Метаданни
Данни
- Серия
- Торнтън
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Duke, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Матева, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 88гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- maskara(2008)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина
- Допълнителна корекция
- orlinaw(2013)
Издание:
Андреа Кейн. Последният херцог
Американска. Първо издание
Редактор: Камелия Вълова
Коректор: Анахид Аждерян
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
- —Корекция от orlinaw
18
Дафни отвори очи непосредствено след полунощ.
За да види мрачния поглед на Пиърс, вторачен в лицето й.
— Пиърс? — Тя се изправи до седнало положение, като сънено се питаше, защо съпругът й изглеждаше толкова ядосан. — Колко е часът?
— Дванайсет и пет. Спиш почти от три часа.
— Три часа? Явно съм била по-уморена, отколкото мислех. — Тя наклони въпросително глава. — Нещо не е ли наред?
— Да не е наред ли? Да. — Младият мъж скочи на крака, взе вестника от нощното шкафче и й го подаде. — Това не е наред.
Дафни хвърли поглед на вестника. После отново го насочи към съпруга си.
— Това са статиите, посветени на триумфа на Бандита на тенекиената чаша.
— Знам какво е — отряза я той. — Това, което не знам, е, защо ги пазиш?
Младата жена го погледна объркана.
— Събирах ги.
— Очевидно. Но защо?
Тя премигна.
— Защото се възхищавам много от него. Защото е герой. Според мен той е един от най-големите герои на нашето време, въпреки неортодоксалните си методи.
— Колко трогателно. — Пиърс захвърли вестника, като се бореше с новия, изгарящ пристъп на ревност.
— Не разбирам защо това те ядосва. — Дафни стана от леглото, без да отделя напълно объркания си поглед от лицето му. — Не може да ме обвиняваш, че одобрявам действията на човека, който взема от богатите и алчните и раздава на нуждаещите се.
— Не, защото го одобряваш. Но това — и той посочи към вестниците, — не е одобрение, а прекалено голямо внимание.
Младата жена се разкъсваше между желанието си да се разсмее и раздразнението си.
— Този разговор е смешен.
— Защо? Защото се вълнувам от факта, че съпругата ми засвидетелства подобна нарастваща привързаност към друг мъж ли?
— Друг мъж?! Единствената ми връзка с този бандит са тези статии, Пиърс. В никакъв случай не бих определила това като скандална връзка. Едва съм говорила с… — Тя не довърши мисълта си и се изчерви силно.
— Едва си говорила с него?! — хвана се незабавно за думите й Пиърс. — Значи си се срещала с този несравним бандит!
— Само веднъж — отвърна глава Дафни. — През нощта, в която ограби Трагмор. Събудих се по време на кражбата. Разменихме по няколко думи, нищо повече.
— И къде го завари? В библиотеката? В дневната?
— Не — отвърна едва чуто тя. — В моята спалня.
— В твоята спалня? — повтори съпругът й.
— Да. Беше влязъл, за да вземе бижутата ми. Събудих се и му помогнах. — Тя си пое дълбоко въздух и повдигна гордо глава. — Помолих го да дари нощната си плячка на приюта „Дом на вечната надежда“. Той се съгласи. А после поставих тенекиената му чаша и бижуто в нея върху възглавницата на баща ми.
Едно мускулче на бузата му потрепери.
— Имаш ли представа какво щеше да направи с теб баща ти, ако бе открил какво си сторила?
— Разбира се. Но тогава това не ме разубеди. И сега не би ме разубедило. Бих постъпила по същия начин, ако се наложи. Както и ти.
Пиърс не можеше да оспорва подобна логика. Но и не можеше да се пребори с болезненото чувство, че е предаден, пък дори и да беше абсурдно.
— Разкажи ми за него?
— За Бандита? Няма нищо за разказване. Както казах, говорихме съвсем малко. Ако имаш предвид външността му, не успях да видя почти нищо от нея. Беше целият в черно, от главата до петите. Напълно скрит. Преправяше и гласа си, говореше с нещо подобно на ръмжене. — Дафни вдигна рамене. — Това е всичко.
— Той докосна ли те? — изненада се от въпроса си съпругът й.
— Да ме докосне ли? — Цветът се бе върнал на бузите й. — Струва ми се, че докосна косите ми.
— Струва ти се?
— Добре де, да, докосна косите ми. Това несъмнено беше жест на признание. Не направи никакви неприлични аванси, ако имаш това предвид.
— А би ли разбрала, ако беше направил?
Очите й се разшириха.
— Моля?
— Ти беше толкова невинна. Как би разбрала, ако някой ти прави аванси?
Дафни присви устни.
— Доколкото си спомням разпознах твоите аванси, въпреки липсата на опит — обви ръце около кръста му. — Държиш се неразумно, знаеш ли.
— Мислиш ли, че може да бъде другояче? — отвърна младият мъж, като я придърпа към себе си и вплете пръсти в косите й. — Луд съм, откакто открих тези вестници и едва не изгорях, докато чаках да се събудиш и да ми обясниш. И наистина си давам сметка за всяка безумна дума, която изскача от устата ми. Говоря като побъркан, съзнавам го, но не мога да се възпра. Аз, съвършеният комарджия, невъзмутимият, уравновесеният, олицетворението на разума. Аз ревнувам от някакъв призрак! Нощен мародер, който съществува по-скоро във въображението на хората, отколкото в действителност. Дявол да го вземе! — Той поклати смаяно глава, поразен от абсурдността на цялата ситуация. Какво ли щеше да каже съпругата му, ако разбереше, че мъжът, от когото я ревнуваше, беше не друг, а той самият? — Изглежда съм си загубил разума.
