Андреа Кейн
Последният херцог (3)

2

Слънцето бавно се издигаше нагоре. Пейките в църквата все още тънеха в мрак, когато една самотна фигура се промъкна през дървената врата.

— Господин викарий, тук съм.

Думите отекнаха в притихналата църква и отвътре се показа Алфред Чеймбърс. Намести очилата си и поклати притеснено и същевременно снизходително глава към енергичната млада жена, която бързаше към него по пътеката между редовете.

— Това го виждам и аз — отвърна той, като се намръщи. — И то още преди зори. Дафни, скъпа, съмнявам се, че дори чучулигата се е събудила. — Той я смъмри сърдечно, а погледът му бе пълен с топлота и нежност. — Колко пъти съм те предупреждавал, че не е безопасно да се движиш по улиците на селото преди зазоряване?

— Безчет. — Дафни спря невъзмутимо пред него, постави огромната кошница, която носеше, от едната си страна, мушна ръка под подгъва на фустата си и измъкна оттам петнайсет сантиметрово острие. — Но няма от какво да се страхуваш. Виждаш ли? Добре съм защитена.

— Каква утеха. И колко пъти си използвала това смъртоносно оръжие, за да се защитиш?

Младата жена му се усмихна ослепително.

— Нито веднъж. Не ми се е налагало. Което доказва колко безопасно е всъщност селото. — Дафни върна ножа със замах на предишното му място. — Във всеки случай, не съм дошла тук, за да споря с теб, скъпи приятелю. Днешният ден е прекалено хубав за подобно нещо. Освен това, не си очаквал, че съм мигнала снощи, нали? Не и с вълнението от предстоящото посещение на училището. А и още вчера, по време на конните надбягвания не ме сдържаше на едно място. Не можех да мисля за нищо друго, освен за децата, с които най-после ще се срещна. А това ми напомни за кошницата — и тя я повдигна триумфиращо. — Почакай само да видиш какво има в нея. — Без да обръща внимание на прахта, събрала се из гънките на утринната й рокля, Дафни се отпусна на колене и започна да вади пъргаво едно по едно своите съкровища.

— Снощи мисис Фрейм изпече половин овен. Не успяхме да го изядем, дори татко не можа да се справи с него. Така че донесох всичко, което остана. Има достатъчно поне за десет порции — и тя постави внимателно храната на една страна. — Освен това отмъкнах два пирога от кухнята. Мисля, че мисис Фрейм не ме забеляза, но дори да ме е видяла, тя няма да каже на никого. — Дафни се облегна назад на петите си с блеснал поглед. — А сега идва най-хубавата част. Гледай! — Младата жена извади доволно спретнато подредена купчина дрехи: панталони, ризи, рокли и престилки с различни форми и размери.

— Къде, за бога, намери всичко това? — попита смаян викарият, като опипваше благоговейно басмената рокличка най-отгоре, като че беше направена от злато.

— Аз ги уших — пошепна поверително Дафни. — Мама поръча плат от града, така че слугините да ушият нови униформи за тях и за лакеите. Докараха плата, когато татко беше в Лондон по работа — усмихна се крадешком на викария младата жена. — А мама се бе погрижила поръчката да бъде съществена.

— Господ да благослови Елизабет — прошепна развълнувано Чеймбърс. — И Господ да благослови и теб за упорития ти труд.

— Това не беше работа, а благословия — поправи го със закачлива усмивка тя и се изправи. — Знаеш колко ми е трудно да спя нощем. Двамата с фенера ми работехме продуктивно, докато се покаже слънцето, за да ни предложи помощта си. Помисли само колко много деца ще имат полза от това, господин викарий — стисна ръката му тя. — Има и още. В края на седмицата очакваме пратка от необработена вълна, за да направим одеяла за конете. Старите им одеяла са се изтънили толкова, че прозира вътъкът, така че ще мога да направя шалове за децата за през зимата. — Дафни смръщи чело. — Още не съм измислила начин да им осигуря ботуши, но това е единственият проблем, който ми остава да разреша.

— Осмелявам се да не мисля като теб, дете. — Викарият обгърна пръстите на младата жена в дланта си, а меките черти на лицето му се опънаха напрегнато. — Ти, както и Елизабет, имате много по-голям и страшен проблем, с който трябва да се справите.

Устните на Дафни потрепериха.

— Татко.

— Ако той научи…

— Няма.

— Но ако все пак разбере, дете, гневът му няма да има граници.

— Не мога да си позволя да мисля само за това — извърна глава тя, а лицето й придоби познатото противоречиво изражение на решителност, примесена с примирение. — Двете с мама знаем на какъв риск се излагаме. Но това е нещо, което не можем да не правим, всяка според своите възможности.

— Каквото и да ви струва?

