Андреа Кейн
Последният херцог (1)

Пролог

Лестър, Англия

1828

— Моля те, татко, не ме карай да влизам там.

Детето се дръпна назад, като се опитваше да се отскубне от желязната десница на баща си. Ужасено бе вторачило поглед в мрачното тухлено здание. Ръждясалата табелка с надпис „Дом на вечната надежда“ висеше на фасадата му като някое отвратително чудовище.

— Точно това непростимо поведение е причината да ме придружаваш днес тук. — Харуик Уиндам, маркиз Трагмор погледна смръщен осемгодишната си дъщеря, убеден, че в края на посещението им в разнебитения приют за бедни, всяка следа от безсмислена нежност ще бъде завинаги заличена от деликатното личице, вдигнато умоляващо към него. — Хайде — нареди той. — Време е сама да видиш как се прахосват средствата на нашата страна и къде отиват парите от данъците, които плащаме. Тогава може би ще запазиш съчувствието си за онези, които го заслужават повече.

И той я задърпа напред, без да обръща внимание на изплашените й протести, докато стигнаха до тежката дървена врата. Спря пред нея и почука.

— К’во искате? О, туй сте вий, сър. — От изцапания със сажди мъж, който ги посрещна, се носеше неприятна миризма. Хлътналите му очи се завъртяха в орбитите си, когато позна посетителя. — Мистър Барингс не ва учакваше, милорд. Ше им кажа, че сти тук.

— Не е нужно. Не беше предвидено двамата с херцог Маркам да се срещаме с мистър Барингс преди четвъртък. Днес дойдох само, за да покажа приюта на дъщеря си.

Мъжът зяпна.

— Но, сър.

— Това е. Сега можеш да се върнеш към задълженията си.

— Да, сър.

Трагмор се завъртя на пети, за да погледне дъщеря си.

— Дафни, реших да бъда мил и да ти спестя ужасите на стаите на мъртвите и болните с надеждата, че покварата, която ще видиш тук, ще бъде достатъчна, за да коригираш начина си на мислене. Но ако се наложи, ще посетиш всяко ъгълче на този приют, за да закалиш глупавото си сърце.

Малките юмручета на Дафни се притиснаха към роклята й. Обхваната от невъобразим ужас, тя погледна шокирано към белещата се мазилка на стените, които я заобикаляха от всички страни и прогнилия под в краката й.

— Моля ти се, татко, аз…

— Видя ли човека, който ни посрещна?

— Да, татко.

— И какво ти е впечатлението за него?

— Има нужда от баня, татко. И от нови дрехи.

— Това ли е всичко?

— Чудех се дали бихме могли да му осигурим тези неща.

— Вече сме му дали предостатъчно — изръмжа Трагмор. — Крайно време е да разбереш това. — След това огледа вестибюла и посочи с пръст. — Виж ей там.

Дафни вдигна поглед. В най-далечния ъгъл бяха коленичили две зле облечени жени, търкаха пода с парцал и изливаха тихо една пред друга мъката си.

— Мръсни повлекани — измърмори маркизът. — Гнусни паразити, които носят само болести и неморално поведение. Осигурили сме им къде да живеят и какво да ядат, а виж ги на какво приличат, Дафни. Гледай внимателно. Единственото им занимание е да изразходват това, което сме им осигурили и след това да искат още. И какъв е смисълът на всичко това, питам аз?

Момиченцето наблюдаваше безмълвно двете жени.

— Те не са добре, татко — проговори най-сетне то с тревожно изражение на младото си лице. — Може би са болни. Виждаш ли по-дребната? Тя едва диша. Защо търка пода? Трябва да бъде в леглото.

Трагмор стисна така здраво челюсти, че помисли, че ще изпукат всеки момент.

— Тя сама си е виновна за своите болести, а сега ги разнася и по другите.

— Познаваш ли я, татко? — Дафни навиваше кичур светлокестеняви коси около пръста си, като умишлено говореше с безстрастен, лишен от емоции глас. Баща й презираше показа на чувства. А как можеше да си позволи подобно нещо точно сега, когато усещаше тежката му длан.

— Разбира се, че не! — изсъска Трагмор. — Къде бих могъл да се запозная с подобна личност?

— Тогава откъде знаеш, че сама си е виновна за болестите?

Той зяпна изумен, неспособен да отвърне.

— Във всеки случай — продължи да говори Дафни, — тя се нуждае от лекарства. И от почивка. Едва тогава ще се оправи. А ако се изкъпе и позакърпи роклята си, тя ще изглежда прекрасно.

Дъхът на маркиза секна, и в следващия момент, когато мръсният въздух проникна в дробовете му, той се закашля. Забележката на Дафни и непоносимото й състрадание му напомниха неприятно за миналото. По вените му се разля гняв.

— Някога майка ти говореше също като теб — процеди през стиснатите си зъби той. — Ако й бях позволил, щеше да пропилее цялото ми богатство, за да помага на подобна паплач — насочи пламтящите си очи към дъщеря си. — Промених възгледите й в по-добра насока. Ясен ли съм, Дафни?

— Да, татко. — Устните на момиченцето затрепериха. Сведе ресници и впи уплашения си поглед във върховете на обувките си.