— Не — рече Дафни и потърка буза в ризата му. — Сърцето може би, но не и разума. Колкото до твърдението ти, че говориш като побъркан, смея да не се съглася с теб. При дадените обстоятелства и двете са напълно разбираеми — и тя положи длан от лявата страна на гърдите му. — Уязвимостта ще намалее, щом приемеш веднъж истината, че рискът, от който се страхуваш, е неоснователен и несъществуващ.
— Дафни! — Очите му проникваха дълбоко в нейните, името й излезе сякаш дълбоко от гърдите му.
— Обичам те! — промълви тя. Думите й бяха като лек за измъчената му душа. — Само теб! Винаги теб!
Затворът, който носеше в себе си, най-после капитулира под изпълнените с нежност опити на съпругата му да събори здравите стени. Безсмислената ревност, която бе доминирала сред чувствата му само допреди малко, отстъпи под напора на нещо много по-силно и на съзнанието, че, след като веднъж бе изрекъл на глас думите, кръгът щеше да се затвори и никой, дори и Бандита, не би могъл да унищожи връзката помежду им.
Пиърс повдигна дланите й към устните си, решил по-твърдо от когато и да било, да произнесе на глас това, което знаеше, че съществува наистина и по този начин да излезе от емоционалната изолация, в която някога умишлено се бе потопил.
— Искам да ти кажа тези думи — започна той.
Съпругата му го накара да замълчи, като постави леко пръсти върху устните му.
— Вече го направи. Не е нужно да ги казваш.
— Напротив, нужно е. Нещо повече, аз искам да ги изрека. — Младият мъж целуна деликатните венички по китките й, ухаещата кожа на ръцете и раменете. Пръстите му бавно очертаха дантелените контури на нощницата там, където слизаха към гърдите й. — Но искам да ги кажа по свой начин.
Дафни бе вторачила поглед в ръката му, а дишането й бе започнало да се учестява.
— По твой начин ли?
— Ъхъ. — Видя как бузите й порозовяха и собственото му тяло също се развълнува. — Трийсет години чаках да кажа тези скъпоценни думи, чиито смисъл мислех, че никога няма да узная. Затова, моля те, прости ми, че имам малко егоистично желание във връзка с обстановката, в която да ги кажа.
— Как искаш да…
Въпросът на младата жена заседна в гърлото й, когато Пиърс хвана долния край на нощницата й и я вдигна над главата й.
— В леглото — отвърна той, като се опиваше от безупречната й голота, а огненият му поглед я накара да потрепери. — Когато съм дълбоко в теб. Когато мога да наблюдавам лицето ти, всяко негово изражение, когато мога да видя, да вкуся, да се насладя на всяка твоя реакция, докато ти го казвам, да ти го покажа как е на усещане. Съгласна ли си?
Дафни кимна замаяна. Думите на съпруга й я подлудяваха.
— Може ли веднага? — попита шепнешком тя. — Не мисля, че ще мога да чакам.
— И аз чаках прекалено дълго вече. — Младият мъж смъкна припряно дрехите си, разхвърля ги в безпорядък из стаята и последва Дафни върху леглото. — Никакви задръжки, моя красива съпруго — промълви той и обхвана устата й в своята. — Само ние двамата… и това.
Дафни заскимтя и отвърна веднага на изискванията на устните на Пиърс. Страстта избухна в мига, в който езиците им се докоснаха, целувките им станаха трескави, ненаситни, изпълнени с трогателни открития и болезнено учудване.
Младият мъж освободи съзнанието си от всички демони на миналото и се отдаде на своята съпруга така, както не беше го правил никога досега, за да й покаже, че не само тя принадлежеше нему, а и той — на нея.
— Докосвай ме — нареди той и хвана ръката й, за да я постави върху гърдите си. — Докосвай ме навсякъде и чувствай ефекта, който имаш върху мен, колко силно те желая, как се нуждая от теб.
Дафни веднага разбра какво имаше предвид съпругът й и незабавно прие подаръка му. Пръстите й без колебание се плъзнаха по нежните косъмчета на гръдта му и твърдите мускули на раменете и ръцете. С любов погали гърба и очерта линия надолу към кръста, като погълна с цялото си тяло потрепването му, когато мина по хълбоците и здравите му бедра. Въздъхна тихичко и мина към корема. Пиърс изскърца със зъби, когато пръстите й заслизаха надолу и все по-надолу.
Беше напълно неподготвен за ефекта от нейното докосване. Когато леките като перце пръсти на любимата му докоснаха възбудения му член, а после продължиха да се движат по цялата му дължина, от гърдите му се изтръгна стенание и той затвори очи, като се бореше да овладее огъня, който изгаряше слабините му.
Дафни замръзна на място.
— Да не ти причиних болка? — прошепна тя.
Младият мъж се усмихна, въпреки почти непоносимия пристъп на страст, който заплашваше да го разкъса.
— Не ми причиняваш болка. Убиваш ме. Боже! — Той се раздвижи под ръката й и изохка отново.
— Да спра ли?
