да е започнало…

След това ги усетиха.

Флоските моментално изчезнаха, като бързо свиха телата си в тръбиците. Кроткото жужене от непрекъснатото им хранене с всичко, което минава край тях, постепенно заглъхна; оцелели късчета се носеха на светлината около крепостта.

Лавън усети, че се усмихва. Доскоро флоските просто щяха да изчакат хората да се приближат достатъчно, за да ги погълнат само след няколко сражения тук-там и с няколко паузи в жуженето, докато необичайно големите хапки биваха обхванати и вкарани в мелниците им. Вместо това, сега те се скриха — бояха се.

— Напред! — изкрещя Лавън колкото му глас държеше. — Убивайте ги! Убивайте ги докато не са се съвзели!

Армията зад него полетя подире му с потресаващ, дружен вик.

Тактиката пропадна. Един венец разтвори листенцата си в лицето на Лавън и бучащият водовъртеж го запрати към мрачните дълбини. Лавън бясно шибаше с бодливата си пръчка. Острият край се вряза дълбоко в ресничестите издатъци. Ротаторията изрева като сирена и се сгърчи в тръбата си, скривайки нараненото си лице. Лавън неумолимо я последва.

В крепостта бе тъмно като в рог и бушуващите потоци от болка, които шуртяха край него, го хвърляха от една каменна стена към друга. Той стисна зъби и започна да мушка с пръчката. Тя тутакси се заби в някаква мека повърхност и ушите му прокънтяха от нов рев, примесен с изопачени откъслеци от думи на Лавъновия собствен език, безсмислени и ужасяващи поради агонията. Той ги посичаше и продължаваше да сече до мига, когато можа да овладее паниката си.

Веднага щом се съвзе, Лавън претърси пипнешком разкъсания труп, за да унищожи яйцата. Върхът на пръчката откри къде са и ги прободе. Треперещ, той се върна към отвора на тръбата и без да се замисли, се отблъсна към първия гладник, който мина оттам.

Това бе една дикрания. Тя злобно зави към него. Дори гладниците бяха научили нещо за сътрудничеството — дикраниите воюваха добре в открити води. Те бяха най-силните подкрепления, които флоските можеха да извикат.

Острието на Лавъновата пръчка се плъзна по бронята на дикранията. Обезумял, Лавън мушкаше с надеждата да улучи някоя става, но пъргавото създание не му даде време да се прицели. То го нападна неудържимо и бръмчащият му венец се уви около главата му, притисна ръцете му към тялото…

Гладникът се сгърчи, дигна се и се отпусна. Лавън си проби път, като ту режеше, ту разкъсваше. Един дидин се оттегляше, измъквайки заострената си предна част. Тялото потъна надолу.

— Благодаря! — задъхано продума Лавън.

Протото се стрелна нататък, без да отвърне нищо — липсваха му достатъчно реснички, за да подражава на човешка реч. Вероятно му липсваше и такова желание — дидините не бяха общителни.

Някакъв стремителен водовъртеж отново изникна около Лавън и той сгъна дясната си ръка. Последваха пет минути като на сън, в които Лавън обмисли техниката за разправа с прилепения смучещ флоск. Вместо да се бори с течението и да върти пръчката напред-назад срещу врага, Лавън се остави на вихрушката и се носеше, стиснал пръчката между краката си надолу с острието. Резултатите бяха даже по-окуражаващи, отколкото се бе надявал. Върхът, забит с пълна сила от собствения капан на флоска, потъна наполовина в меката като на червей плът, докато в това време флоскът бе зинал да налапа плячката. След всяка среща Лавън упорито извършваше неприятния ритуал за унищожаване на яйцата.

Най-накрая, когато се показваше от една тръба, Лавън установи, че битката се е отдалечила от него. Спря се на ръба да си поеме дъх и прилепен до облите прозрачни блокчета, наблюдаваше сражението. Трудно беше да се направи заключение как върви ръкопашният бой, но доколкото можеше да прецени, ротаториите губеха. Те недоумяваха как да посрещнат едно толкова старателно подготвено настъпление, а и не притежаваха разум в истинския смисъл на думата.

