Катрин Каултър
Дивият барон (12)

12

Беше почти полунощ.

— Сега вече трябва да си лягаш, Сузана.

— Не още. Ще сънувам кошмари. Как можа да се строполи просто така, Роухън? Стана толкова бързо. Ти дори не си го ударил. Никой не го е докоснал.

— Вероятно това е дело на раната в главата му. Поне така реши доктор Фоксдейл, след като го прегледа преди малко. Не се притеснявай, ще открием какво стои зад всичко това, дори непознатият да не дойде повече на себе си.

— Той не е Тиодор Миках.

— Не, но го познава. Постъпи правилно като ми разказа за онези двама познати на Джордж. Надявах се да са замесени, тъй като се нуждаехме от конкретни имена, но честно казано до тази вечер не вярвах, че имат някаква връзка със случая. Да, очевидно е така. Надявам се да дойде в съзнание. С удоволствие бих помогнала на мисис Бийт да го удуши!

— А аз пък с удоволствие бих погледал. Така, ако не искаш още да си лягаш, доизяж си пилешката чорба, която ти е стоплила мисис Хорсли и ми разкажи по-нататък.

На вратата се почука леко.

Роухън се изправи и се обърна през рамо към Сузана:

— Очаквах я по-рано, честно казано. Предполагам, че е утешавала бедния Огъстъс заради прегрешението му. Това няма да ме изненада ни най-малко.

— Той наистина е красив — рече младата жена. — Има невероятни живи черни очи… тръпки ме побиват от тях.

Баронът изсумтя и това я накара да се засмее. Стори й се, че дори го чу да си мърмори под носа: „Жени“.

Шарлот се настани сдържано на стола до този на Сузана.

— Разказа ли вече нещо на Роухън, скъпа?

— Точно се канехме да започнем, майко. И така, Сузана, преди да ни прекъснат ти се готвеше да ни кажеш какви вещи на Джордж са останали при теб.

— Едно сако, няколко книги. Не му казах за медальона с капаче. Много е малко, в него не може да се побере карта.

— Къде са сакото и книгите?

— Оставих ги в Мълбъри Хаус. Но вече съм ги претърсвала, Роухън. Не съм съвсем глупава и, тъй като предположих, че тайнствените похождения у дома може да имат нещо общо с Джордж, прегледах подробно и трите книги и дори разпорих подплатата на сакото. В тях нямаше никаква карта. Не е оставил нищо друго в Мълбъри Хаус.

— Добре тогава, къде е медальонът?

— Но…

— Донеси медальона, Сузана.

— Той е на мен.

И младата жена вдигна косите от гърба си, така че свекърва й да разкопчее верижката на врата й.

Шарлот свърши внимателно своята част от работата. Вече се готвеше да отвори капачето, но се спря, погледна към сина си, протегнал длан към нея, въздъхна и му подаде бижуто; тънката златна верижка висеше между пръстите й.

— Знам, че не ти беше лесно да го направиш, майко, но ти благодаря за уважението.

Лейди Маунтвейл въздъхна отново.

— Неприятно ми е, че трябва да ти дам медальончето, особено като се има предвид колко искам да намеря картата със съкровището. — Погледна към снаха си. — Жените трябва да правят компромиси.

— Това определено е първият случай, в който се налага да направиш нещо, слабо наподобяващо компромис — заяви синът й, като въртеше бижуто в ръцете си. — Татко обаче винаги казваше, че компромисът е самият дявол.

Формата му, изобразяваща сърце, не бе ни най-малко оригинална, но поне качеството му бе приемливо.

— Ако престанете да се обвинявате един друг, бих могла да ви покажа как да го отворите. Ще се убедите сами, че е прекалено малко, за да крие каквото и да било.

Това й отне само секунда.

— Виждате ли онази издатинка в дъното, ето тук. Така, вътре са миниатюрите на Джордж от едната страна и на Мариан — от другата.

„А защо не на нея самата?“ — учуди се баронът, като пое медальона от ръцете й. Изключително внимателно отдели портрета на своята племенница, не по-голям от нокътя на палеца му. След това доближи бижуто до свещта и притисна леко златната му повърхност, но не се случи нищо. Беше безупречно гладко. После извади портрета и на брат си. На него той бе на не повече от двайсет години. Усмихваше се. Ризата му бе с много висока якичка. Косата му изглеждаше малко по-дълга, отколкото трябва. Стоеше вдървен, сякаш се чувстваше неудобно в собствената си кожа. Роухън поклати глава. Джордж си беше Джордж, и беше мъртъв, дявол да го вземе. И бе оставил голяма бъркотия след себе си. Какво ли още бе направил?