— В никакъв случай. В никакъв случай, Снежно пламъче.
— Но…
Пиърс отвори очи и се опита да се овладее поне дотолкова, че да изтрие притеснението от лицето й.
— Когато викаш името ми и ме молиш да спра, искаш ли го наистина?
В лешниковите й очи проблесна искрица на разбиране.
— Не.
— Тогава дори не си мисли да прекратиш мъченията ми. Това е едновременно ад и рай.
Колебливо младата жена го погали отново. Когато се спря на кадифената главичка, съпругът й изохка дрезгаво и стисна китката й.
— Добре ли е така?
Той не можеше да й отговори. Тя повтори ласката, смаяна от топлите капчици, които се появиха в резултат на докосването й, изпълнена с благоговение пред тази течност, която беше на Пиърс.
— Мъжете и жените си приличат доста повече, отколкото си мислех — промълви тя повече на себе си, отколкото на него. — Питам се дали това, което се харесва на мен, би допаднало и на теб?
Той може би кимна. Не знаеше, нито пък го интересуваше. Защото в същия момент Дафни наведе глава, а копринените й коси се разпиляха по бедрата му, когато го пое в устата си и позна вкуса му, както той бе познал нейния. И останалият свят престана да съществува.
Още първият прекрасен контакт, първото докосване на езика й по пулсиращата му плът го подлудиха. Чу сякаш някъде отстрани собствения си вик и усети, че и тялото, и умът му вече не бяха под негов контрол. Не съществуваше нищо друго, освен допира на Дафни, непоносимият екстаз да бъде притежаван от нейните ръце, уста, дъх. Сплете пръсти в косите й, като я привличаше по-близо до себе си, като я умоляваше да се притисне още по-силно към него. След секунда вече щеше да бъде късно.
Внезапно поклати глава и я отбутна с последната останала му сила.
— Не — простена той. — Не този път. Не по този начин — и той се търкулна върху любимата си, преди тя да успее да довърши протестите си. — Дафни! — Всяко мускулче на тялото му бе стегнато до болка от усилията да сдържи напиращия оргазъм.
— Чувстваш ли го? — попита той, като си поемаше шумно въздух. — Чувстваш ли го, Снежно пламъче?
— Да — промълви тя и се разтвори за него, като го галеше по треперещите ръце. — О, да!
Пиърс я хвана за китките, вдигна ръцете й над главата и преплете пръстите си с нейните, без да отделя очите си от нейните.
— Обичам те! — В същия момент проникна в нея и стисна по-силно пръстите й от усилие да се овладее. — Обичам те! — повтори дрезгаво той и се притисна дотолкова, че двамата се превърнаха в едно цяло.
По бузите на Дафни се търкулнаха две сълзи. Младият мъж замръзна на място.
— Да не ти причинявам болка?
Съпругата ме се усмихна през сълзи и повтори същите думи, които той бе използвал малко преди това.
— Не ми причиняваш болка. Убиваш ме. Но дори не си и мисли да прекратиш мъченията ми.
Пиърс се разсмя — примитивен дрезгав звук на чисто мъжко задоволство.
— В никакъв случай, красива ми съпруго, в никакъв случай.
Последните му думи завършиха с агонизиращо стенание, когато Дафни повдигна бедра и го придърпа по-дълбоко в себе си. И с цялото му същество стана нещо невъобразимо.
Той отметна назад глава и тласъците му станаха още по-необуздани.
— Не мога. — По челото му изби пот. — Дафни, не мога да чакам.
Някъде отдалеч до ушите му достигна трескавия й вик. Като през мъгла усети как краката й се обвиха около кръста му и дланите й се свиха, когато посрещна дивия му напор. Кулминацията, която бе забавил вече предостатъчно, избухна само след секунда, като разкъса слабините му и подпали всичките му нервни окончания. Оргазмът, подобен на ураган, премина от него в Дафни. Той извика името й, неспособен да спре движението на бедрата си и продължаваше тласъците, докато изливаше цялото си същество в нея.
Усети как тялото на съпругата му се напрегна и се изви като тетива с наближаването на кулминацията, която я разтърси с не по-малка сила от него самия. Тя извика веднъж, два пъти, после отпусна глава върху възглавниците, като се извиваше, обхваната от спазми, по-силни от когато и да било до този момент. Отпуснал глава в извивката на рамото й, Пиърс потръпна, развълнуван от нейния оргазъм и се отдаде на усещането, причинено от силните контракции на мускулите й около възбудения му член. Беше смаян, тъй като заедно с потрепването на неговата любима, от слабините му се изтръгна още един спазъм.
Обезсилени, изтощени до край, те се отпуснаха като безжизнени в обятията си, неспособни както да помръднат, така и да проговорят. Пиърс почувства сълзите на младата жена.
— Не плачи, Снежно пламъче — прошепна той, заврял лице в рошавия облак, образуван от косите й. — Моля те, не плачи.
— Никога не съм предполагала, че съществува подобна радост — промълви Дафни. — Благодаря ти, Пиърс. Ти току-що ми даде най-прекрасния подарък.
В гърлото на младия мъж заседна буца, прекалено голяма, за да може да бъде премахната с думи, дори със словата, които преди малко бе произнесъл за първи път. Според Дафни любовта му беше дар и наистина беше така. Само че този дар съществуваше единствено чрез нея, благодарение на безусловната й любов и вяра и най-големият подарък от всички — факта, че го беше научила да стори същото.
