Катрин Каултър
Дивият барон (2)

2

За да му отговори й трябваше повече време, отколкото обикновено беше нужно на неговия камериер, за да оправи шалчето на врата му. Роухън не се отличаваше с особено търпение, но този път успя да запази спокойствие. В него напираха хиляди въпроси, но засега успяваше да ги усмири. Щеше да чака колкото е нужно. Най-после тя разпери мръсните си длани и рече:

— Аз не съм жертва. Никога не съм била жертва.

— Наистина ли познавахте брат ми Джордж? Вече разбрах, че знаете как е изглеждал, но действително ли бяхте близки?

— Да, бяхме, но той не ме е обезчестявал. Може ли да прочета писмото, което ви е написал баща ми?

Младият мъж й го подаде. Трябваше да пооправи гънките му. Гънки, направени в пристъп на гняв. Е, баща й го заслужаваше. „Милорд Маунтвейл — зачете тя, — вашият брат, Джордж Карингтън съсипа бъдещето на дъщеря ми. Вие сте главата на семейство Карингтън и сега е ваш дълг…“

Дъхът й секна. Намеренията на баща й бяха болезнено ясни. Много бавно, много внимателно сгъна писмото и го подаде обратно на собственика му.

— Баща ми е допуснал голяма грешка — заяви тя. — Джордж не ме е обезчестил.

Цялата ситуация й беше безкрайно омразна. Сега вече й стана ясно защо баща й бързаше толкова да напусне Мълбъри Хаус. Беше написал това позорно писмо до брата на Джордж, а след това се бе оттеглил от огневата позиция. Бе оставил нея да се оправя с последствията от плана му за изнудване, без да си дава сметка, че въпросният брат е развратен сатир, чиито апетити бяха дали нов смисъл на тази дума. Поне така беше обяснил Джордж, но после бе потрил ръце и, ухилен до уши, бе заявил, че брат му е най-добрият на света. Думите му я бяха озадачили, особено след предупреждението му да избягва срещата с Роухън, докато Джордж успее да уреди всичко както трябва, в това число и да му обясни ситуацията. Беше заявил искрено, че ако по-големият му брат видеше в нейно лице заплаха за Джордж, щеше да я унищожи, без дори да се замисли, каквото и да му кажеше той. Всичко това й се бе сторило доста объркано.

И ето, че сега стоеше срещу по-големия брат на Джордж. Той не беше тук, за да й помогне. Не бе предполагала, че някога изобщо ще види барона, че ще говори с него. А определено никога не бе желала и той да узнае за нея.

Роухън пусна сгънатото писмо обратно в джоба на палтото си.

— Нямате представа колко се изумих, когато получих това нахално послание. Значи този Холуърт е ваш баща?

— Да, баща ми е. Той не е тук.

— И той ли е господарят на тази великолепна къща?

Гледаше право към големия комин, на който му липсваха половината тухли.

— Той е господарят. Аз съм дъщерята, но Джордж не ме е обезчестявал. Вече ви го казах. Говоря сериозно. Можете да си тръгнете с чиста съвест. Нито желая, нито ми е нужно нещо от вас. Съжалявам за постъпката на баща си. И бъдете сигурен, че ще трябва да се разправя с мен, задето е опитал да ви навреди.

Това беше неочаквано. Роухън не обичаше неочакваните ситуации. А цялата работа бе повече от неочаквана още от самото начало. И онова, което наистина го изумяваше беше фактът, че Джордж ученият, бъдещият картограф, ученолюбивият младеж, който сякаш така и не бе забелязал съществуването на нежната половинка на света, същият този Джордж бе успял да изпита достатъчно страст, за да люби тази прекрасна млада дама. А тя наистина бе дама, това личеше дори под калта по лицето и дрехите й. Разбираше се по стойката и поведението й, по ясния и точен начин, по който говореше.

— Защо сте толкова изцапана?

Непознатата вдигна глава и се усмихна. Наистина красива усмивка, не че това го интересуваше.

— Огледайте се около вас. Тук градинарят съм аз. Много съм добра. Цветята и дърветата ме обичат. Да ви покажа ли лилиите, ирисите и иберисите? Розите ми са най-красивите в околността.

Градинар ли била? Не, нямаше да й позволи да го отклонява от намеренията му.

— Какво искате да кажете с думите, че Джордж не ви бил съсипал?

— Точно това, което казах. А сега може да си вървите, сър. Ще отида да повикам Джейми. Съжалявам, че го накарах да отведе коня и двуколката ви.

