Андреа Кейн
Последният херцог (22)

21

— Какво ново ми носиш, Ларсън?

Трагмор бе седнал пред бюрото си, присвил въпросително очи.

— Много малко, сър. Маркизата не излиза почти никъде. Ако ми позволите да кажа мнението си, не виждам доказателства за нещо нередно от нейна страна и определено нищо, което да говори, че съпругата ви не ви е била вярна.

— Това значи ли, че не е приемала никакви посетители в Рътланд?

— Никой, освен вашия свещеник, сър.

— Чеймбърс? — изправи гръб маркизът. — Пак ли е ходил при Елизабет? Сам ли е бил?

— Да, сър, както и при първите си две посещения. — Ларсън впери очи в записките си и вдигна рамене. — Пристигна малко преди четири следобед, очевидно за чая. Икономът го въведе в гостната, слугинята постави цветята в една ваза и…

— Цветя! — скокна при това откритие Трагмор. — Викарият е носил цветя?

Детективът трепна, очевидно изненадан от бурната реакция на маркиза.

— Чиста формалност, милорд — побърза да го увери той. — Нищо повече от онова, което би поднесъл който и да било на своята домакиня.

— Нищо повече, а? Да не би случайно цветята да бяха жълти?

— Всъщност, да, наистина бяха жълти.

— Жълти рози — промърмори под носа си Трагмор, а в гласа му се долавяха едновременно горчивина и задоволство. — Колко мило.

— Милорд, ако намеквате, че между маркизата и викария е имало нещо недискретно, трябва да ви уверя, че…

— Не ти плащам да ме уверяваш, Ларсън — озъби се маркизът, — нито пък да тълкуваш пред мен поведението на съпругата ми. Нека да опресня паметта ти — плащам, за да ме информираш. Запомни го добре.

— Добре, милорд.

— Розите. Видя ли, че й ги подари викарият?

Ларсън кимна.

— Видях. Както винаги се бях скрил в храстите точно под прозореца на салона. Не смея да се движа през деня. Херцогът е поставил доста пазачи, които непрестанно обикалят из имението.

Трагмор махна нетърпеливо, за да накара детектива да престане с обясненията си.

— Какво стана, след като Чеймбърс даде цветята на Елизабет?

— Тя го покани с жест да седне, което той и стори. Остана колкото да изпие чаша чай и си тръгна.

— До Елизабет ли седеше?

— Не, милорд. — Листът хартия в ръката му изшумоля. — Както отбелязах в доклада си, викарият седна на един фотьойл, а маркизата — на един диван. Не направиха никакъв опит за някакъв физически контакт. Просто бъбреха.

— Успя ли да чуеш какво говореха?

— Не, тъй като прозорците бяха затворени. Но ако се съди по спокойното им изражение, бих казал, че викарият съветваше лейди Трагмор. Това е квалифицираното ми мнение, милорд, а не тълкувание — добави Ларсън.

Маркизът се наведе напред и хвана колената си.

— Искам да помислиш много внимателно, Ларсън. Присъстваше ли някой от слугите по време на престоя на викария?

Детективът премести тежестта на тялото си върху другия крак.

— Простете дързостта ми, сър, но аз съм много добър в професията си, което е и причината да ме наемете. Не е нужно да мисля внимателно, за да си припомня какво се случи. Всичко е записано тук — и той посочи листа в ръцете си. — Така, а сега да отговоря на другия ви въпрос. Единственият, освен иконома, който влезе в салона, беше слугинята.

— А тя остана ли през цялото време на престоя му?

— Не, сервира чай и кифлички и излезе.

— Значи са били сами. Прекрасно! — възбуден, Трагмор скочи на крака. — Това точно е допълнителното доказателство, от което се нуждая — и той напъха няколко банкноти в ръката на Ларсън. — Още две седмици ще бъдат достатъчни да постигна целта си.

— Това значи ли, че искате да продължа да наблюдавам имението, милорд?

— Точно това значи. И обърни особено внимание на появите на викария, колкото и невинни да изглеждат.

— Много добре. Парите са си ваши, сър.

— Да — светнаха очите на маркиза. — Мои са, нали така?

Детективът повдигна озадачено рамене и пъхна банкнотите в джоба си.

— Ще искате ли да ви докладвам другата седмица по това време?

— Непременно.

— Добре. Приятен ден, лорд Трагмор.

— Много приятен ден, Ларсън.

Маркизът едва изчака детективът да затвори вратата, за да прекоси стаята и да си налее едно за почерпка по повод случая. Нещата се развиваха дори по-добре, отколкото бе очаквал. О, знаеше си, че е само въпрос на време, преди сантименталният глупак да започне да посещава Елизабет, най-вероятно, за да се увери, че е добре. Но цветя? Жълти рози и то след всички тези години? И посещения, на които не присъства трето лице? Безмозъчният свещеник улесняваше безкрайно работата му.

Трагмор вдигна чашата си и се усмихна злобно. Само още две седмици, помисли си той и пресуши брендито. И тогава всичко, което го интересуваше в живота, щеше да бъде негово — отмъщение, пари…

Ликуването му бе прекъснато от колебливо почукване по вратата.