Трагмор сподави ругатнята, която напираше да излезе от устата му. Беше довел малката тук с определена цел и възнамеряваше да я осъществи на всяка цена. Преброи на ум до десет.

— Може би съм избрал неподходящи примери, които не са във възможностите ти да разбереш — размишляваше на глас той, решил да опита нова тактика. — В крайна сметка ти си дете. Добре. В такъв случай ще те заведа да видиш децата.

С тези думи той задърпа дъщеря си през вестибюла, докато стигнаха до задния вход на приюта. Отвори широко вратата и посочи с жест към градината.

— Гледай.

Там се мотаеха пет-шест мръсни хлапаци. Част от тях скубеха вяло плевелите, останалите бяха подложили длани под чучура на водната помпа и надзъртаха крадешком, докато пиеха.

Дафни отвори уста, за да каже колко изцапани изглеждат децата и колко скъсани са дрехите им, но реши, че е по-добре да не споделя впечатленията си и стисна зъби. Размишляваше каква ли е реакцията, която очакваше от нея баща й. В този момент едно от децата, момиченце на приблизително същата възраст като Дафни, вдигна очи от плевелите, които скубеше. Погледите им се срещнаха. Мъката, която прочете в очите на непознатото дете, накара сърцето на Дафни да се свие от болка. Неспособна да понесе това, тя отмести поглед.

— Отвратена си, нали? — попита доволно маркизът. — И имаш основание за това. Вместо да се грижат за градината и да изпомпват водата, както са им казали да правят, тези нежелани от никого копелета лудуват на воля и се пекат на слънце. Трябва да бъдат бити, докато страхът не ги принуди да работят. А ако и това се окаже безрезултатно, тогава трябва да бъдат изхвърлени на улицата да мизерстват. Само по този начин ще избавим Англия от отровното им влияние. — Трагмор се вгледа в извърнатото лице на дъщеря си и попита: — Сега вече нали виждаш сама, Дафни?

— Да, татко. Сега вече виждам.

— Добре. В такъв случай, слава богу, можем да си тръгваме. Повдига ми се от това място.

Маркизът я поведе обратно през вестибюла, но се спъна в нещо на земята. Сдържайки с мъка псувнята си, той изрита предмета встрани.

— Но това е кукла, татко! — възкликна момиченцето и спря, за да вдигне играчката. Избърса мръсотията от бузите й и я загледа възхитено. — Виж, изглежда също като Джулиет, куклата, която мама ми подари за Коледа!

— Луда ли си? Не пипай това… нещо! — нареди Трагмор. — Един Господ знае какви болести има по нея! — Той се спусна към дъщеря си, грабна куклата и я запрати с всичка сила към пода. Тя се строполи там в безформена купчинка, а разкъсаната й рокля се уви около разрошените й коси.

— Не, татко, недей! — започна да го умолява Дафни. — Прекалено е хубава, за да бъде болна!

— Тя е моя! — прозвуча треперещ глас зад тях. Собственичката му се спусна като стрела през вестибюла и вдигна от земята безценното си съкровище. След това ужасена се загледа в добре облечените непознати и се затресе от страх. — Тя е моя! Нема да ви я дам!

— Ние не я и искаме, мръсно, безсрамно създание такова! — изсъска в отговор Трагмор. Той стисна длан, изгаряйки от желание да зашлеви пребледнялото дете. — Виждаш ли, Дафни? Точно това се опитвах да ти обясня. Тези хора са истински животни, отвратителни паразити. Трябва да привикнеш с тази истина и да действаш според нея.

— Добре, татко. Моля те, не я удряй — прошепна умоляващо дъщеря му. — Какъв е смисълът? Научих всичко, което искаше от мен. Моля ти се. Нека да си тръгваме.

Думите й улучиха точно където трябва. Трагмор потръпна от отвращение и се завъртя на токовете си.

— Много добре, да вървим.

И той се запъти към вратата, готов да потегли. Дафни се спусна след него, но се поколеба и погледна към момиченцето, което се бе свило край нея и притискаше куклата към гърдите си. Беше същото дете, което бяха видели в градината. Дафни я бе познала веднага, още в мига, в който се бе втурнала във вестибюла. Беше хубава като играчката си, въпреки изпокъсаните й дрехи и несресаните коси. Макар да бяха скрити под тънък слой мръсотия, човек можеше да види, че са руси. Очите й бяха огромни и с гъсти ресници. Проницателният й немигащ поглед отново срещна този на Дафни.

Сърцето й замръзна при вида на тези очи — тъмни, бездънни, почти черни. В тях прочете страх, тъга и нещо по-лошо и от двете.

Безпомощност.

Водена от инстинкта си, Дафни пристъпи към нея.

— Дафни!

Гласът на Трагмор изтрещя като гръмотевица във вестибюла и дъщеря му залитна, сякаш я удариха с камшик.

— Идвам, татко. — Тя се подчини незабавно и побягна от ужасния приют и преследващия я поглед на момиченцето.

Но това не бе краят. Той така и нямаше да дойде. Образът на това дете и неговата кукла се бяха запечатали завинаги в съзнанието на Дафни, бяха гравирани дълбоко в сърцето й. „Защо татко не може да види това? — крещеше някакъв вътрешен глас. — И двете са толкова хубави.“

Единственото, от което се нуждаеха, бе една баня и нови чисти дрехи.