— Не, почакайте. — Хвана я лекичко за ръкава. — Слушайте, вие не сте това, което очаквах… поне не на пръв поглед. Искам да поговоря с вас. Има вече почти година, откакто почина брат ми. Щом сте го познавали, бих желал да поговорим за него. Очевидно нямам представа за някои от интересите му, в това число и за вас самата.

— Джордж имаше много интереси по времето, когато го познавах — промълви тихо Сузана.

— Защо тогава не дойдохте на погребението му? Защо той не ми е казвал за вас?

— Защото опитваше да намери най-удобния момент, казвал ми го е няколко пъти. Струва ми се, че за него нищо дори не наподобяваше този най-удобен момент. — Повдигна рамене. — А после вече беше късно. Колкото до погребението, не можах да дойда.

— Защо?

— Бях нужна тук. Не можех да напусна къщата.

Тук се криеше нещо повече, отколкото казваха думите й. Значи Джордж се опитвал да намери най-подходящия момент? За да му каже какво? Че иска да се ожени за това толкова привлекателно момиче с изцапано лице, което беше градинарка?

— Вижте, може ли да влезем вътре? Горещо ми е и съм жаден.

— Ако ви е толкова горещо, тогава свалете това палто.

Роухън я погледна намръщено. Не беше свикнал жените да му правят забележки… е, това не беше точно забележка, но определено започваше да му става забавно. Майка му го правеше блестящо и винаги с усмивка, която можеше да накара всеки мъж да потръпне. Смъкна горната дреха от раменете си.

— Все още съм жаден и сгорещен. Сега ред на бричовете ми ли е?

Неприличните му думи очевидно нито я заинтригуваха, нито я шокираха. Определено не й се искаше да го кани вътре, но нямаше избор. Той нямаше да си тръгне, преди да е постигнал целта си. А тя трябваше да се отърве от него. Не желаеше да поема и най-малък риск.

Младата жена застина за миг и се заслуша внимателно. Не чу нищо. Най-накрая сви рамене и рече:

— Добре тогава. С радост ще ви дам да пийнете нещо, може би дори и парче торта, но след това ще трябва да си вървите.

— Не искате ли пари от мен?

— Не. Влезте — заяви тя, поставила стиснатите си юмруци на хълбоците.

Разбира се, че бе очаквал това от нея. Сигурно и тя щеше да мисли така, ако бе на негово място. Потръпна при спомена за онова, което бе написал баща й. Още нямаше представа какво щеше да му каже, като се върне в Мълбъри Хаус, но то определено ни най-малко нямаше да бъде мило.

Роухън я последва в тъмния вестибюл на Мълбъри Хаус. Вътре беше много студено, защото пердетата на прозорците бяха спуснати и не даваха възможност на слънчевата светлина да проникне. Влязоха в по-малко помещение, което обаче бе по-светло, тъй като нямаше завеси и бе съвсем оскъдно мебелирано. Единственият диван бе покрит със стара жълта кувертюра, но затова пък със съвсем нови крачета в египетски стил, двата стола изглеждаха доста неудобни, килимът очевидно бе съвсем евтин, но поне бе чист. Дъбовият под бе добре излъскан и по ъглите не се забелязваше никаква прах.

Тази къща очевидно се нуждаеше от средства. Младият мъж се оглеждаше, присвил устни. Защо, по дяволите, тази жена не искаше от него пари? Какво се криеше тук?

Неговата домакиня посочи към един стол и излезе от стаята без да произнесе нито звук или да се обърне.

Той остана сам в продължение на цели десет минути. И поне осем от тях се бе взирал в тези египетски крака. Най-после тя се върна с поднос в ръце.

— Донесох чай и лимонов кекс. Едва от вчера е, така че е достатъчно пресен.

— Вие и готвачка ли сте?

— Обикновено идва мисис Тимънс, но тази седмица дъщеря й роди близнаци и тя трябва да се грижи за другите деца.

— О!

Погледна я, докато вземаше едно парче от кекса. Отхапа. Беше кисел и сух. Преглътна с мъка. Е, не беше по-зле от почти мухлясалите филии хляб, които сервираха в „Алмак“.

— На баща ми също не му харесва как готвя. Казва, че в моите ръце свинската рибица се превръща в подметка, достойна само за козата Лола. Колкото до бедния лимонов кекс, така и не разбрах точно колко лимонов сок да сипя в сместа. Освен това нямах достатъчно захар, а кексовете обичат повечко от нея.

— Не мога да ви помогна.

— Не е нужно. Предполагам, че никога в живота си не сте задоволил сам дори една своя нужда.

Това беше удар в слабините, който един мъж не можеше да понесе.