— Да? Какво има?

— Простете, милорд — рече икономът, — но адвокатът ви е дошъл да ви види. Извинява се, че не е успял да си уреди среща с вас, но…

— Холингсби? — светна лицето на маркиза. — Точно на време. Покани го незабавно.

— Да, сър.

Икономът изчезна, за да въведе миг по-късно адвоката.

— Мистър Холингсби, сър.

— Холингсби, какво невероятно съвпадение. Тъкмо си мислех за вас — започна Трагмор.

Адвокатът не отвърна на усмивката му.

— Както казах на иконома ви, извинявам се, че пристигам без предварителна уговорка, но се налага да ви видя във връзка с няколко належащи въпроса. Тъй като имах работа в района, аз си позволих да се отбия.

Резервираното държане на Холингсби не остана незабелязано. Маркизът наклони озадачено глава.

— Добре. Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря. Не съм дошъл на гости. — Адвокатът умишлено остана прав, измъкна някакви документи и подаде първия от тях на своя домакин. — Това е официалното уведомление, че повече няма да представлявам интересите ви.

Трагмор зяпна от удивление.

— Какво?

— Ще бъда откровен, Трагмор. Тези, които се възползват от услугите ми, си плащат сметките. Страх ме е да си помисля колко много ми дължите. Въпреки това, бъдете сигурен, че възнамерявам да направя точна сметка на целия ви дълг към мен. И тогава ще направя нужното, за да възстановя загубите си.

— Това е обида! — заломоти маркизът. — Работим заедно от години.

— Да. Неплатена работа. Не желая повече да ме залъгвате с празните си обещания да ми платите.

— Правите голяма грешка, Холингсби. След по-малко от месец очаквам да…

— Не унижавайте и двама ни, като се хвалите с някакво несъществуващо богатство, което уж ще придобиете всеки момент — прекъсна го тихо адвокатът. — Решението ми е взето.

— Чудесно — присви устни Трагмор, предвкусвайки предстоящата си победа. — Глупакът сте вие, не аз. А когато съвсем реалното богатство, за което споменах, стане мое, ще наема един по-хитър и по-влиятелен адвокат, който да управлява делата ми. — Той се засмя, язвително и триумфиращо. — Да, струва ми се, че дори ще трябва незабавно да се заема с търсенето на идеалния кандидат.

Холингсби вдигна рамене.

— Това, разбира се, е ваше право — и той подаде втория официално подготвен документ на своя домакин. — Има и друга причина да не мога повече да ви представям и този документ ще ви го обясни.

— Какво е това? — грабна листа той.

— Според мен е етично да ви уведомя, че вече представям интересите на вашата съпруга.

— На моята съпруга… — впери поглед в хартията маркизът, а лицето му пламна.

— Маркизата възнамерява да разтрогне брака ви. Аз наех добър адвокат, който се занимава с подобни въпроси.

— Елизабет се опитва да получи развод?

— Точно така.

— И на какво основание?

— Изключителна жестокост.

Трагмор се отпусна бавно в един стол, без да откъсва поглед от документа в ръката си.

— Знае ли какви ще бъдат последствията? За нея? За Дафни? Елизабет ще бъде отритната от обществото, а Дафни ще бъде обявена за незаконно родена.

— Не и ако получи законен развод.

Маркизът се изсмя безрадостно.

— Законен развод! Бил си по-голям глупак, отколкото си мислех, Холингсби. Елизабет е жена. Следователно не разполага нито с пари, нито с влияние, а и двете са крайно необходими, за да се стремиш към нещо така невероятно като законния развод.

— Затова пък херцог Маркам разполага в предостатъчно количество и с двете.

Ледено мълчание.

— Маркам ли? Това презряно, нищожно…

— Същият — изви нагоре единия ъгъл на устата си адвокатът. — Ако съдя по вашите реакции, сътрудничеството ми с него е друго противоречие в нашите интереси.

— Давате ли си сметка кой е той? Какъв е той?

— Трябва да знаете, че прекрасно си давам сметка. В крайна сметка именно аз го уведомих за титлата, която наследяваше. И представлявах покойния му баща в продължение на десетилетия.

— И ще предпочетете да вярвате на неговата дума, вместо на моята? На думата на едно копеле, отраснало в приют?

Погледът на Холингсби беше смразяващ.

— Има най-различни видове копелета, Трагмор. Ако е съвестно като Торнтън, никога не бих се поколебал да работя с него. Още повече, — на устните му се появи хаплива усмивчица, — той си плаща сметките. Приятен ден.

Маркизът проследи с невиждащ поглед отдалечаващата се фигура на адвоката, а кръвта пулсираше бясно в слепоочията му. Замъглените му очи се фокусираха върху документа, който държеше и който щеше да спомогне за окончателното унищожение на Торнтън.

Със сподавен стон на омраза и бяс той смачка листите и стисна юмруци. Копелето го беше предизвикало до крайност, беше минало всякакви граници, беше го лишило от парите му, семейството, а сега искаше да отнеме и достойнството му. Но все още не беше постигнало окончателната си цел и имаше тепърва да види как поразява враговете си Трагмор.