Дидините обикаляха от единия до другия край на фронта в две стегнати, ожесточени, работоспособни групи, които обкръжаваха и изтребваха наведнъж цели стада плаващи вън от крепостите ротатории. Лавън видя не по-малко от половин дузина гладници, впримчени от дружните чехълчета — те две по две безмилостно влачеха оплетената в трихоцистната им мрежа съпротивляваща се жертва към Дъното, където тя неизбежно щеше да се задуши. Той се удиви, като съзря, че една от малцината нокти, които бяха придружили войската му, удря с иначе безвредното си пипало някакъв раболепен ротар — гладникът бе прекомерно изумен, за да й се противопостави, и Лавън за пръв път разбра как се чувствува ротарът.

Отдолу се зададе една фигура, която бавно и умерено доплува до него. Беше старият Шар, силно запъхтян. Лавън се пресегна и го изтеглило ръба на тръбата. Лицето на човека носеше печат на уплаха — полушок, полускръб.

— Няма ги вече, Лавън — каза той. — Край. Загубени са.

— Какво? Кое го няма? Какво е станало?

— Плочата. Ти беше прав. Трябваше да предположа. — Той се разтърси от ридания.

— Каква плоча? Успокой се. Какво се е случило? Загубил си едната от историческите пластини, или и двете?

Лека-полека учителят му като че отново си възвръщаше способността да диша равномерно.

— Едната — жално каза той. — Изпуснах я в схватката. Другата скрих в празната тръба на флоските. Но изтървах първата — точно тази, която бях започнал да разчитам. Тя падна чак на Дъното, а аз не можех да се освободя, за да я догоня, можех единствено да гледам как се носи надолу към мрака. Нищо чудно цял живот да пресяваме тинята и пак да не я намерим.

Той зарови лице в ръцете си. Застанал на ръба на кафявата тръба, в зеления отблясък на водите Шар изглеждаше и покъртително, и нелепо. Лавън не знаеше какво да отговори — той също съзнаваше, че загубата е огромна и вероятно невъзвратима и че ужасната празнота в паметта им до Първото пробуждане навярно вече никога няма да бъде запълнена. Но съвсем смътно долавяше какво означаваше това за Шар.

Друг човешки силует се спусна към него и се обърна.

— Лавън! — чу той да го вика гласът на Фил. — Успех! Успех! Плувците, поне малкото, които са останали, бягат. В крепостите някъде има още флоски, но те се крият в тъмнината. Ако само сполучим да ги прилъжем вън, на открито…

Върнат с трясък към настоящето, Лавън бързо премисли какви възможности имаха. Още съществуваше опасност да се провали цялото нападение, ако флоските се укрепяха добре. В края на краищата голямото изтребление не бе едничката им цел — те бяха тръгнали да завладеят крепостите.

— Шар, свързани ли са тези тръби по някакъв начин?

— Да — отвърна старецът без интерес. — Системата е непрекъсната.

Лавън скочи във водата.

— Хайде, Фил. Ще ги нападнем в тил.

Той зави и се втурна в отверстието на тръбата, а Фил го следваше по петите.

Тук бе много тъмно, а водата беше наситена със зловонието на последния обитател, но след като опипва един миг, Лавън откри отвора, който водеше към другата тръба. Лесно можеше да се досети накъде е изходът поради височината на стените: всичко, което флоските строяха, завършваше с конусовидна дупка и тръбите се различаваха само по размерите си. Лавън решително си проправяше път към главната част, като непрекъснато се движеше надолу и навътре.

Веднъж те минаха под някакъв отвор, над който водата бурно клокочеше; оттам се чуваха приглушени викове и предизвикателно бръмчене. Лавън спря и мушна с „меча“ си в дупката. Стреснатата ротатория изпищя пронизително и рязко сви нагоре ранената си задна част, като неволно разхлаби смукалата, залепени за стените на тръбата Лавън продължи пътя си усмихнат — хората горе щяха да довършат останалото.