— Ако опитам да направя лимонов кекс, няма да оплескам така работата. И то защото мога да прочета рецептата, защото имам мозък в главата и знам как да използвам мерки и теглилки. Този тук е по-сух от колелата на двуколката ми. Направо ми заседна в гърлото.

— Как тогава успявате да говорите толкова много?

Думите й го накараха да се усмихне. Вдигна чашата и отпи от чая, като очакваше да вкуси някаква блудкава топла течност. Оказа се обаче великолепен индийски чай, неговия любим. Роухън кимна.

— А сега — облегна се на стария жълт брокат той, — разкажете ми как стана така, че се запознахте с Джордж и как така не ви е съсипал или пък съсипал, по думите на баща ви?

— Не — отвърна тя. — Единствената причина да дойдете е обвинението на баща ми. Той повече няма да ви безпокои, кълна се. Няма какво да научавате. Можете да си вървите с чиста съвест. — Младата жена се изправи. — Приятен ден, милорд. Карайте внимателно до Лондон.

Той махна в отговор с ръка, прекрасно оформена длан с лъскави нокти, силна длан.

— Казвате, че сте познавали добре брат ми. Как се запознахте с него?

Сузана въздъхна.

— Наистина ми се иска просто да станете и да се върнете в Лондон.

— Откъде знаете, че се връщам в Лондон?

— Нали ви наричат „Дивия барон“? Лондон определено е мястото за мъже от вашия сорт.

Понякога го наричаха така и този прякор обикновено го развеселяваше и определено допадаше на майка му, но в устата на тази млада дама звучеше като обида. Изправи гръбнак като ръжена, оставен в ъгъла.

— Иска ми се онзи, който е измислил този глупав прякор, да изчезне от лицето на земята. Джордж ли ви го каза?

— Винаги, когато ви наричаше така, го правеше с безкрайна обич. Обясни, че било в кръвта ви, очевидно белязана кръв. Казваше, че другият му брат, Тиболт, бил много сериозен, много свят човек, викарий, който не наследил белязаната кръв. Разказваше, че родителите ви били известни със своето развратничество и обичани заради пороците си. Всяка тяхна клоунада и ексцентризъм били посрещани с хвалебствия. Баща ви потривал ръце всеки път, когато чуел за вашите подвизи и заявявал, че сте грешен като самия дявол, че сте първият му плод, с който се гордеел извънредно много.

— Не забравяйте наследената от майка ми кръв в тази ваша рапсодия. — Дявол да го вземе, не искаше да каже това. Приведе се напред, стиснал ръце между коленете си. — Слушайте, нямах представа, че баща ми е говорил подобни неща. Той почина преди две години. Майка ми обаче все още е напълно способна да продължава с безумните си лудории. Просто е самата себе си, нищо повече. А вие само ми повтаряте някакви си глупости. Това са само клюки.

— От време на време чета „Ландън таймс“ и „Газет“. Името ви се появява редовно и в двата вестника. Подвизите ви като че ли възбуждат приятно цялото общество. Трябва да сте доста зает човек. Ако се вярва на прочетеното сте имал връзки с повечето лондонски дами, хващал сте се на скандални басове с принца регент и сте ги печелил; напълнил сте ваната на една дама с шампанско и… е, онова, което последвало, по-добре да не се коментира.

— Шампанското не беше чак толкова скъпо. Колкото до броя на дамите, нима наистина вярвате на всички тези безсмислици? Не се занимавам с омъжени жени. Почти не се приближавам до тях, колкото и да им се иска да го направя. Не, прочетеното от вас във вестниците е абсурдно, нелепо преувеличение… е, поне по-голямата част.

Спря рязко насред изречението си. Ставаше смешен, идеше му да се срита сам. Защо се опитваше да я убеди, че не е развратен сатир? Не можеше да отрече, че действително бе доволен от репутацията си. Трябваше да помисли върху това. Тази жена го караше да говори неща, които иначе не би казал. Повдигнала вежди, тя го гледаше като майка-игуменка, изпълнена с безкрайно търпение към блудната послушница.

— Това не е ваша работа — заяви Роухън, постави отсечено чашата си в чинийката, и се изправи. — Баща ви е писал съвсем ясно, че Джордж ви е обезчестил. Какво е имал предвид? Брат ми прелъстил ли ви е? Лишил ви е от безценната девственост? Изоставил ви е в деликатно положение? Какво точно ви е сторило бедното момче? Не може да се каже, че сте някоя неопитна седемнайсетгодишна девица. — Раздразнено разцепи въздуха с длан и продължи: — Поне сега сте по-чиста, отколкото в началото, когато ви видях. Но под ноктите ви е останала още от калта.