— Да.

— Кокиче… — Името, което бе дал на Дафни още като дете, само се отрони от устните на викария. Той постави захабените си от работа ръце върху раменете й. — Майка ти от двайсет и една години живее в страх и мъка. Спомням си я като беше… лъчезарно, живо младо момиче. Но сега вече е изморена. Силите й са изчерпани. Опасявам се, че е изтърпяла всичко, което е могла.

— Нима мислиш, че не знам това? — отвърна със спокойна решителност Дафни. — Ако баща ми научи какво правим… правя… ще отрека, че мама е знаела за моите занимания. Отговорността и последствията ще паднат върху мен.

— Един Господ знае какво би могъл да направи Харуик.

— Единственото, което може да стори, е да ме набие. Над духа ми обаче няма власт. Отдавна загуби тази власт.

— Ще направя всичко, което зависи от мен, за да предотвратя…

— Не. Нищо няма да правите. — Младата жена се завъртя на токовете си и се обърна с лице към своя приятел. — Той ми е баща. По закон никой няма право да се намесва, когато той ме наказва. Моля те, не излагай на риск себе си и мястото си в енорията. Селото се нуждае от теб. — Ръката на Дафни остана за миг върху челюстта на Чеймбърс. После се наведе, за да върне обратно нещата в кошницата. — Слънцето изгря. Класната стая ни очаква.

Викарият кимна, като въздъхна дълбоко.

— Добре. Да вървим, мое упорито Кокиче. Поне ще можеш да видиш радостните личица на децата, които храним благодарение на твоето великодушие. Моля се само да не се наложи да изтърпиш прекалено неприятни последици заради благородните си постъпки. Ти си играеш със съдбата, това е истински хазарт.

На устните на младата жена се появи загадъчна усмивка.

— И какво, ако смея да попитам, ти е толкова смешно?

Дафни потри една в друга дланите си — жест, който викарият отдавна бе научил и означаваше, че младата му приятелка имаше нещо важно на ум.

— Е? — настоя той. — Изказвам на глас тревогата си, че непрекъснато рискуваш да бъдеш разкрита от баща си, а на теб това ти се струва смешно, така ли?

— Не, разбира се, че не. Тревогата ти е породена от любов и аз съм ти дълбоко благодарна за нея. Причината е в думата „хазарт“, която употреби. Тя ми напомни за нещо. По-точно, за някого — поправи се тихо тя.

Чеймбърс премигна от изненада.

— Да не би този някой да е някой джентълмен, например?

Дафни присви устни.

— Мисля, че не. Комарджия, мошеник и пълен с чар. Но определено не е джентълмен. — Припомнила си как Пиърс й бе помогнал да си възвърне достойнството, след критиката на баща й, тя добави: — Освен в случаите, когато реши да бъде такъв.

— Ясно. И къде се запозна с този сложен непознат?

— На конните състезания. Дойде да говори нещо с баща ми.

— В такъв случай трябва да е негов приятел? — не можа да прикрие тревогата в гласа си викарият. Беше се надявал, че някой ден младото момиче ще срещне мъж, достоен за нея, а не мръсник от рода на баща й.

— Не, не бих казала, че са приятели — прехапа замислено устни Дафни. — Според думите на баща ми, двамата са бизнес съдружници.

— Като че ли се съмняваш в това.

— Глупаво е, знам — повдигна рамене тя. — Нямам причина да се съмнявам в думите на баща си. Само че двамата с мистър Торнтън изглеждат толкова различни… по възраст, по произход, по държание.

— С други думи, този мистър Торнтън е млад, скромен, естествен и без позиции в обществото.

Младата жена се усмихна на това доказателство за проницателността на викария.

— Изглежда около трийсетгодишен. Определено е без титла. Струва ми се, че и никога не е бил глезен. И макар очевидно пари да не му липсват, нещо в него ме кара да мисля, че не е наследил богатството си, а го е спечелил сам, вероятно благодарение на ума си.

— Права си. Не ми прилича на човек, когото баща ти би избрал за съдружник. Но все пак липсата на знатен произход би могла да избледнее, ако вместо нея има остра проницателност в бизнеса.

— Възможно е. — Дафни се поколеба, сбърчила чело. — Има още нещо… нещо странно. Баща ми изглежда толкова плах, когато е край Пиърс Торнтън, необичайно любезен и сговорчив. Имам особеното чувство, че мистър Торнтън го държи натясно по някакъв начин. Нямам доказателства за това, просто инстинкт. — Последва нова лека усмивка. — Но ако слушам мистър Торнтън, би трябвало да вярвам на инстинктите си.

— А, добър човек. — Облекчението на викария бе очевидно. — Той ти е дал духовен съвет.