Потънал в мисли, Пиърс притисна още по-силно в обятията си своята съпруга, като все още не можеше да проумее станалото с него чудо. По-ревностно от всякога си даде обещание да не допусне Дафни да бъде наранена никога повече от нищо и от никого. Нито от омразата на баща й. Нито от подвизите на Бандита на тенекиената чаша.
* * *
— Как ти се струва Пиърс? Добре ли е? — обърна се тревожно към викария Дафни.
Приятелят й премигна изненадано и погледна към другия край на класната стая, където младият мъж стоеше сред пискащите от възторг деца, вторачени в Ръсет, който беше разпрострял като ветрило червеникавата си опашка.
— Ами да, изглежда прекрасно. Децата са очаровани. Вашето сдържано лисиче се е сприятелило с него. Дори мис Редмънд, на която трудно може да се достави удоволствие, се усмихва. Според мен появата на съпруга ти е доста успешна — обясняваше свещеникът, без да отделя очи от смръщените вежди на младата жена. — Какво те притеснява, Кокиче?
Тя повдигна неуверено рамене.
— Не съм сигурна. Пиърс беше толкова загрижен напоследък. Като че ли нещо го тревожи, но е решил да не го споделя с мен.
— Не забелязах подобно нещо, когато бях в Маркам миналата седмица.
— Положението се влоши оттогава.
— Питала ли си го?
— Разбира се. Но той така и не ми отговори. Нито пък отрече, че е разтревожен. Просто променя темата на разговор. — Тя наклони озадачено глава. — Би ли поговорил с него, господин викарий?
— Какво точно искаш да му кажа?
— Убеди го, че не трябва да пази за себе си своите затруднения. Напомни му, че любовта не означава само нежност и страст. Тя включва и приятелство, и доверие. Той те уважава, господин викарий. Ако някой изобщо може да го убеди да споделя с мен, то това си ти.
В очите на Чеймбърс проблеснаха разбиращи искрици.
— Знаеш точно какво тревожи съпруга ти, нали?
— Да, имам своите подозрения. Но това е без значение. В този случай Пиърс трябва да дойде при мен, не аз при него. Моля те, ще поговориш ли с него?
— Добре, Кокиче. Както излиза, днес двамата ще трябва да обсъдим още един проблем.
— Благодаря — стисна ръката му младата жена. — Вече се чувствам по-добре.
— Дафни! — повика я Пиърс. — Би ли дошла да обясниш на децата нашия проект?
Тя се усмихна и отиде при съпруга си, като пътьом се спря да вдигне изтощеното лисиче от пода.
— С огромно удоволствие.
— Какъв проект? — попита Тими.
— Как ви се струва идеята да ни помогнете при слагането на новия покрив на училището?
— Ний да ви помогнем? — Очите на Уилям едва не изскочиха от орбитите си. — Ама ний ни знайм как съ строи!
— Нито пък ние — усмихна се Дафни. — Затова наехме работници, които да се заемат с тази задача. Търпеливи и изпълнени с разбиране работници, които няма да имат нищо против да им помагаме.
— Ура!
— И това не е всичко — наклони гордо глава към съпруга си тя. — Изглежда вече разполагаме с достатъчно средства, за да построим ново училище напролет. Не е ли прекрасно това, мис Редмънд?
— Хм? — Учителката се бе вторачила в Пиърс с глуповато изражение на лицето. — Да, чудесно.
— Чухте ли к’во каза Дафни, мис Редмънд? — попита Тими, вперил поглед в своята учителка. — Шъ си имаме ново училище! Имаме много пари.
Мис Редмънд премигна. Този път вниманието й беше действително насочено към тях.
— Ново училище? Но откъде, за бога…?
— Бас държа, чи за него шъ плати херцогът — възкликна Уилям.
— Наистина ли сте херцог? — заинтересува се едно от по-големите деца.
Младият мъж повдигна крайчеца на устата си.
— Да, така изглежда.
— Хей, Дафни, та тогаз ти си херцогиня — информира я Тими.
— Да, точно така — съгласи се тя.
— А сега вече можем ли да погалим Ръсет? — Очевидно благоговението на Тими към новопридобитата титла на Дафни бледнееше пред вълнението, породено от нейното лисиче.
— Само, ако го галите един по един, и докато го държа. Ръсет малко се страхува от непознати. Фактът, че разпери така опашката си обаче е добър знак. — Тя погали копринената козина на животното, като му шепнеше нещо гальовно, докато то не повдигна глава и не потърка с любов муцуна в косите на господарката си. — Мисля, че вече е готов — обяви тя. — Тими, би ли дошъл пръв, тъй като идеята беше твоя?
Докато децата се отдаваха на насладата от контакта си с Ръсет, викарият се приближи до Пиърс.
— Може ли да поговорим за малко насаме? — попита шепнешком той.
Младият мъж се отдели от групата, убеден, че вниманието на учениците бе прекалено погълнато от горския обитател, за да забележат неговото отсъствие.
— Какво ти дойде наум, господин викарий?
— Пазачите ти със сигурност са те уведомили, че още на другия ден след вечерта, която прекарах с вас в Маркам, аз отидох в Рътланд.
— Говори ли с Елизабет?