Нека Холингсби да постъпи както си иска. Щеше да го остави на мира, така че той и неговият уличен нехранимайко да помислят, че са спечелили. Щеше да им подготви чудесна изненада. Беше притиснат в ъгъла и знаеше, че има само един изход. Един изход, който щеше да му даде възможност едновременно да победи и да накаже.

Маркизът отпусна юмруците си и пооправи смачканите листи. След това бавно и прецизно ги скъса на две, а после — на четири части, приближи се до камината и ги хвърли в огъня.

* * *

— Дафни, недей!

Пиърс пресече стаята на пет големи крачки, хвана съпругата си през кръста и я свали от стола, върху който се бе повдигнала на пръсти, като се опитваше да достигне горната част на прозореца.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита той, докато я поставяше на пода.

Младата жена го погледна изненадано, възвърна равновесието си и насочи объркания си поглед към рамото на Пиърс.

— Не трябваше да ме вдигаш. Рамото ти…

— … е излекувано и е така вече от една седмица. А сега отговори на въпроса ми. Какво, по дяволите, правиш?

— Оправям пердетата. — Дафни прибра измъкналият се кичур коса зад ухото си и огледа доволно класната стая, с чието приготовление току-що бяха приключили. — Щом пристигнат плочите за писане и тебешира, класната стая вече ще може да се използва. — Тя озадачено изгледа съпруга си, който се намръщи недоволно. — Защо си ядосан?

— Защото можеше да паднеш, дявол да го вземе. Човек не трябва да се катери по столовете, когато е бременен.

Младата жена присви устни.

— Така ли? А ти колко пъти си бил бременен?

— Изобщо не ми е смешно.

— Но затова пък имаш изключително геройски вид — протегна ръка Дафни и постави длан върху челюстта на съпруга си. — Не се страхувай. Ние с бебето сме добре. Полагам изключителни грижи и за двама ни.

— И това го казва жената, която се промъкна в имението Бенчли и изложи на риск както своя живот, така и живота на нашето дете, макар да знаеше, че е бременна.

Младата жена въздъхна примирено.

— Никога няма да ми го простиш, нали? Макар да ти повторих вече толкова пъти това, със сърцето си чувствах, че нито аз, нито нашето дете ще пострадаме. Ти не би го позволил.

Пиърс я притисна към себе си.

— Доверието ти е ужасяващо и може да накара всеки да се смири. Ами ако…

— Нямаше. Ти нямаше да го допуснеш. — Младата жена притисна чело в твърдата стена на гръдния му кош и усети топлината на тялото му дори през ризата. — В Бенчли ти беше до мен. Двамата с бебето бяхме в безопасност. Толкова е просто.

Съпругът й замислено я притисна в обятията си.

— Искрено го вярваш, нали?

— Абсолютно.

Той преглътна шумно.

— Снежно пламъче, недей да рискуваш повече, моля те. Заради мен.

— Добре. — Тя го целуна по врата. — Въпреки, че трябва да призная, неспокойни ми съпруже, бъдещото бащинство те е направило доста досаден и отегчителен.

Пиърс се усмихна, заровил лице в косите й.

— Снощи не те чух да се оплакваш.

— Вярно. — Младата жена повдигна глава, а очите й блеснаха развеселено. — Може би неотдавнашното отслабване на авантюристичния ти дух ще се прояви по друг, новаторски начин.

— Само кажи — прошепна младият мъж с пресипнал и пълен с чувствени обещания глас, — и няма да те пусна от леглото цяла седмица, за да ти демонстрирам несекващата си изобретателност.

— Ние и без това почти не сме излизали от стаите си през последната седмица.

— Това беше предпазна мярка. — Той я целуна леко по устните. — Рамото ми трябваше да оздравее, за да не се налага да обясняваме странното съвпадение между внезапното ми нараняване и факта, че Бандита на тенекиената чаша според вестниците е бил ранен, преди да избяга от имението Бенчли.

— Прислугата мисли, че си бил болен. — Дафни потръпна, когато устните на любимия й се спряха на пулсиращата вена на врата й.

— Тогава кажи на слугите, че болестта ми се е върнала.

— Пиърс, не мога.

— Тогава не им казвай нищо. — Младият съпруг пусна съпругата си, прекоси помещението и заключи вратата. — Новата ни класна стая трябва да бъде осветена. — Той се завъртя на пети и тръгна към Дафни, а очите му проблясваха многозначително. — Избирай, Снежно пламъче. Дъбовото бюро или персийския килим.

Младата жена го изгледа смаяна, разбрала какво имаше предвид.

— Пиърс! — Лицето й пламна. — Сигурно се шегуваш… Ами, ако някой…

— Отслабване на авантюристичния ми дух ли каза? — Пиърс свали сакото си и го захвърли на пода, където бе последвано от ризата и вратовръзката. — Отегчителен? Досаден? — Ръцете му обгърнаха Дафни и започнаха пъргаво да разкопчават роклята й. — Проявявам ли вече достатъчно новаторски дух, енергична ми съпруго? — прошепна той и миг по-късно устните му се сляха с нейните.