— Знам. Не можах да си намеря ръкавиците. Мислех, че искате да знаете как се запознах с брат ви. Е, няма значение. Срещнахме се и толкова. Джордж не е направил нищо, което не съм искала. Баща ми греши. А сега може да си вървите, милорд.

— На колко години сте, мис Холуърт? — попита безцеремонно барон Маунтвейл.

— Почти на двайсет и една.

— Джордж беше на двайсет и три, когато умря. Помислих, че сте много по-голяма, опитна жена, възползвала се от зеления младок.

— Джордж зелен? Да, може би беше такъв. Беше много стеснителен, мълчалив и обичаше да разчита географски карти, всякакви карти.

Замълча и се вгледа намръщено в лимоновия кекс.

Роухън се наведе напред.

— Не може да се каже, че беше светец, но беше самотник, обичаше учението, особено картите. Бях готов да се закълна, че беше девствен, когато умря, макар да знаех, че не е.

— Не, Джордж не беше светец. Нито девствен. Поне така ми каза. А аз самата няма как да разбера това, нали?

— Не. Така, на колко години бяхте, когато се запознахте с него?

— Не си спомням точно.

— Не извъртайте. Кажете ми скапаната истина.

— Няма почти нищо за казване. А и това няма да промени нищо.

И младата жена дори намери сили да свие рамене.

Баронът се разгневи, но нямаше намерение да й покаже колко ядосан беше в същност. Значи тя вярваше, че мисията му в живота бе да легне с колкото се може повече жени. Според характерната за семейство Карингтън традиция? В проклетата му „белязана“ кръв? По дяволите, май точно така беше и в този момент тази мисъл му бе противна. Искаше му се да вдигне този диван със смешните египетски крачета и да го запокити през прозореца, само дето нямаше да може да мине през него. Пое си бавно и дълбоко въздух.

— В такъв случай кажете ми нещо повече за Джордж.

— Беше прекалено красив за собственото си добро, също като вас — отвърна тя с безразличие, което не оставяше в думите й и сянка от комплимент. — Беше умен. Но понякога ми се струваше объркан, като че ли желаеше да направи или да бъде нещо по-различно от онова, което представлява и просто не знаеше къде да отиде или какво да стори. Знам, че звучи странно, но често оставяше точно такова впечатление у мен. Беше лоялен по свой начин.

Точно такъв бе Джордж, когото познаваше Роухън. Тихият, ученолюбив Джордж.

— Лоялен по свой начин ли? Какво имате предвид?

— Не изоставяше онези, които му бяха скъпи, онези, към които бе поел някакво задължение.

— Естествено, че не би направил подобно нещо. Не можете ли да говорите малко по-ясно?

— Не. Ще ви кажа също, че пиеше прекалено много. Това страшно ме притесняваше.

— Никога не съм виждал брат си да пие каквото и да било. Джордж, когото описахте, е наистина моят Джордж, с изключение на онзи момент с пиенето. Сигурна ли сте, че това е бил Джордж, а не някой, използвал името му, някой, който прилича и на двама ни?

Сузана се изправи рязко.

— Един момент. Не мога да разбера какво точно искате да кажете.

Излезе от дневната. Барон Маунтвейл чу леките й стъпки по стълбите. Когато се върна малко по-късно, носеше скицник. Разлисти страниците и след това му го подаде. Приликата с брат му беше поразителна. Тази жена беше великолепна художничка. Лицето от рисунката го гледаше стеснително и замислено, но тя бе уловила и някакъв копнеж. Какъв беше той? Дали не беше добавен от авторката на портрета? Върна й скицника миг преди да си даде сметка, че му се иска да разгледа и другите рисунки в него.

— Това е Джордж.

— Разбира се, че е той.

— Знаете, че е мъртъв, нали?

— Знам, че се е удавил. „Газет“ не даваше подробности. Нямаше как да разбера нищо повече.

— Естествено, че е имало. Трябвало е само да ми пишете, но вие не го направихте. Чудесно, така силно присвихте устни, че устата ви почти изчезна. С неколцина приятели са правили състезание с яхти от Вентнър до Люси Пойнт. Никой не предполагал, че ще се разрази ураганна буря. Връхлетяла ги с чудовищна сила и запратила яхтата на Джордж в скалите, където се разбила. Младежът, който бил с него, оживя. Джордж — не. Така и не откриха тялото му. Ако е бил пиян тогава, щях да го убия, при положение, че не беше умрял. Но той, разбира се, не е бил пиян. Брат ми не пиеше, казвам ви.