— Да — въздъхна Чеймбърс. — В началото тя се шокира доста. Струваше й се невероятно, че би могла да получи граждански развод. Но аз й предадох всичко, което ми каза ти, Пиърс, и в крайна сметка тя се съгласи да остави бъдещето си в твои ръце. — Изражението на свещеника се смекчи, а в очите му блесна особена, изпълнена с нежност светлинка, очевидно причинена от някакъв спомен. — Явно Елизабет е успяла да съхрани в себе си онази искрица, която помня от времето на младостта й. И благодаря на Бога за това.
— Веднага ще се свържа с адвоката си и ще го помоля да наеме най-добрия, най-дръзкия специалист по бракоразводните дела в Англия — започна да крои на глас плановете си Пиърс. — А после, непосредствено след партито в Бенчли, ще отида в Лондон, за да се срещна с двамата. — Устните му се разтегнаха в крива усмивка. — Бедният Холингсби. През последните седмици превърнах в истински хаос подредения му живот. Сега, все така покрай мен, ще му се наложи да присъства на още една уникална правна процедура. Но подозирам, че той по свой начин ще изпита удоволствие от това предизвикателство. С нетърпение очаквам развитието на нещата. — Погледите на двамата мъже се срещнаха. Проницателността се примесваше с признателност. — Благодаря ти.
— За какво?
— Задето разговаря с Елизабет. Струва ми се, че и двамата си даваме прекрасно сметка доколко решението й е повлияно от твоето окуражаване.
Разговорът им бе прекъснат от гръмък смях. Пиърс се обърна и се засмя при вида на Дафни, която се опитваше да свали Ръсет от мястото, което очевидно му се бе сторило най-безопасно — главата й.
— Явно на животното му стига за днес.
— Твоята любов към Дафни. Ти я прие и я приюти в сърцето си.
Младият мъж повдигна вежди при неочакваните думи на викария.
— Това не би трябвало да те изненадва. Не и след последния разговор миналата седмица.
— Не ме изненадва. Но може би трябва да подсилиш този факт, не заради мен, а заради самия себе си.
— Защо?
— Защото любовта има много лица, някои от които е лесно и естествено да бъдат проучени, а други — не. Красотата на най-трудно поддаващите се от тях е такава, че разбереш ли веднъж дълбините им, имаш пред себе си целия живот, за да се радваш и възхищаваш на блясъка, който сам си изкопал от недрата.
— Кои трудно поддаващи се на проучване лица имаш предвид?
Чеймбърс се изкашля.
— Напълно естествено е когато две човешки същества се обичат да искат да споделят не само сърцата и телата си, а и това, което е в съзнанието им. Тайните, пък дори и да са най-добронамерени, само могат да създадат напрежение и да издълбаят пропаст помежду им. Запомни, Пиърс, никога не смесвай покровителстване с изключване. Първото подхранва, а второто руши.
— Говорил си с Дафни.
— Тя се тревожи за теб.
— Знам. — Младият мъж уморено потърка тила си. — Но не е нужно. Просто трябва да разреша още нещо от моето минало. Непременно трябва да го направя и то колкото се може по-скоро.
— А сам ли трябва да го направиш? Дафни те обича с цялата си душа и е много по-силна, отколкото си мислиш. Дай й възможност да сподели твоите тревоги, Пиърс.
Младият мъж въздъхна неспокойно и рече:
— Ценя съветите ти, господин викарий. Аз по-добре от всеки друг знам колко силна е Дафни. Но тук не става дума за сила, а за безопасност. А безопасността на Дафни има предимство пред всичко друго, дори пред доверието помежду ни. — Пиърс преглътна, а гласът му стана дрезгав от вълнение. — Разбираш ли, господин викарий, стигнах до извода, че съпругата ми значи за мен повече от всичко друго: моето минало, бъркотията в моя живот, даже от самия ми живот.
— Разбирам — кимна сериозно свещеникът. — Съзнавам също, че дилемата ти не е лесна за разрешаване. Въпреки това, позволи ми да добавя още нещо. Макар да се познаваме съвсем отскоро, изпитвам към теб най-хубави чувства — възхищавам ти се и те уважавам. С две думи, гледам на теб като на приятел. Ако някога имаш нужда от човек, с когото да споделиш това, което те вълнува, аз винаги и с удоволствие ще бъда насреща.
— Това означава страшно много за мен. — Младият мъж хвърли поглед към своята съпруга и децата и добави: — За нещастие това е една задънена улица и аз трябва сам да се измъкна от нея.
— В такъв случай дано Бог ти помогне.
Пиърс замислено се приближи до младата жена. Толкова му се искаше да може да постъпи както бе предложил викарият — да сподели своя проблем с любимата си и да й каже какво решение бе взел. Бе избягвал темата в продължение на седмици и бе погребвал противоречивите си емоции в рая, с който го даряваше тялото на Дафни. Но това не можеше да продължава вечно. Трябваше да вземе някакво решение.
Бандита на тенекиената чаша имаше ли някакво бъдеще?
Свил ръце в юмруци от двете страни на тялото си, той почувства, че отново го обземат обичайните противоречиви чувства и почти неустоимото желание да сподели тревогите си със своята съпруга. Веднага се смъмри наум и реши, че трябва да бъде твърд в първоначалното си решение да не въвлича любимата си в тази история и да не й казва истината за двойната си самоличност. Ако някога го идентифицираха, щяха да го осъдят и най-вероятно — да го обесят заради престъпленията му. А ако Дафни знаеше за неговите деяния, тя също щеше да пострада. Не. Тази тема беше действително много опасна. Решението му беше взето. Лабиринтът, пред който бе застанал, трябваше да бъде пресечен от него самия и от никой друг.