Скимтейки тихичко от удоволствие, младата жена обви ръце около врата на съпруга си. Кръвта й започваше да се сгорещява.

— Избирай — нареди той, когато роклята и фустите й се плъзнаха върху пода.

— Аз… — Тя не можеше да мисли, камо ли да избира.

— Килимът е по-мек. — Палците му галеха връхчетата на гърдите й, докато щръкнат изпод долната риза. — Но на бюрото ще мога да влизам по-дълбоко в теб.

— О, боже! — Коленете й омекнаха и тя отстъпи назад, като се облегна на въпросната мебел. — Тук — успя да изрече младата жена и съблече долната си риза през главата.

Пиърс се беше втренчил в нея така, сякаш щеше да я погълне с поглед.

— Поздравявам те за избора, Снежно пламъче — и той припряно се освободи от остатъка от дрехите си и повдигна Дафни върху ръба на бюрото. — Остави ме да те почувствам — прошепна развълнуван той. Все така прав се намести между бедрата й, като с това движение я разтвори напълно, за да го приеме. — Желаеш ли ме, скъпа? — Покри устата й със своята, като в същото време плъзна пръсти в гостоприемната влага.

Младата жена изохка и го придърпа по-близо до себе си.

— О, Дафни! — Устните му изгаряха шията й, пръстите му затанцуваха в непоносим ритъм и загоряха като факла в нея. — Облегни се назад върху ръцете си.

Тя се подчини веднага и затвори очи от удоволствие, като даде пълен достъп до тялото си. Той посрещна с радост този дар. Сведе глава до гърдите й, лапна едното от изгарящите от копнеж връхчета и го пусна едва след като Дафни извика, но само за да посвети цялото си внимание на другото.

— Боже, колко си красива! — прошепна той, а устните му се движеха неуморно надолу по тялото й. Спря и постави длан върху корема й. — Моето дете расте в теб. Можеш ли да си представиш как ме кара да се чувствам този факт?

Тя облиза устни и се накани да отговори. Но така и не успя да го стори. Езикът на съпруга й проникна в нея, а пръстите му се плъзнаха нагоре по чувствителната вътрешна част на бедрата й и ги разтвориха още повече, за да има по-голяма свобода на движенията си.

Младата жена не успя да сдържи вика си и се изви назад така, че усети хладното дърво в гърба си — лактите не бяха способни да я държат повече при подобна атака от страна на Пиърс. Удоволствието беше остро, почти непоносимо.

— Пиърс! — изхлипа тя и дори в мига на оргазма протегна ръце към него, за да го докосне.

Все още потрепваше, когато той проникна в нея с дълбок, неумолим тласък.

— Обвий краката си около кръста ми, Снежно пламъче — рече пресипнало той, поставил длани върху бедрата й, без да я пуска, нито като влизаше, нито като се отдръпваше.

Дафни изскимтя, а спазмите й станаха още по-силни, когато вдигна краката си и обхвана любимия си между тях, като се опиваше от охканията му.

— Невероятно — изръмжа той. — Боже, искам да го удължа, но… — Той отметна назад глава, разбрал, че е безсмислено да се бори с неизбежното. Тласъците му следваха един след друг до мига, в който достигна върховния момент и започна да се изпразва в съпругата си, като потрепваше с всяка струя.

Без да излиза от гостоприемната й мекота, той я взе в обятията си и се обърна така, че да седне върху бюрото с Дафни в скута си.

— Всеки следващ път е по-хубаво — прошепна дрезгаво той и погали с трепереща ръка косите й.

Единственият отговор бе лека въздишка и това възкреси тревогите му.

— Дафни, бебето. Опитах се да не се отпускам с цялата си тежест отгоре ти.

— И двамата с Вашия наследник се чувстваме прекрасно, Ваше Височество — целуна го по потния врат младата жена. — И оттегляме незаслужената си забележка за загубата на авантюристичния Ви дух.

— Радвам се, че успях да възвърна доброто си име — засмя се гърлено Пиърс, а след това погледна дяволито съпругата си. — Ей сега ще разберем кой е в действителност дръзкият, ти или аз. Всеки миг очаквам да осъзнаеш какво точно и къде сме го направили.

Още не беше довършил думите си и истината я порази като гръм.

— Божичко, Пиърс, току-що се любихме върху… в…

— … върху бюрото в новата ни класна стая — предложи й услужливо помощта си той. — Въпросът е, ще можеш ли някога да влезеш тук, докато Сара учи децата и да не се изчервиш?

— Никога. Всеки път, когато вляза, ще си спомням. — Младата жена отметна глава назад и го погледна невярващо. — Но ти няма да се чувстваш ни най-малко смутен, нали?

— Точно така — целуна браздата между веждите й той. — Но ще наблюдавам с наслаждение твоята реакция. Очарователна си, когато се изчервяваш. — Внимателно я изправи на крака. — Като стана дума за това, време е да се обличаме. Спомням си ясно, като ми каза, че всеки момент трябва да докарат тебешира и плочите за писане, а не мисля, че би ни било приятно да ни открият в това състояние.