— Не, всъщност той ми даде комарджийски съвет. За първите надбягвания заложихме по моите предвиждания.

— О-о! — Алфред Чеймбърс свали очилата си и започна буйно да ги бърше с носната си кърпа. — По всичко личи, че вълнението от предстоящото посещение в училището не е било единственото, отвличало вниманието ти от вчерашните конни надбягвания.

— И какво ще рече това?

— Че мистър Торнтън като че ли ти е направил силно впечатление.

— Да, така е. Но не заради комарджийските си способности, ако това е, което те интересува — увери го Дафни, като му намигна. — А защото е изключително интересно въплъщение на сбор от противоречия — хладнокръвен и самоуверен, и в същото време — интуитивен и състрадателен. Не може да не се съгласиш, че е рядка комбинация, особено пък за един комарджия.

Викарият постави очилата отново на носа си, вперил проницателния си син поглед в лицето на младата жена.

— Как научи толкова много за него само за една среща?

— Ако го беше видял как преценява конете, набелязвайки целите си, без да мигне, нито пък да допуска нещо друго, освен пълна победа, би разбрал какво имам предвид, като казвам „хладнокръвие“.

— А проницателността? А състраданието?

Настъпи неловко мълчание, после Дафни каза:

— Татко ме разкритикува публично. Мистър Торнтън явно усети смущението ми и целенасочено ме спаси от онова, което най-вероятно, щеше да се превърне в поредния неприятен епизод.

— Права си. Това е едновременно доказателство и за проницателност, и за добрина. — Чеймбърс предпочете да не обсъжда повече тази случка, тъй като знаеше колко мъчителни бяха за Дафни гневните пристъпи на баща й. Освен това вниманието му бе привлечено от по-интересна тема и възнамеряваше да се насочи към нея, разбира се, възможно най-деликатно. Привидно отдал вниманието си напълно на навиването на ръкавите си, той попита:

— Как изглежда този Пиърс Торнтън?

Младата жена нави кичур коса около пръста си, а пред погледа й се появи мъжът, който не излизаше от мислите й от вчера.

— Той е висок и тъмнокос, с непроницаем вид, сякаш иска да те предупреди, че няма да позволи на никого да премине отвъд позволената от него граница. Определено хубостта му не би могла да се нарече класическа. Чертите на лицето му са сурови, строги, изражението му е почти затворено. Чувствам, че е трябвало да се бори за нещо. Откривам го и в погледа му. Очите му имат най-тъмния зелен цвят, който съм виждала, почти като на гора посред нощ. Но под тази привидна грубост…

— … се крие сърце на светец, несъмнено — засмя се Чеймбърс. — Съществува ли човек, в който да не откриеш нещо добро, Кокиче?

Образът на Пиърс Торнтън изчезна и бе заместен в същия миг от грозния отговор на въпроса на викария.

„Дафни, пак ли си раздавала подаяния на онези безполезни хлапета?“

„Не, татко.“

„Тогава защо лорд Уебърлинг те е видял в двора на енорийската църква с оня проклет свещеник?“

„Викарият ми е приятел, татко. Аз само…“

„Гледай да не открия, че отново си нарушила заповедите ми, дъще. Защото само ако науча, че си дала дори един шилинг от парите ми на онази паплач, наказанието ти ще бъде изключително сурово. Разбра ли какво ти казах, дъще?“

„Да, татко. Но аз…“

„Може би трябва да ти дам пример какво точно имам предвид. Тогава вероятно ще започнеш да мислиш по два пъти, преди да отидеш да прахосваш времето си — и моите пари — за безплодните каузи на викария.“

Дори сега Дафни потрепна и усети ударите на баща си така ясно, както ги бе изпитала наяве седмица по-рано.

Съществувал ли човек, в когото да не може да открие нещо добро?

— Да — прошепна младата жена, а в гърлото й заседна буца. — Господ да ми прости, но да.

Чеймбърс се приближи до нея и взе ръцете й в своите.

— Не се измъчвай, Дафни. В някои хора доброто е скрито толкова дълбоко в тях, че понякога човек трябва да копае цял живот, за да го открие. И не е нужно да искаш прошка, тъй като въпреки всичко вярата ти е непокътната и ти все така се опитваш да видиш доброто в Харуик — и той я целуна по челото. — Ела. Да тръгваме към училището. По пътя ще можеш да ми разкажеш всичко за този загадъчен мистър Торнтън. А аз пък ще те зарадвам с последните новини от твоя Бандит на тенекиената чаша.

В миг всичко друго бе забравено.

— Казвай — възкликна младата жена, като едва не подскочи от вълнение. — Какво е направил този път Бандита?

Последва сърдечен смях.

— Така си и мислех, че това веднага ще отвлече вниманието ти от всичко друго. Но имай предвид, засега информацията ми почива единствено върху слухове.