— Дафни, мислиш ли, чи Бандита на тенекиената чаша ще открие новия ти дом тъй лесно, както откри и стария? — Без да иска, Тими бе навлязъл точно в територията, която Пиърс възнамеряваше да избегне. — Защото в противен случай няма да го видиш повече.
— Той няма да я ограби отново, глупчо — отвърна раздразнено Уилям, — той никогаж не краде два пъти от един и същ човек. Освен това защо да я ограбва сега? Та нали й омъжина за Пиърс. А Пиърс дава парити си за нас, не за бижута и сребро.
Дафни погледна крадешком съпруга си.
— Не мисля, че има значение къде ще бъде следващият удар на Бандита — заключи припряно тя. — Стига да продължава да се грижи за онези, които имат нужда от него.
— Амин — съгласи се викарият.
Младият мъж усети, как вътрешностите му се свиват на топка. Огромният проблем, пред който се бе изправил, се възраждаше с пълна сила. Какво щеше да прави? Загледа се през прозореца, като избягваше замисления поглед на своята съпруга и се опитваше да проумее мотивите, които бяха накарали Бандита да стане такъв.
Първо и най-силно бе жаждата му за отмъщение, нуждата и несправедливостта, наложена от богатите и изтърпявана от бедните. Към това се прибавяха и неспокойната му душа и отчаяната необходимост да промени нещо и да даде на пропадналия си живот някакъв смисъл и някаква цел на празното си сърце. Бандита на тенекиената чаша се бе родил в резултат на това.
Постепенно тези опасни грабежи бяха започнали да го изпълват с луда радост и с непрекъснато засилваща се увереност, че може да се изправи пред всеки риск и да го превъзмогне. Всеки път се опиваше от победата, отдаваше се на невероятната тръпка от нея, особено като се има предвид, че в този случай потърпевшите бяха представители на омразната му аристокрация. Така беше тогава.
Но трябваше да помисли за сега. Сега съществуваше Дафни. Дафни, която изпълваше сърцето му с любов, без да оставя място за отмъщение и изтриваше неспокойството от душата му. Любовта й му носеше покой, много по-дълбок от безразсъдната му радост и бе посяла семената за едно бъдеще, на каквото никога не бе смял дори да се надява. Досега не рискуваше нищо. Внезапно рискът бе станала огромен. А в такъв случай оставаше само чувството му за справедливост.
Е, но тази нужда вече беше презадоволена и то със законни средства, без да излага на риск както своята безопасност, така и Дафни. В крайна сметка като новия херцог Маркам той имаше повече пари, отколкото му бяха нужни. С всеки банков чек, който пишеше, с всяко дарение, което правеше, той възстановяваше справедливостта, като осигуряваше по-добър живот за бедните и гладните. Не можеше да има две мнения по въпроса. Тогава какво го възпираше? Защо просто да не обрече Бандита на тенекиената чаша на аналите на историята?
Защото истината имаше още един аспект, който също не можеше да остави без внимание.
„Трябва да ви предам нещо.“ Струваше му се, че отново вижда лицето на Дафни и чува гласа й през онази нощ в спалнята й. „Децата от селското училище ме помолиха, ако някога ви срещна, да ви кажа, че сте техният герой. А това, като се има предвид огромния потенциал на любящите им сърца, е невероятна привилегия.“
Тими, Уилям, Прудънс и всички останали Тимевци и Уилямовци вярваха в Бандита на тенекиената чаша и разчитаха на героичните му подвизи. Как би могъл да предаде децата? Той, който от собствен опит знаеше какво значи да няма на кого да разчиташ и в какво да вярваш. Как би могъл да им отнеме единствената личност, която им даваше възможност да се надяват? Не можеше да направи подобно нещо.
Пиърс затвори очи, а едно мускулче на челюстта му затрепери.
— Не се ядосвай — рече тихо Дафни.
Той премигна и я погледна недоумяващо.
— Какво?
— Не се ядосвай. Те са само деца. В техните представи Бандита е герой.
Пиърс осъзна, че съпругата му бе изтълкувала мрачното му мълчание като нов пристъп на ревност.
— Не съм ядосан.
Тя го погали по брадичката.
— Обичам те.
Младият мъж стисна китката й и буйно притисна устни към ръката й.
— Знам. И не съм ядосан. — Той се огледа и едва сега осъзна, че мис Редмънд бе накарала децата да седнат, за да продължат заниманията си, а викарият ги чакаше търпеливо край вратата. — Май съм потънал прекалено дълбоко в мислите си.
— Така изглежда. — Дафни намести Ръсет в обятията си, като замислено наблюдаваше развълнуваното лице на съпруга си. — Ще тръгваме ли?
Пиърс кимна и погледна към насядалите ученици.
— Да — съгласи се глухо той. — Направихме всичко за днес.
* * *
— Ако не съпровождах най-красивата жена в салона, щях незабавно да напусна този смешен бал — прошепна Пиърс в ухото на своята съпруга, докато се въртяха из претъпканата бална зала в Бенчли.
Младата жена присви устни.