— Да, така ми казвате. — Това бе единственият й отговор. Не плачеше, но бе плашещо бледа. Младият мъж не каза нищо и отпи мълчаливо от чая си. Най-сетне, след като изяде и последното парченце от лимоновия кекс, Сузана рече: — Прав сте, доста е кисел. Ще трябва да уточня тази рецепта.

— Помолете мисис Тимънс да ви научи.

— Да, може би така и ще направя. А сега, милорд, вече наистина трябва да си вървите.

Баронът сви рамене. Защо не? За него тук нямаше нищо повече. Може би частица от брат си, която не познаваше, но какво значение имаше това сега, след като той бе мъртъв? Момичето очевидно нямаше да му каже нищо повече за Джордж, а и нямаше как да я накара. Но бащата… наистина му се щеше да чуе какво има да му каже баща й.

— Къде е баща ви?

Тя изправи гръбнак като младо дъбово дърво.

— Не е тук.

— Виждам, че го няма. Къде мога да го открия? Крие се от мене, нали? И остави вас да се оправяте с мен.

Беше толкова близо до истината, че я накара да изгуби хладнокръвие за момент. Откъде можеше да знае това? Все пак успя да каже:

— Няма да ви кажа. Ами ако го предизвикате на дуел? Или му разбиете зъбите? Той се нуждае от всичките си зъби. И без това не са му останали много.

— Няма да разбия проклетите му зъби, макар да заслужава. Къде е той?

Сузана поклати глава. Устните й отново се бяха превърнали в тънка линия. Смъртта на Джордж й беше причинила мъка, Роухън вече не се съмняваше в това. Забеляза мръсна ивица на челото й, току до косата — очевидно я бе пропуснала, когато се беше мила. Тя подхождаше много добре на тъмнокафявия цвят на косата й. Топло тъмнокафяво, което изглеждаше богато и меко. Да, но очите й бяха студени и резервирани. Тези светли, синьосиви очи — не тъмни и загадъчни, а светли и загадъчни, подобни на странния сапфир, който бе купил преди няколко години и бе задържал за себе си. Майка му го бе избрала от „Ръндл и Бридж“. Не знаеше, че не го е дал на никоя от любовниците си.

Барон Маунтвейл не каза нищо повече. Просто си взе палтото и излезе от къщата, последван от нея. Защо? Да не би да мислеше, че щеше да открадне дивана със смешните египетски крака? Или че щеше да се скрие в конюшнята? Двуколката стоеше в централната алея, но Гъливер не се виждаше. Щом заобиколи ъгъла на къщата обаче видя Джейми, който решеше едрия кон и му пееше с цяло гърло. И макар и не поучителна, песента му се запомняше лесно.

Живял един млад мъж от Лайм

с три съпруги наведнъж.

Когато го попитали: „Защо пък с три?“,

той отвърнал: „С една е абсурдно!

А двуженството, сър, е престъпление.“

Роухън избухна в смях. Конярят използваше доста приличен английски и пееше с богат баритон, достоен за музикалното соаре на някоя дама.

— Джейми — обади се Сузана, която се появи след барона, — е местният майстор на хумористичното петостишие. И наистина се справя прекрасно.

— Да, сам се убедих в това. — Маунтвейл наблюдаваше момъка, който поведе неохотно следващия го Гъливер. Собственият му кон не желаеше да дойде при него? — Хайде, глупав дяволе — развика се Роухън, — неверник такъв. О, добре. Ще науча няколко петостишия и ще ти ги пея, щом толкова ти харесва.

Конят изцвили и удари по земята с предното си копито. Ушите му щръкнаха първо към Джейми, после към господаря му.

Младата жена отново го следваше по петите. Роухън пое юздите от коняря, отпрати го с кимване на глава, и поведе напред Гъливер.

Сузана го гледаше, докато привързваше животното към двуколката. Движенията му бяха пъргави и ефикасни. Баронът вдигна лице и видя, че се бе смръщила. Погледът й бе насочен към втория етаж на къщата.

— Излъгахте ли ме? Баща ви горе ли се крие?

— Разбира се, че не. Не сте ли готов още? Трябваше да помолите Джейми да свърши това. Той има по-голяма практика в тази работа. И е по-бърз.

— Аз съм напълно способен да впрегна Гъливер — отвърна студено Маунтвейл.

Нима го мислеше за пълен нехранимайко? За абсолютно безполезен глупак? Е, да, предполагаше, че повечето хора го мислеха за такъв и именно заради това го харесваха още повече. Странен свят.

— Ето, пак погледнахте към втория етаж. Какво има там? Кой се крие горе? Някой луд чичо? Вижте се само. Дори сте кръстосали ръце пред гърдите като италианска примадона. Какво има?

В този момент проплака дете.