— Знам, винаги е така. Но в крайна сметка всички тези приказки се оказват верни, а всеки един от подвизите на Бандита без изключение се описва на страниците на „Таймс“ ден след ден. Така че, кажи ми, господин викарий, чие имение е нападнал този път? През кой прозорец е влязъл? Какви бижута е взел? Колко са стрували откраднатите скъпоценни камъни? Коя от скъпоценностите, които отмъкна преди четири нощи от дома на граф Гантри е оставил? Кой приют е облагодетелстван този път от кражбата?

Чеймбърс отметна назад глава и се засмя.

— Вдигай кошницата, Кокиче. Аз пък ще взема книгите, които съм събрал за училището и можем да потегляме. Ще направя всичко възможно да отговоря на многобройните ти въпроси по пътя.

След няколко минути Дафни и викарият вече вървяха по селските улици.

— Не съм сигурен точно какво е било откраднато или пък как се е промъкнал Бандита — започна викарият. — Но знам, че кражбата е станала по-миналата нощ.

— Някъде между два и три часа сутринта — допълни с благоговеен шепот младата жена. — Той действа винаги по това време.

— Да. Е, този път ударът му бил насочен срещу дома на виконт Друидж.

— Така си и знаех! Спомняш ли си като ти казах за ослепителната огърлица от рубини и диаманти, която виконтът купи на съпругата си? Според мама цялото висше общество говорело за нея. Каза, че виконтесата едва си държала главата права, толкова тежка била огърлицата. Бандита трябва да е научил за това, а нищо чудно да е видял сам бижуто. Господин викарий — превърна се в слисан шепот гласът й, — кой е той? Откъде знае точно кого и къде да удари?

— Честно казано нямам представа. Знам само, че благодарение на твоя бандит, още няколко десетки гладни деца ще бъдат нахранени и облечени, а в сърцата им ще блеснат искрици надежда.

— На кой приют е оставил парите?

— На този в Уърсли.

— О, слава богу! — въздъхна Дафни. — Това е приютът, който възнамеряваше да посетиш тази седмица, този, който се намираше в страшно окаяно състояние.

— Точно така. Бедният му директор се бе обърнал за помощ към всички енории в диаметър от няколко мили. Не разполагаха повече с никакви средства, нямаха дори храна. Само след седмица-две малките деца, някои от които почти бебета, щяха да бъдат принудени да просят из улиците или да умрат от глад.

— Самият директор ли ти съобщи, че Бандита е бил там?

Викарият се усмихна.

— Очевидно. Твоят дързък бандит оставил тенекиената си чаша в средата на директорското бюро. Влязъл и излязъл още преди зазоряване, безшумно, без да го види никой.

— Колко пари им е оставил?

— Пет хиляди лири без малко.

Младата жена отвори смаяно уста.

— Този човек е истински спасител.

— Този човек е крадец — припомни й тихо викарият.

— Как можеш да говориш така? Ти по-добре от другите виждаш какво е сторил за…

— Не е нужно да го защитаваш пред мен, Кокиче. Аз го благославям всеки божи ден. Но фактите са си факти. А сега искам да отговоря на още един от въпросите ти. В тенекиената чаша, поставена върху възглавницата на виконт Друидж е било оставено диамантеното копче за риза на граф Гантри. Тенекиената чаша е идентична с онази, сложена върху бюрото на директора на приюта в Уърсли.

— Както винаги — някакво бижу от предишната кражба, оставено на новото местопрестъпление. Две еднакви тенекиени чаши — една в ограбения богаташки дом, друга в избрания приют. — Дафни сияеше. — Този бандит е блестяща личност. Да не говорим колко е великодушен и ловък. Надявам се властите никога да не го заловят. Нямам търпение да прочета в днешния вестник за това колко са изумени.

— Би ли издържала, докато раздадеш тези богатства? — засмя се викарият и спря пред селското училище. — Децата те очакват.

— О! Не усетих кога сме пристигнали — спусна се напред младата жена, за да надникне през прозореца. — Изглеждат погълнати от онова, което учат — рече разочаровано тя. — Това значи ли, че ще трябва да отложим посещението си?

— Мис Редмънд, тяхната учителка, ни очаква. Мисля, че ще бъде повече от щастлива да изостави урока си. — Алфред Чеймбърс смръщи чело и почука на вратата, като остави Дафни да се чуди от какво бе причинено явното му неодобрение на учителката.

— Да? Какво има?

Щом видя жената със стиснати устни, чиято обемна фигура изпълни рамката на вратата, Дафни престана да се чуди.

— О, извинете ме. Вие ли сте, господин викарий. — Леденият тон на мис Редмънд бе непривлекателен като външността й.