— Не знам дали трябва да се чувствам поласкана или обидена.
— Нито едното, нито другото. И двете са абсолютна истина. Мразя тези претенциозни празненства, а ти си така прекрасна, че едвам се сдържам да не заключа вратата на нашата спалня и да не те освободя от тоалета, за чието обличане хвърли такива усилия.
Този път Дафни не можа да сдържи смеха си.
— Шокирате ме, Ваше Височество.
— Кой знае защо се съмнявам в това — отговори сухо младият мъж. — Вече ме познаваш достатъчно добре.
— Да, познавам те — усмихна се тя. — И знам, че дойде в Бенчли заради мен. Благодаря ти — обгърна с поглед празничната украса на залата. — По принцип също като теб не обичам подобни партита. Но вече е почти Коледа. А аз за първи път в живота си разбирам какво значи предколедното настроение. Толкова съм щастлива. Може да звучи глупаво, но искам да се заредя с всичката тази радост и да я споделя с целия свят поне веднъж.
Пиърс вдигна обвитата й в ръкавица ръка до устните си.
— Не звучи глупаво. А порозовелите ти бузи ме карат да приема на драго сърце цялото това неприятно събитие.
— Цялото ли? Дори двучасовата обиколка из къщата, по време на която лорд Бенчли възнамерява да ни покаже всички нововъведения в дома си? — подразни го младата жена.
— Надуто магаре — завъртя очи съпругът й. — Като че ли е първият човек, който използва камината, за да затопли спалнята си.
— Но също така и първият, поставил седем тоалетни с течаща вода и три бани с вана в главната сграда, всичките с позлатени умивалници, кани и легени. И всичко това само за него и за лейди Бенчли — добави Дафни и поклати тъжно глава. — Какво прахосничество.
— Опитай се да го кажеш на виконта. Или на скучната му съпруга. Ами да, дрънкулките, които тя носи по себе си тази вечер, биха могли да изхранят цяло едно село в продължение на година.
— Не забелязах. — Младата жена смръщи чело и се вторачи във виконтесата, която точно в този момент порицаваше гръмогласно някакво уплашено слугинче. — Но не мога да понасям жестокото й отношение към прислугата. Това бедно дете там сигурно няма още двайсет години. Да не говорим, че подносът, който носи, сигурно тежи повече от нея самата.
Пиърс завъртя съпругата си така, че да види въпросната сцена. Измъченото младо момиче кимаше усърдно на ядосаната тирада на своята господарка.
— А сега върви в кухнята и донеси шампанско за гостите — нареди виконтесата. — И никакво пипкане! Или няма да получиш и пени от допълнителното възнаграждение, за което ме помоли.
— Да, мадам. — Слугинята се обърна и се понесе бързо на треперещите си крака, като буквално жонглираше с купчините мръсни чинии върху подноса в ръцете си.
— Ама че кучка — процеди Дафни. — Няма ли капка съжаление?
— Очевидно не.
— Е, Маркам — виконт Бенчли избра точно този миг, за да се приближи до тях, — как се чувствате на първия си официален бал като член на аристокрацията?
Пиърс преглътна с усилие отговора, който напираше да излезе от устата му и вместо това рече:
— Наслаждавам се на рядката възможност да танцувам със съпругата си.
— И не ви упреквам за това. — Похотливият поглед на Бенчли обгърна младата жена от главата до петите. — Съпругата ви е очарователна. Трудно ми е да повярвам, че това е дъщеричката на Трагмор.
— Вече съм пораснала, милорд — отвърна Дафни, усещайки надигащата се буря. — Вече съм омъжена жена.
— Да, да, така е — поглади краищата на мустаците си той. — Как е баща ти? Оправи ли се след грабежа на всеизвестния Бандит?
— Баща ми е доста жилав и вече възвърна напълно равновесието си.
— Радвам се да го чуя. — Виконтът обгърна с широк жест балната зала. — Аз обаче изобщо не се страхувам от този бандит и мошеник. Никой не може да проникне в дома ми. Специално съм се погрижил за това. Всяка една от ключалките е направена и сложена от най-добрите ключари на Англия, а имението се охранява от най-умелите пазачи, които могат да се намерят — засмя се остро той. — Иска ми се да видя как този престъпник ще се опита да влезе в Бенчли. Набързо ще научи какво означава думата „поражение“. Ами да, дори само при мисълта, че граби почтените хора, за да раздава парите им на някакви никому ненужни хлапета и улични нищожества, които пръскат полученото по жени и алкохол… — Той не довърши думите си. — Извинявай, Дафни. Не исках да казвам това в твое присъствие. — После се поклони. — Продължавайте да се наслаждавате на вечерта.
Пиърс бе стиснал така силно челюсти, че съпругата му се опасяваше да не си счупи някой зъб. Усети несъзнателното му движение към техния домакин.
— Пиърс, недей. Той не го заслужава. Той е един безмозъчен, арогантен глупак.
— Тръгваме си.
Младата жена кимна, а лицето й бе изпълнено с нежност и съчувствие.
— Чудесно. На мен също ми дойде много.
— Сгрешихме, че дойдохме. Аз определено не принадлежа на това място. И не желая да принадлежа.