Той се засмя, тъй като лицето на съпругата му стана яркочервено и тя буквално хукна към дрехите си.

Десет минути по-късно младият мъж отключи вратата.

— Вече сме в безопасност — пошегува се той, след като огледа празния коридор. — Не ни откриха — обърна се и срещна сериозния поглед на Дафни. — Снежно пламъче? Какво има?

— Имаш ли нещо против да затвориш вратата? Бих искала да поговорим.

— Разбира се — изпълни незабавно молбата й той, вдигнал озадачено вежди.

— Не сме разговаряли, искам да кажа — истински, от грабежа — започна съпругата му. — Емоциите бяха прекалено силни, откритието — прекалено ново. Но сега, особено след това, което току-що преживяхме заедно, трябва да знам. Все още ли си ми ядосан? Не само задето дойдох в Бенчли с теб, при положение, че съм бременна, а и задето скрих този факт?

По лицето на Пиърс премина сянка от вълнение. Наложи се да се овладее и изрече въпроса, който го измъчваше и който бе висял помежду им през цялата седмица.

— Откога знаеш?

— За първи път заподозрях нещо такова през онзи нощ, когато ни гостува викарият и когато припаднах. Първоначално не обърнах внимание на този факт. Но на следващата сутрин ми се гадеше, най-вече около времето за закуска. По време на краткия ни престой в Бенчли все така ми се виеше леко свят и се чувствах малко особено. Докато се обличах за бала, внезапно ми дойде наум, че не съм била неразположена отпреди сватбата ни. Точно тогава разбрах. — Дафни прекоси стаята и сграбчи ръката на съпруга си. — Излиза, че съм крила от теб само два дни. И имах основателни причини за това. Моля те, не ми се сърди.

— Аз не се разсърдих — поклати глава той. — Бях зашеметен. Наранен. Дори се почувствах донякъде предаден, ако трябва да бъда честен — обхвана лицето й в дланите си. — Почтеност. Къде беше тя, Дафни? Винаги досега тя беше неотстъпно с нас, още от самото начало.

— В известна степен да — уточни тя. — Но ако все още си спомняш, имаше няколко неща, като например твоята двойна идентичност, които ти се въздържаше да споделиш с мен.

— Само за да те предпазя.

— Точно така — постави дланите си върху ръцете му тя. — Точно това беше и моята причина.

Погледът на Пиърс проникна до сърцето й.

— Как би могла да ме предпазиш, като ми отнемеш радостта да науча за нашето бебе? Не е възможно да не си отгатнала какво би означавало за мен едно дете, нашето дете. Не виждам друга причина да не ми кажеш, освен…

— Освен? — настоя тя.

— Че малка част от теб все още не е убедена напълно в дълбочината на чувствата ми към теб. Че бих искал да носиш детето ми, само за да изпълня условието от завещанието на баща ми.

— О, Пиърс — обви ръце около кръста му Дафни. — Това ли си помисли? За блестящ мъж като теб, се проявяваш като истински глупак. Никога не съм се съмнявала в чувствата ти. Господ ми е свидетел, че ги прозрях дълго преди да ги признаеш на глас пред мен. Нито пък съм се сетила за онова абсурдно завещание, откакто ми разкри неговото съществуване. Бъди сигурен — съмнението нямаше нищо общо с моето решение.

— Защо тогава?

— Ти очевидно се измъчваше от нещо — прошепна покрусена тя. — Нещо повече — разкъсваше се между двете възможности, от които трябваше да избереш едната. Ако ти бях казала за бебето, ти веднага щеше да се откажеш от каузата на Бандита, дори при друго положение да не би взел подобно решение. А тогава пък аз нямаше да мога да живея в мир със себе си. Затова изчаквах, като се надявах, че ще споделиш тайната си с мен и се молех да избереш онова, което щеше да те направи щастлив. — Тя се усмихна неуверено. — В мига, в който го направи, аз изпях своите новини, не само заради теб, а и заради себе си. — Младата жена надигна глава и докосна леко устните му със своите. — Много добре знам колко много желаеш това дете. И защо. Аз го желая не по-малко. — Гласът й потрепна. — Толкова те желаем.

— Преди теб — обгърна я в обятията си той, — нямах нищо на този свят.

— А сега имаш мен. Завинаги. Както и аз имам тебе. — В очите й блеснаха сълзи. — Ще отдадем един на друг сърцата си… и тайните си.

— Имаш ли и други, за които не знам?

Тревогата в гласа му я накара да се засмее.

— Никакви — после наклони глава. — А ти?

За нейна изненада той се поколеба.

— Не е тайна — отвърна най-после той, — а подозрение. И нещо, което трябва да обсъдя с теб.

Дафни незабавно стана сериозна.

— Какво е то?

— Първо искам да седнеш. Не защото това, за което ще говорим, ще те разстрои — побърза да добави той, — а защото искам да си почиваш — прокара пръст по бледата й буза той. — Като се има предвид сериозността на нашия разговор и, преди това, неочакваното ни вълнуващо съединяване върху бюрото, — очите му светнаха, като видя, че тя се изчервява, — наистина злоупотребих със силите ти.