Тя тромаво отстъпи встрани и покани викария с жест. Укорителният й поглед се спря върху младото момиче.

— Мис Редмънд — намеси се Алфред Чеймбърс, като даде път на Дафни пред себе си. — Може ли да ви представя мис Дафни Уиндам.

Студеният поглед на учителката стана определено леден.

— Уиндам ли? Да не би случайно да сте роднина на маркиз Трагмор?

Младата жена вирна брадичка.

— Маркизът ми е баща.

— Огледайте сама, ако желаете. Но аз мога да ви го спестя. Ако липсва детето на някой от вашите арендатори, значи наистина не учи тук.

— Моля?

— Предполагам, че ви е изпратил баща ви. Кажете му, че не е необходимо. Не съм пуснала никой от Трагмор в това училище откакто получих тези нареждания от баща ви. Колкото и да ми е неприятно да обучавам тези хулигани, това място ми е нужно. Така че можете да уверите баща си — изпълнявам безпрекословно всичките му желания.

— Мис Редмънд — започна викарият.

С леко поклащане на глава Дафни накара приятеля си да млъкне. Бе разбрала причината за високомерното държане на учителката — както и на бащината си тактика — прекалено добре.

— Не съм дошла като пратеничка на баща си, мис Редмънд — отвърна тя, като полагаше огромни усилия гласът й да не затрепери. — Ако зависеше от мен, всички деца, които живеят в Трагмор, щяха да бъдат сред вашите ученици. За нещастие аз нямам власт върху решенията на баща ми — и тя колебливо протегна напред кошницата, която носеше. — Все пак се опитвам да променя нещичко, колкото и дребно е то. Ако ми позволите — купила съм на децата нещо за хапване и малко дрехи.

— О-о! — Устатата на мис Редмънд се отвори и затвори няколко пъти. — Разбирам. Ами аз, естествено, помислих… Простете моето нахалство, милейди. — Провисналите бузи се повдигнаха, свидетелство ако не за сърдечен, то поне за по-топъл прием. — Заповядайте. — Тя се обърна и чувствената й гръд едва не събори Дафни на земята. — Деца, имаме гости.

Двайсетина чифта любопитни очички се насочиха към младата жена.

— Ако сме прекъснали часа ви… — започна тя.

— Глупости — намеси се прибързано учителката, очевидно облекчена от това прекъсване точно както беше предрекъл Чеймбърс. — Приберете си плочките за писане, деца. Дошъл е викарият. И е довел една много специална посетителка, лейди Дафни Уиндам. Кажете „добре дошли“ на лейди Дафни и на викария.

Последваха двайсетина нестройни „добре дошли“-та.

Младата жена набързо огледа момчетата и момичетата, насядали по пейките край дългото дървено бюро. На възраст от около пет до тринайсет години, те бяха извънредно слаби, облечени в износени дрехи и всички гледаха към нея, сякаш окаченият на стената в класната стая портрет на кралица Виктория, внезапно бе оживял пред погледите им.

Сърцето й се сви от познатата болка.

— Искаш ли да те представя, Кокиче? — попита Чеймбърс, усетил мъката на приятелката си.

— Не, благодаря, господин викарий. — Дафни му хвърли бърз, изпълнен с благодарност поглед, който му обясни безмълвно, че възнамеряваше сама да събори стената помежду им. — Очаквам този ден от доста дълго време.

— Много добре — кимна викарият, като се молеше за нея, за да може да изпълни това, което бе замислила, с надеждата, че близостта му щеше да й даде нужната сила да прекрачи отдавна издълбаната дълбока граница между различните класи.

Младата жена се обърна и тръгна към децата.

— Нямате представа с какво нетърпение очаквах да се запозная с вас — призна със срамежлива усмивка на лицето тя. — Викарият ми е говорил за вас толкова много, че вече ви чувствах като приятели. — Без да обръща внимание на мълчанието, Дафни оглеждаше морето от лица пред себе си.

Очите й се спряха върху едно десетгодишно момченце.

— Ти трябва да си Тими — опита се да отгатне тя, забелязала луничките и непокорните му черни къдрици, които съвпадаха с описанието на Чеймбърс. — Чух, че си имал гущер.

Срещнала учудения поглед на детето, младата жена затаи дъх, като броеше всяка една от безкрайните секунди, докато чуе отговора му.

Най-после покритото с лунички лице пред нея се отпусна.

— Казвъ съ Хенри — рече Тими. — В началото го носех на училище, но мис Редмънд мъ накара да престана.

— Направила го е вероятно защото се е страхувала, че Хенри ще отвлича вниманието ти.

— Не, ’щот’ съ страхува да не я ухапи.