Постави малкия портрет върху масата и поднесе отново дребната вещ към светлината. Опипа златния й гръб. Той не беше гладък, както предната част.

— Така, така — произнесе бавно той, — какво е това тук?

Шарлот едва не падна от стола в устрема си.

Сузана изтърва купичката със супата и извика, когато съдържанието й се изля върху босия й крак.

— Божичко, какво намери? Кажи! Недей само да се взираш в него, сякаш е змия, която се готви да те ухапе. Защото тогава ще те ухапя аз.

Младият мъж продължаваше да си играе с почти незабележимия зъбец в единия край на медальона. И тогава, най-неочаквано, без да разбере какво точно е направил, нещо изщрака и се отвори едно капаче. Подаде бижуто на снаха си.

— Измъкни хартията. Прекалено е малка, за да мога да я хвана. Действай внимателно!

Лейди Маунтвейл въздъхна и се приближи още повече.

Сузана успя да хване малкото хартиено квадратче и бавно да го измъкне от леговището му. То падна на покривката. Върху му се приземи миниатюрно златно ключе. Роухън го вдигна.

— Как би могло нещо толкова дребно да стане на която и да било ключалка?

Шарлот го взе от ръката му и го постави в дланта си.

— Мисля, че върху него е написано нещо, прескъпи мой. Но това може да почака малко. Онова там карта ли е?

— Разгъни го — рече синът й.

Разгъната, хартията зае едва половината от дланта на Сузана. Наистина бе карта — зацапана и избеляла, по която бе много трудно да се различи каквото и да било.

— Когато заговорих непознатия, той се изтърва и каза „Шотландия“. Спомняте ли си?

— Помня, прескъпи мой. Ти се справи много добре. Не само, че си неустоимо развратен и безпътен, ами си и толкова бляскав, че можеш да се мериш само със слънцето.

— Със сигурност ще повърна — заяви снаха й, без да се обръща към никого конкретно.

Лейди Маунтвейл не й обърна внимание.

— Скъпият ти баща понякога се съгласяваше, че имаш моя ум. Струва ми се, че сега го доказа окончателно. Браво, прескъпи мой.

— Май ще повърна пак — обади се отново младата жена. Погледна към своя девер, който не обръщаше внимание на своите събеседнички. — Щом знаеш толкова невероятно много, Роухън, щом си толкова несравнимо умен, кажи къде по-точно в Шотландия. И за къде е ключето?

— Нямам ни най-малка представа — заяви разсеяно баронът, — поне засега. Майко, накарай някой от лакеите — Огъстъс, ако желаеш — да донесе лупата от кабинета. Би трябвало да е в горното ляво чекмедже на бюрото ми.

Шарлот повдигна безупречната си руса вежда и рече:

— Смаяна съм, че знаеш къде точно се намира нещо толкова незначително, прескъпи мой. Човек с твоята репутация определено не би трябвало да обременява паметта си с подобни дреболии. Това е нещо от компетенцията на един слуга, но не и на теб, на господаря, на барона, на…

— Моля ти се, майко, лупата ни е необходима.

Седем минути по-късно Роухън оглеждаше съсредоточено пожълтялото парченце хартия.

— Действително е карта — произнесе по-скоро на себе си, отколкото на двете жени той. — Но за нещастие само едната половина. Сега вече ясно виждам къде е срязана от едната страна. Става ясно, че там е бил изобразен някакъв воден басейн. Виждате ли тези линии? Това вероятно са пътища, които се отклоняват от водата. А тези фигурки тук може би трябва да изобразяват къщи. И да, онова там са думи, микроскопични думи, но не мога да ги разчета.

Не можеше да ги разчете поне при положение, че майка му и снаха му бяха надвиснали като орлици над главата му.

— Сузана, седни. Майко, парфюмът ти действа възбуждащо на мъжките ми сетива. Моля те, отдръпни се. Добре, сега нека да видим с какво разполагаме.

— Роухън, вече от един час зяпаш тази карта — обади се младата жена и се приближи отново към него. — Хайде, кажи какво видя? Какво пише?

Той изправи бавно глава.

— Пише: „Потърси стаята под прилива“, което няма никакъв смисъл, освен може би, че се намира някъде край морето. Кое море? На източното или на западното крайбрежие? От другата дума са останали само две букви, „ду“, след като картата е била разрязана на две.