Добрали се най-после до главната тръба, Лавън и Фил методично тръгнаха от разклонение на разклонение, като или промушваха с копие изотзад изненаданите гладници, или ги откъсваха от местата им, така че хората отвън можеха да ги хванат още щом се понасяха нагоре, тласкани от тягата на собствените си венци. Тромпетовидната форма на тръбите пречеше на гладниците да се обърнат назад и да се бият или да преследват нападателите си из крепостта и да ги изненадват в гръб — всеки флоск стоеше само в „стаята“ си, която никога не напускаше.

Разрушаването на крепостите едва ли отне повече от петнадесет минути. Денят току-що бе започнал да преваля, когато Лавън се появи с Фил на една тръбеста кула и двамата погледнаха надолу към Първото човешко селище.

 

Той лежеше в тъмнината, с чело, притиснато към коленете, неподвижен като мъртвец. Водата бе застояла и студена, мракът — пълен. Заобикаляха го стените на тръбовидната крепост на флоските, а над него едно чехълче добави поредното пясъчно зрънце върху новия купол на покрива. Останалите бойци си отдъхваха също в тръби, покрити с други видове нови каменни капаци, но не се чуваше никакъв шум от движение и гласове. Бе тихо като в гробница.

Мислите на Лавън бяха бавни, горчиви като сироп с успокоително. Оказа се, че е бил прав за преминаването на сезоните. Времето едва му бе стигнало да доведе всичките си хора от залата в крепостите преди ежегодното наводнение на настъпващата есен. Тогава водите на Вселената се завъртаха веднъж, приближавайки небесата до Дъното и Дъното до небесата, след което двете се смесваха. Термоклинът се разрушаваше и оставаше така, докато идването на следващата пролет не го възстановяваше.

И неизбежно рязката промяна в температурата и кислородното съдържание отново бе подействувала на спорообразуващите жлези. Сферичната кехлибарена черупка вече се надигаше около Лавън и той с нищо не можеше да се противопостави. Това бе рефлексен процес, без връзка с волята, като туптенето на сърцето му. Скоро луминисциращите масти, които пълнеха спората, щяха да се излеят навън, заменяйки студената замърсена вода, и тогава щеше да дойде сънят…

И всичко се случваше точно когато бяха направили едно истинско завоевание, бяха се установили във вражеската страна и бяха изправени пред възможността да изтребят гладниците поголовно и завинаги. Яйцата на гладниците бяха вече снесени и догодина щеше да се наложи да повторят всичко отначало, но имаше и друго — загубата на плочата; Лавън съвсем отскоро бе започнал да разсъждава какво може да означава това за бъдещето.

Чу се леко „туп“, когато последното пясъчно зрънце падна на мястото си върху покрива. Звукът не беше окончателният завършек на пристъпа на отчаяние, срещу който той предварително се бе борил. Напротив, той като че последва един прилив на необяснимо задоволство, с което разсъдъкът му започна все по-бързо и по-бързо да се унася в сън. В края на краищата те се намираха в безопасност. Не можеха да ги прогонят от крепостта. А на другата година щеше да има по-малко гладници, защото бяха унищожили много яйца, а тези, които ги снасяха… Все пак едната пластинка беше останала… Тихо и студено; мрак и безмълвие.

 

В едно забравено кътче на Галактиката водният свят на Хайдрот безкрайно лети около червената звезда Тау от съзвездието Кит. Месеци наред живот бе кипял е езерата и вировете му, но сега слънцето се оттегляше от зенита, падна сняг и ледът настъпваше откъм вечния океан. Животът отново потъваше в сън, наподобяваш смърт, а битките, страстите, стремежите и пораженията на хиляди милиони микроскопични същества се потапяха в забрава, в която такива неща нямат никакво значение.

Да, такива неща изобщо нямат значение, когато зимата властва на Хайдрот — но тя не царува вечно.