— Добре. — Младата жена седна върху един стол. — Казвай за какво става дума.

Съпругът й я погледна замислено.

— Майка ти споделяла ли е някога с теб нещо от своето минало? От времето, преди да се омъжи за баща ти, искам да кажа.

Определено не беше очаквала това.

— Майка ми ли? Не разбирам.

— Споменавала ли е някога, че в живота й е имало друг мъж? Някой, на когото е държала много?

Споменът я връхлетя с такава сила, че беше като удар.

— Всъщност, да. Не директно, а по заобиколен начин. Това стана същата сутрин, когато й казах за твоето предложение. Тя настоя да следвам сърцето си. Онова, което се разбираше от думите й, бе, че тя не бе послушала своето сърце и съжаляваше за това. Защо питаш?

— Защото мисля, че знам, на кого е принадлежало сърцето й… и все още принадлежи — добави младият мъж. — И ти също би го разбрала, ако не беше така вътре в цялата ситуация.

— Кой е той?

— Мистър Чеймбърс. — Видя как очите й се разшириха от изумление и продължи да обяснява. — Помисли за това, Снежно пламъче. Вниманието и загрижеността им един за друг, невероятно покровителствения начин, по който той бди над нея и страда заедно с нея. И пръстена. — Той посочи към ръката на съпругата си. — Когато ни венча, той спомена от какво значение била тази халка за него.

— И в този момент мама се разплака — заразсъждава на глас Дафни, а младият мъж видя по очите й, че започва да разбира. — Да, всичко сякаш започва да си идва на мястото. Той познава мама отдавна, тревожи се непрестанно заради бруталността на баща ми към мен, но най-вече към мама. И начина, по който се гледаха в църквата. Тогава си помислих, че това е просто приятелство, но е било много повече. — Тя погледна учудено съпруга си. — Как отгатна?

— Както ти казах, в този случай мога да бъда по-обективен от теб. Стана благодарение на дочути фрази, случайни намеци — усмихна се само с ъгълчетата на устата си. — И заради моя непогрешим инстинкт.

Неговата любима не отвърна на усмивката му. Потънала в размисли, тя си играеше с плисетата на полата си.

— Това е ужасно. Не само някога, един Господ знае защо, им е било отнето правото да се обичат, ами и сега не могат да бъдат заедно, макар да спасихме мама от грубостите на баща ми.

— Грешиш.

— Греша ли? — трепна тя. — Мама е негова робиня, негова вещ, знаеш добре това. Как, за бога, би могла да промени това положение? Да не говорим пък, че е прекалено етична, за да поддържа незаконна връзка. Това се отнася и за викария, който е най-етичният човек на земята.

— Ето тук идва ред на онова, което искам да обсъдя с теб.

— Нищо не разбирам.

Пиърс скръсти ръце пред гърдите си.

— Холингсби ме свърза с един адвокат, известен като експерт в тази област. Възнамерявам да помогна на майка ти да получи законен развод.

— Развод! — повтори думата Дафни, сякаш я чуваше за първи път. — Мама знае ли за това?

— Разбира се. Имам пълно съгласие и готовност за сътрудничество както от нейна страна, така и от викария.

Съпругата му се изправи бавно.

— Не може да се каже, че си стоял без работа. Значи развод. — Тя погледна въпросително любимия си. — Но това няма ли да попречи на мама да се омъжи отново?

— Не, ако разводът е одобрен от парламента. И възнамерявам да направя нужното, за да бъде одобрен.

— Как?

Нова усмивка.

— Аз съм херцог Маркам, не забравяй. По-богат от най-лудите ни мечти, по-влиятелен от всичко, което можем да си представим. Прибави към това хитрост, ловкост и инстинкт и успехът е гарантиран.

— Това дълго ли ще продължи?

— Ще отнеме известно време. Защо?

— Защото ми е неприятна мисълта, че мама и мистър Чеймбърс ще трябва все още да бъдат разделени. — Дафни прехапа устна. — Въпросът е: какво можем да сторим, за да им помогнем да се видят? — Лицето й светна. — Сетих се! Ще изпратя съобщение на мама, за да й кажа, че съм бременна, че не се чувствам добре и имам нужда от помощта й. Тя незабавно ще пристигне в Маркам. — Лицето на Дафни помръкна също така светкавично, както се бе озарило. — Но как да повикам викария? Какво извинение да измисля?

— Не ти е нужно извинение. Просто му изпрати съобщение, че Елизабет идва в Маркам. Ще изразим загрижеността си за нейната сигурност, тъй като Трагмор със сигурност знае, че тя обитава Рътланд и ще помолим викария да я придружи. Той ще се отзове с не по-малка скорост от нея.

Лицето на младата жена отново засия.

— Казвала ли съм ти, че си чудесен?

— Така ми се струва. — Съпругът й я придърпа по-близо до себе си. — А сега, след като разрешихме световните проблеми и разкрихме тайните си, искам да отидем в моята спалня, за да ти покажа колко чудесна…

Предложението на Пиърс бе прекъснато от почукване по вратата.

— Вероятно тебеширът е пристигнал — засмя се младата жена.