— И двамата не го искаме. — Дафни и постави дланта върху ръката на съпруга си. — Ние принадлежим един на друг — и тя бавно се измъкна от обятията му. — Съжалявам, че настоях да дойдем. Беше глупаво от моя страна да се надявам, че можем да изпълним с радост сърцата на безсърдечните. Ще се престоря, че ме боли глава. После ще си съберем багажа и ще си бъдем у дома преди зазоряване.
— Снежно пламъче — макар да бе разгневен, младият мъж изпитваше известни угризения, — не исках да разбивам мечтите ти.
Съпругата му се усмихна.
— И не би могъл. Моята мечта си ти. Просто ще променя плановете си и ще се насладя на празничната атмосфера в Маркам, където без това се чувствам най-щастлива. И вместо да показвам повишеното си настроение пред целия свят, който в по-голямата си част ни най-малко не заслужава това, аз ще споделя радостта си с най-достойния човек, когото познавам — с моя съпруг.
И като повдигна полите си, тя започна да си проправя път през балната зала, стоплена от любовта, която бе видяла да затъмнява гористозелените очи на Пиърс. Тя наистина беше най-щастливата жена на света.
Вече беше във вестибюла, когато заплашително ръмжене и грозен трясък върнаха Дафни към действителността. Замръзна на място и видя, този път току пред килера, същата млада слугиня, застанала смаяна пред купчина строшени чаши, които плуваха в разлятото шампанско в краката й. Бе закрила с длан уста и в първия момент херцогинята помисли, че го е направила от ужас от станалото. Миг по-късно разбра, че е сгрешила, тъй като осъзна кой беше източникът на ръмженето.
Оголило зъби, към момичето пристъпваше черно куче. После се спусна върху й, захапа единия край на роклята и я задърпа, докато я разкъса. Слугинята не издържа и се разпищя.
— Ама че глупачка!
От балната зала се появи виконтесата, без очевидно да забелязва друго, освен бъркотията и неприятната глъчка.
— Виж какво направи, невнимателно създание такова! Знаех си, че не трябва да се поддавам на молбите ти да те оставя на работа. Трябваше отдавна да те уволня. Не само че си слаба и проста, ами си и несръчна и негодна за нищо.
Кучето, чуло ядосания глас на своята господарка, без да губи време, пусна роклята на младата жена и се завря в килера.
— Но, мадам… — Момичето показа с ръка към изчезващата фигура на животното, но дори в този момент съзнаваше, че беше прекалено късно. Белята беше сторена. Тя примирено отпусна ръце и зачака наказанието си.
Същото стори и Дафни, притаила се, незабелязана от никого, в една ниша във вестибюла и сдържа дъха си в очакване на присъдата. Тя се оказа много по-сурова, отколкото си беше мислила.
— Опаковай си веднага нещата. Искам да напуснеш дома ми незабавно.
Момичето вдигна глава.
— От дома ви? Но, милейди…
— Не искам да чувам нито дума повече. Решението ми е окончателно — и виконтесата пристъпи с явно отвращение покрай момичето. — Ще повикам някой от лакеите, за да уреди проблема с почистването на тази бъркотия. А когато се върна, очаквам да не те видя тук.
Дафни видя как пръстите на слугинята мачкаха нервно ръба на роклята й.
— Ами надницата ми, мадам? — Тя сякаш едва успя да изрече този въпрос.
— Надницата ти ли? — вирна брадичка виконтесата. — Не само че няма да ти платя нищо, ами едвам се сдържам да не те ударя. Имаш късмет, че съм дама и следователно ще се сдържа.
— Работих цяла седмица, лейди Бенчли.
Момичето смело поддържаше своето, но гласът й потрепери и сърцето на Дафни се сви заради унижението, което слугинчето бе принудено да преживее.
— Храната, която получаваше беше щедра компенсация за жалките ти опити да работиш. А сега си тръгвай, преди да съм наредила да те изхвърлят — и виконтесата вдигна полите си и се запъти нанякъде.
Дълго време момичето не каза нищо, просто стоеше неподвижно и безмълвно като замръзнало на мястото си. Беше прекалено далеч от Дафни, за да може да види изражението й, но треперещите й рамене не оставяха съмнение, че плаче. След малко успя да се овладее и се запъти към слугинското отделение, а по бузите й се стичаха сълзи.
Без да се поколебае за миг, младата жена тръгна след нея, развълнувана до дъното на душата си. Някъде по средата на коридора момичето се обърна и изчезна в една от миниатюрните стаички. Дафни я последва, без да се замисли.
— Добре ли сте? — избъбри тя.
Слугинята се обърна, за да я погледне, а очите й се разшириха от изненада.
— Коя сте вие?
Младата жена не отвърна. Не можеше. Единственото, което успя да стори, бе да гледа втренчено, сърцето й се вледени, тъй като отново се изправи пред агонизиращия призрак от своето детство. Тези очи — тъмни, бездънни, изразителни. Бяха я преследвали в продължение на дванайсет години.
— Коя сте вие? — повтори въпроса си момичето и отстъпи крачка назад.
Със стегнато от болка гърло Дафни се опита да намери както нужните думи, така и гласа си. И може би щеше да успее, ако точно в този момент очите й не бяха попаднали върху простото шкафче до леглото на момичето. След което всякакви опити да говори бяха забравени.
А там, с немигащ и абсолютно непроменен след тези дванайсет години поглед, стоеше раздърпаният, незаличим спомен от детството на Дафни.
Куклата от „Дома на вечната надежда“.