— Разбирам — опита се да скрие усмивката си младата жена, като усещаше погледа на учителката в гърба си. Кажи ми, Тими, гущерите обичат ли пирог?

Момчето завъртя раздразнено очи.

— Не. Те обичат дървеници.

— О-о! — събра вежди Дафни, като размишляваше върху новата дилема. — Е, Тими, не съм донесла дървеници, следователно е по-добре, че Хенри си е вкъщи. Ти сам ще трябва да се погрижиш за храната му. Все пак наистина съм донесла пирог. И тъй като Хенри не е тук, пък и не би оценил десерта ми, би ли искал ти от него?

Това причини очакваната реакция. Лицето на момчето се озари от бляскава усмивка.

— Без съмнение!

— Ам’ наистина ли носити пирог с вас? — обади се друго от децата.

— Наистина — усмихна се широко младата жена. — Как се казваш?

— Уилям.

— Уилям… Уилям. — Дафни потупа замислено брадичката си. — Доколкото си спомням, викарият ми каза, че миналата зима ти си донесъл най-много дърва за огрев от целия клас.

Крехкото осемгодишно момченце се изпъчи гордо.

— Могъ да нося по-висока от мени купчина дърва от гората до тук, без да си почина нито веднъж.

— Но това е изключително? И още една причина да поддържаш силите си. — Тя се приближи до кошницата и повдигна капака й. — Имам достатъчно пирог за всички. Освен това имам и големи порции овнешко месо, което искам всеки един от вас да занесе на семейството си.

Дафни започна да разопакова храната, когато усети, че някаква малка ръчичка я дърпа за полата. Погледна надолу и видя едно дребно синеоко момиченце, което бе втренчило очи в нея.

— Аз съм Прудънс — представи се тя. — К’во друго си донесла?

Забелязала закърпените дрешки на детето, младата жена измъкна една от басмените роклички.

— Донесла съм тази красива нова рокличка. Харесваш ли я, Прудънс? Мисля, че ще ти бъде точна.

Сините очи станаха огромни.

— Наистина ли й за мен? — прошепна детето.

— Твоя е.

Прудънс докосна благоговейно крайчеца на подгъва й.

— Толкоз е хубава.

— Също като теб. — Дафни коленичи импулсивно и я прегърна. — А красивите момиченца имат нужда от красиви дрешки. Но първо трябва да ми обещаеш нещо. Обещай ми да носиш тази рокличка при следващото ми посещение, за да мога да видя колко хубаво ти стои.

Челцето до рамото й се наклони в знак на съгласие.

— Много добре. Тогава си я вземи.

— Само т’ва ли искаш от мен? Обещание? — отстъпи крачка назад Прудънс и погледна младата жена с надежда и същевременно с вкоренено от многото лишения съмнение в душата й.

— Това е единственото, което искам от теб — увери я нежно Дафни, без да откъсва поглед от Прудънс, която грабна роклята и я стисна здраво в ръцете си, сякаш беше безценно съкровище.

Младата жена бе виждала и преди подобно болезнено чувство за собственост. Пред очите й се появи образа на тъмноокото момиче от „Дома на вечната надежда“, който я бе преследвал през всички тези години. Виждаше я, сякаш беше пред нея, как притиска към гърдите си парцаливата кукла със същото безкрайно отчаяние, с което сега Прудънс стискаше роклята.

В гърлото й заседна буца.

— Прудънс — отрони се от устните й. — Имаш ли кукла?

Детето премигна и вдигна гордо брадичка.

— Имах си Марта, но тя вече не й моя. Мама я даде на Джейн, дъ спре дъ плачи.

— Джейн ли?

— Моята сестричка. Тя й само на две години. А мама не може да приспи бебето, аку Джейн плаче непрекъснато. Затова й даде Марта. И сега Джейн не плаче толкоз.

— Постъпила си много мило, като си й дала един толкова скъп приятел.

Прудънс вдигна рамене.

— Аз не исках. Мама мъ накара.

— Прудънс, знам, че Марта е означавала много за теб, но би ли обикнала една нова кукла?

— Мама казва, чи немаме пари за нова кукла.

— Чакай да ти кажа една тайна — наведе се към нея със заговорнически вид младата жена. — На витрината на селския магазин видях най-красивата кукла. Има копринени златни коси и розова рокля от атлаз с кадифена панделка. Но има и един ужасен проблем.

— Какъв? — Прудънс я гледаше като омагьосана.

— Никой не я иска. Стои на тази витрина вече от месеци, все още никой не я е взел в дома си. Подозирам, че е много изплашена. До Коледа остават само два месеца, а аз не знам да има нещо по-ужасно за една кукла от това да прекара празника сама във витрината на магазина.

— Но защо никой не я иска?