— Заедно с плочите за писане — добави печално съпругът й. — Добре. Ще усмиря ентусиазма си. Но само до довечера, когато…

Ново почукване, съпроводено от „Ваше Височество?“

— Да, Лангли. — Пиърс неохотно пусна любимата си. — Влизай.

Вратата се отвори и икономът огледа колебливо стаята.

— Простете, сър, но мистър Холингсби е дошъл да ви види.

— А, благодаря ти, Лангли. Покани го вътре.

Адвокатът влезе в класната стая с протегната за поздрав ръка.

— Здравей, Торнтън. Надявам се, че не идвам в неподходящ момент.

— Не, разбира се, че не. — Младият мъж запази самообладание, въпреки издайническата червенина, появила се по бузите на съпругата му. — Скъпа моя, познаваш мистър Холингсби, нали?

— Разбира се, виждали сме се в Трагмор. Как сте, сър?

— Много добре, благодаря — поклони се адвокатът. — Поздравления за сватбата, Ваше Ви… мисис… — Той не довърши думите си, а на лицето му се появи озадачено изражение.

— С гордост — мисис Торнтън — помогна му Дафни. — Но формалностите са излишни. Дафни е достатъчно.

Холингсби повдигна едната си вежда.

— Съпругата ти е непочтителна като теб, Торнтън.

— С гордост се съгласявам с мнението ти — усмихна се Пиърс. — С какво мога да ти помогна?

— С нищо. Пристигам направо от… — Ново колебание.

— Дафни е запозната с плана ни във връзка с развода на майка й — информира го младият мъж. — Следователно, ако посещението ти е свързано с това, можеш да говориш.

— Чудесно. Идвам от Трагмор. Маркизът не беше особено доволен от нашия замисъл.

— Не съм и очаквал да бъде доволен.

Херцогинята си пое дълбоко въздух.

— Господа, бихте ли ме извинили. Ще трябва да се заема с писането на писмата, за които говорихме току-що.

Съпругът й я хвана за лакътя.

— Добре ли си?

— Да. Но нямам нужда да слушам за гнева на баща си. Изпитвала съм го на гърба си. И освен това нямам търпение да се заема с осъществяването на нашия план.

— Прекрасно — кимна разбиращо младият мъж.

— Приятен ден, мистър Холингсби — повдигна полите си любимата му. — Много ми беше приятно да ви видя отново.

— Удоволствието беше взаимно, Дафни. — Адвокатът я проследи с поглед, докато излезе от стаята, след което се обърна към своя домакин. — Надявам се, че не съм я нервирал.

— Не си. Но по-добре е да не я намесваме във всичко това. Не искам да тревожа Дафни, особено пък сега.

— Сега?

Лицето на Пиърс се озари от нежна усмивка.

— Дафни носи моето дете — и внезапно, предусетил въпроса на Холингсби, добави припряно. — И само, ако си споменал за условията в проклетото завещание, ще накарам да те изхвърлят навън.

— Нямах намерение да го правя. — Очевидно изненадан, адвокатът изучаваше изражението на младия мъж. — Обичаш много съпругата си.

— Много.

— Очевидно и тя изпитва същото. Ти си щастливец, Торнтън.

— Голям щастливец. Любовта на Дафни е най-ценното в живота ми, а скоро ще имаме и дете и тогава ще стана още по-богат. Той ще бъде част от дома ни, ще има и майка, и баща, които го желаят. Никога няма да му се наложи да се бори за оцеляването си, нито пък ще узнае какво значи да бъдеш изоставен.

— А ако той се окаже тя?

Пиърс се усмихна.

— Тогава сигурно ще я разглезя най-безсрамно, особено, ако прилича на майка си.

— Щастлив съм за теб. Дай боже бъдещето да ти даде всичко, от което те е лишило миналото.

— Само до преди няколко месеца щях да кажа, че това е невъзможно. Но сега, откакто в живота ми се появи Дафни — поклати невярващо глава той, — започвам да вярвам в утрешния ден, в щастието, дори в молитвите.

— Затова ли полагаш такива усилия да помогнеш на лейди Трагмор?

Усмивката на Пиърс изчезна мигновено.

— Не. В случая с Елизабет съм твърдо решен да я освободя от един човек, за когото знам със сигурност, че е чудовище.

— Трагмор те ненавижда не по-малко, отколкото ти — него. О, той буквално загуби ума и дума от яд, когато обявих, че няма да работя повече с него. Да не говорим как се разбесня пък когато научи за развода. Позеленя, когато споменах името ти, макар да положи героични усилия да не се издаде. — Холингсби се засмя. — Наистина мисля, че едва се сдържаше да не ме удари.

— И аз очаквах нещо подобно.

— Имате май доста неща да уреждате помежду си, доколкото разбирам.

— Напълно прав си. — Младият мъж се изкашля. — Съжалявам, че не можах да се явя на срещата, която бе уредил миналата седмица. Имаш ли някаква информация за мен във връзка с развода?

Адвокатът се намръщи замислено.