— Повечето момиченца не са всеотдайни като теб. Те отказват да дадат старата си кукла и да обикнат някоя нова. Слава богу, твоето сърце е по-голямо от техните. И така, ако донеса тази кукла със себе си следващия път, би ли пожелала да я занесеш у дома си и да я обикнеш така, както обичаше Марта? Би я направила невероятно щастлива?

— Разбира се! Шъ съ грижа наистина добре за нея и шъ я обичам много, обещавам.

Дафни се усмихна и погали изцапаната гладка бузка, вдигната към нея.

— Вече ми даде цели две обещания — да носиш новата си рокля и да обичаш новата си кукла. Ти наистина плати цената на дрешката си. Аз обаче имам още една молба към теб и тя е да ми помогнеш. Знаеш ли, Прудънс, мисля, че съм донесла достатъчно облекла за всичките ти съученици. Но ти трябва да ми помогнеш да вадя дрехи с нужните размери, които да стават на съответното дете. Мислиш ли, че ще се справиш с тази задача?

Прудънс засия.

— Знам, чи ши съ справя. За всеки ши избера най-подходящата дрехъ, мис… лейди…

— Дафни. Името ми е Дафни. Така се нарича едно цвете, подобно на нарциса, само че е по-късо.

— Мъ викарият ни въ нарече нарцис, а на имиту на няк’во другу цвети.

Младата жена се усмихна.

— Кокиче. Викарият започна да ме нарича с това име още когато бях по-малка от теб.

— Защо?

— Виждала ли си някога кокиче, Прудънс? — намеси се Чеймбърс, като се приближи към тях.

— Те съ бели. И красиви.

— Да, точно така — съгласи се той. — Освен това са толкова деликатни и нежни, че човек се страхува дали ще оцелеят, особено непосредствено след появата си, когато е все още зима. Е, те не само че оцеляват, но и разцъфват. Пробиват си път през заледената земя, насочват пъпчицата си към небето и се изправят гордо и упорито, като даряват света с изключителната си красота, която няма равна на себе си, но малко са способни да я оценят.

— Ти наистина ли си такваз? — обърна се учудено към Дафни момиченцето.

— Само в някои отношения — усмихна се дяволито младата жена. — Аз съм горда и упорита.

— И също много хубава. Както и името ти.

— Кое? Кокиче или Дафни?

— Дафни. Харесва ми. И ти ми харесваш — завърши решително Прудънс.

— Радвам се. А и ти ми харесваш. — Младата жена преглътна буцата в гърлото си. — Е, започваме ли вече да раздаваме пирога и дрехите?

На въпроса й отговори хор от ентусиазирани викове „да“.

Два часа по-късно кошницата беше празна, пирогът — изяден, а атмосферата в класната стая нямаше нищо общо с мрачното настроение, която цареше преди пристигането на Дафни.

Наобиколена от децата, младата жена се смееше от сърце, докато им разказваше за лятото, през което бе изживяла такъв ужас от странното същество, обитаващо езерото в Трагмор и как дълбоките му нереални призиви бяха изпълвали стаята й през най-тъмните нощни часове.

— На колко гудини беши? — попита Тими.

— На пет. Бях убедена, че езерото е обитавано от някакво ужасно чудовище, което само чакаше сгоден случай да ме отнесе.

— Каза ли на родителите си?

По лицето на Дафни премина сянка.

— Не.

— И к’во стана?

— Най-накрая събрах достатъчно смелост, за да проуча сама езерото. Промъкнах се край него, след като се стъмни, въоръжена с най-голямото дърво за огъня, което можех да нося. Зъбите ми тракаха така силно от страх, че не чувах почти нищо друго. Но най-после моето чудовище започна ужасяващата си песен. Разкъсвах се от желанието да побягна и дълга да остана, когато внезапно то скочи отгоре ми. — Дафни се усмихна. — Моето страшно чудовище се оказа семейство жаби.

— Ни съ ли почувства глупава? — попита Тими.

— И то много. Това беше последният път, когато позволих на някое животно да ме победи. Макар, че едно за малко не го направи.

— Кога?

— Миналото лято.

— К’во стана?

— В Трагмор се появи тайнствен крадец, който нощ след нощ излизаше незабелязано от гората, изяждаше всичките ни малини и изчезваше, без да остави следа.

— Мисля, чи който и да й бил вашият крадец, коремът му е бил добре напълнен — изкиска се Уилям.

— Можи той да не й ял ваш’те малини. Може да ги й носил на някой беден и гладен, кат’ Бандита на тенекиената чаша — изказа предположението си Тими.

Дафни разроши косата му.

— Хубава мисъл, Тими. Но не е вярна за този случай. Трагморският бандит си беше наистина четирикрак, чиито мотиви съвсем не бяха така лишени от егоизъм, както тези на Бандита на тенекиената чаша.

— Открихте ли кой й той?

— Аз го открих. Всъщност, той ме намери. Бягаше от глутница хрътки, които възнамеряваха да го хванат на всяка цена. Приютих го, нарекох го Ръсет^[1]. После бързо се сприятелихме.

— Ръсет лисица ли е? — попита Прудънс.

— Да. Беше съвсем мъничък, когато го намерих, но сега е на около шест месеца и е много независим. Оказа се, че домът му е една добре прикрита дупка в края на трагморската гора. Място, което се намира съвсем близо както до моята стая, така и до най-едрите малини.

— Шъ донесети ли Ръсет с вас следващия път, когат’ дойдете?

— Ще се опитам — усмихна се Дафни. — Ръсет е доста независим. Но въпреки своята арогантност и хитрост, той е едно наистина любящо и мило животно. Особено за един бандит.

— Виждала ли сти го? — попита Тими, с широко отворени като чаени чашки очи.

— Кого?

— Истинският бандит. Бандита на тенекиената чаша. Който и да й той, мисля, чи й прекрасен.

— Баща ми каза, чи й по-умен от всички онез’ със синята кръв, от които краде.

Младата жена присви устни.

— Засега Бандита доказва, че баща ти е прав.

— Някога откраднал ли й нещо от теб, Дафни?

— От мене ли? Е, не мога да кажа, че е сторил подобно нещо.

— Чи защо не? Ти си богата. Как тъй Бандита ощи не й идвал във ваш’та къща?

Този въпрос тя самата си бе задавала неведнъж, едновременно с облекчение и разочарование всеки път, когато четеше статия за последното престъпление на бандита. Трагмор беше наистина подходящо за ограбване място, като се имаха предвид богатството на баща й и нескритата му неприязън към бедните, а това именно беше главният показател, според който Бандита определяше целите си. Беше неизбежно някой ден крадецът филантроп да нападне и нейния дом и тази перспектива я плашеше, и в същото време я въодушевяваше.

— Дафни?

— Хм?

— Мислити ли, чи Бандита шъ ограби и ваш’та къща? — повтори спокойно Тими.

— Честно казано не знам, Тими.

— Баща ви много ли шъ съ ядоса, ако го направи?

— Т’ва й глупав въпрос — намеси се Уилям. — Разбира съ, чи ши съ ядоса. Това съ неговити пари, нали тъй?

Тими се промъкна край Уилям, за да седне по-близо до младата жена.

— Ако ви ограби, нали шъ ни кажити следващия път, кат’ дойдити? — В този момент присви притеснено вежди. — Шъ съ върнити, нали, Дафни?

— Разбира се — потупа го успокоително по рамото тя. — Съвсем скоро. А сега ще отговоря и на другия ти въпрос. Колкото и невероятно да е това, в случай, че Бандита посети Трагмор в периода между тази и следващата ни среща, обещавам да ви разкажа всички подробности.

— По-добре да тръгваме вече, Кокиче. — Като че самото споменаване на името Трагмор помрачи като огромен облак утринното ликуване. Чеймбърс се изправи, погледна към часовника си и се намръщи. — Наближава дванайсет по обяд. На мис Редмънд едва ще й стигне времето да довърши урока си.

Дафни знаеше, че не това го тревожеше, а продължителното й отсъствие от Трагмор и реакцията на баща й.

— Мисля, че си прав. — Младата жена се изправи, съпроводена от възклицания и протести, и погали косите на Прудънс. — Плочите ви чакат, мои малки приятели. Както пък мен — моите задължения. Но ще ви посетим пак другата седмица, ако мис Редмънд е съгласна? — обърна въпросително глава към учителката тя.

— Разбира се. — Мис Редмънд неохотно се отдели от уютното си местенце край огъня и погледна учениците със същия ентусиазъм, с който затворникът би се отнесъл към взвод войници, насочили пушките си към него. — Ще ви очакваме с нетърпение, нали така, ученици?

Последва хор от утвърдителни викове и кимания с глава.

— Добре. В такъв случай ще се видим с лейди Дафни и господин викария точно след една седмица.

— И с Ръсет — добави нетърпеливо Тими.

— Да, и с Ръсет — потвърди мис Редмънд, като потръпна отвратено. — А сега им пожелайте приятен ден, деца.

— Приятен ден — произнесоха всички заедно.

— О! Дафни! — промуши се покрай учителката си Тими, спусна се към младата жена и я дръпна за полата.

— Да, Тими? — спря се в очакване тя.

— Ако съ случи да видите Бандита на тенекиената чаша, шъ му кажете ли, чи гу мислим за герой?

Устните на Дафни се разтегнаха в нежна усмивка.

— Непременно, Тими. Ако ми се отдаде да го видя.