— Когато получих съобщението ти, че си напуснал Бенчли непосредствено след бала и си се прибрал у дома, болен и прекалено зле, за да пътуваш до Лондон, аз се срещнах сам с Колби — адвоката, когото наех. Той вече е напълно запознат с положението. Донесъл съм списък, където са изброени хонорарите, които трябва да му платиш и плана за действие, който ни предлага — и той измъкна няколко листа от папката си и ги подаде на Пиърс. — Болестта ти явно е била краткотрайна — добави между другото той. — Изглеждаш напълно здрав.

— Хм? — Младият мъж преглеждаше документите. — О, чувствам се добре както винаги. Очевидно в Бенчли съм ял нещо, което разстрои цялата ми система. Бяха ми необходими няколко дни, за да се оправя. — Той повдигна глава. — Между другото, донесе ли чека за парите от миналата седмица?

— Да — извади желания документ Холингсби. — Да не би да си останал без средства?

Пиърс изви устни.

— Не се страхувай, приятелю. Както знаеш, вече увеличих парите, инвестирани от баща ми. Просто се нуждая от тази сума, за да платя на наетите от мен работници. Ще ги вложа в нещо, което е предприела Дафни.

— Доста добра награда за работници. Какво по-точно е предприела?

— Моята добросърдечна съпруга възнамерява да поправи покрива на селското училище, така че да издържи до края на зимата. А с настъпването на пролетта планира да построи цяло ново училище. Както виждаш — и той обгърна с широк жест класната стая в Маркам, — за Дафни е много важно да даде възможност да учат на онези, които не могат да си го позволят. Причината, поради която се нуждая от въпросния чек, е тази — моята нетърпелива херцогиня е решила твърдо да започне поправката на покрива още тази седмица.

— Колко благородно от страна и на двама ви — погледна го замислено адвокатът. — Рядко може да се види подобно великодушие.

Младият мъж повдигна рамене и трепна от последвалата болка на раненото място, която му припомни, че трябва да бъде по-внимателен при движенията си.

— С удоволствие помагам на онези, които не могат да си помогнат сами. Това дава някакъв смисъл на ада, който преживях — и той поднови четенето си.

— Нещо измъчва ли те?

— Моля?

— Попитах да не би нещо да те измъчва. Ръката ти май не е съвсем наред. — Холингсби посочи към рамото на Пиърс, което той потъркваше несъзнателно.

— О, не, няма нищо. Помогнах да внесем това голямо бюро — излъга той и посочи със здравата си ръка. — Сигурно съм си разтегнал някой мускул.

— Разбирам. — Холингсби изчака домакинът му отново да започне да чете документите и закрачи безгрижно из класната стая. — Както казах, великодушието ти е възхитително. Човек рядко може да види подобно поведение у някого, като се изключи, естествено, Бандита на тенекиената чаша. — Пауза. — Тъй като стана дума за това, случайно да си чел за последния грабеж на хитрия крадец? Измъкнал се с цяло състояние — бижутата и среброто на виконт Бенчли. И то точно насред коледното парти, което си напуснал. Но този път за малко не хванали неуморния крадец. Говори се, че бил улучен от куршум в рамото.

Пиърс свали страницата, която четеше.

— Да, спомням си, че четох за този инцидент, докато лежах.

— Лежал ли? А, докато си бил болен, искаш да кажеш.

— Холингсби — присви очи младият мъж. — За какво намекваш?

— Аз ли? За нищо. Защо? Само искам да си призная, че изпитах известно облекчение при вестта, че престъпникът избягал. Изглежда с възрастта започвам да се разнежвам.

— Явно.

Адвокатът прокара пръст по едно от пердетата, изучавайки сложните му шарки.

— Ако можех да дам съвет на Бандита, щях да му кажа, че предизвиква съдбата по най-глупав начин. И щях да му предложа да преразгледа инвестициите си. И не само финансовите. Дори бих му препоръчал да си даде сметка колко нещо притежава и да намери друг начин за постигане на целта си, без да излага на опасност своята свобода, а може би и живота си. И с малко късмет може би бих успял да се добера до него. — Холингсби въздъхна и пусна крайчеца на пердето. — Жалко, че не го познавам.

— Да, жалко. — По това време Пиърс вече бе изоставил всякакви опити да се преструва, че чете. — Холингсби…

— Знаеш ли, току-що си спомних за една среща, която имам в Лондон — прекъсна го адвокатът. Поклати глава с привидно недоволство, затвори папката си и се запъти към вратата. — Не знам какво става с паметта ми тези дни. Сякаш само след секунда забравям за какво е ставало дума преди това — спря се и погледна въпросително своя домакин. — Какво обсъждахме току-що? — Той повдигна рамене. — Виждаш ли? Вече не си спомням. А, добре, предполагам, че не е било нещо важно. Прав ли съм, Торнтън? — и той изгледа дръзко Пиърс.

Устните на младия мъж бавно се разтегнаха в усмивка.

— Не, приятелю, не мисля, че беше важно.

— Добре — хвана дръжката на вратата Холингсби. — Между другото, прегледай внимателно документите. Ще уредя друга среща в началото на следващата седмица. — Весели искрици в очите. — Преди да сте погълнати напълно от разумната и великодушна задача около ремонта на покрива.