— Каква стая? — попита Сузана. — Някоя в тези фигурки ли? — Това вече бе попадение. Младата жена се взря смръщено в парчето хартия, а след това — в своя девер. — Извитата линия очевидно е река. Но коя по-точно?

— Нямам представа.

— Какво е това „ду“? — обади се Шарлот. — Начало на име на град? Или на магазин? О, това действа депресиращо. Надявах се картата да бъде по-добра, макар и да е само половин карта. Тази тук не може да ни свърши никаква работа.

— Възможно е фигурките наистина да представляват къщи и следователно — конкретна улица в някой шотландски град, през който минава река — рече баронът.

— Откъде знаеш това? — осведоми се Шарлот, набърчила гладкото си бяло чело. Синът й прокара пръст по фигурките. — Да, разбирам. Наистина много умно от твоя страна, прескъпи мой.

— Да, майко.

— Извинете ме — намеси се снаха им, — но аз също виждам, че те изобразяват поредица от сгради. Аз съм не по-малко умна от Роухън.

Лейди Маунтвейл я погледна замислено.

— Не те познавам достатъчно добре, за да преценя, Сузана. Така, защо му е била на Джордж тази карта? Защо я е скрил в медальона? Ами ключето…

— Да — присъедини се към нея синът й, — ключето. — Постави го върху дланта си, приближи я до светлината на свещите и го заоглежда през лупата. Намръщи се. Наклони лупата първо на една страна, после — на друга. Усети, че двете жени отново се приближаваха прекалено плътно към него. — Не мога да разбера какво е гравирано върху него — каза най-сетне той.

Младата жена взе увеличителното стъкло и се взря на свой ред в миниатюрното ключе.

— Струва ми се, че е на латински — заяви най-после тя. — Да, изглежда е някакво име, но не мога да го разчета.

— Нито пък аз — потвърди няколко минути по-късно и деверът й. — Сигурна ли си, че е на латински, Сузана? Откъде знаеш, че е на латински? Ти си жена. Не може ли да бъде немски или гръцки?

— О, прескъпи мой, за подобна забележка не очаквай приятен отговор. Аз самата се съгласих, че е прекалено рано да преценявам доколко е умна Сузана, но не вярвам, че е чак толкова несведуща.

— Благодаря, Шарлот. Да, аз също мисля, че е латински.

На вратата се почука. Младият мъж изви като дъга едната си вежда.

— О, кой е пък сега? — възкликна снаха му, като вдигна нетърпеливо ръце и се запъти с несигурна крачка към входа.

— По дяволите, още си прекалено слаба за подобни упражнения. Сузана, спри! — Тя се подчини. Той я хвана през кръста и, като я притисна към себе си, рече: — Ела.

Беше Тоби, по нощница.

— Не можех да понеса тази неизвестност — впусна се незабавно в обяснения той. — Моля ви, кажете ми какво става? Открихте ли нещо?

Лорд Маунтвейл вдигна снаха си и я понесе към леглото й.

— Ще стоиш тук и няма да се оплакваш. — Зави я, а след това се обърна към брат й. — Намерихме половината на някаква карта в медальона, който Джордж подарил на сестра ти. Там пишеше: „Потърси стаята под прилива“ и две букви от нещо, което може би е име на град. Сузана мисли, че думичката върху ключето, което открихме с картата, е на латински. Не ми се вярва, че ще успееш да я разчетеш.

— Да — обади се баронесата, като се приближи до момчето. — Наистина, можеш ли да го направиш?

Тоби се взря в нея, в прелестните й дрехи и заекна:

— Ще опитам. — Взира се известно време в ключето, после натопи перото в мастилото и я написа. Погледна към младия мъж. — На латински е. Мисля, че е име. „Лео“ и след него римски цифри — IX.

— Лео — повтори Роухън. — Да, прав си, това е Лъв IX, папата. Да, всичко това може да се окаже много интересно. Тоби, ела с мен в библиотеката. Трябва да направим някои издирвания. Не, майко, ако обичаш остани със Сузана, иначе тя също ще ни последва и най-вероятно ще падне по стълбите и ще си счупи врата.

Шарлот не изглеждаше особено щастлива. Но щом забеляза, че снаха й премята крака през ръба на леглото, побърза да се съгласи.

— Добре тогава, оставам тук. Но ще побързате, нали?

— Да.

Върнаха се след двайсет минути. Баронът се усмихваше и потриваше ръце. Тоби изглеждаше напълно объркан.

— Какво стана? — попита младата жена и опита да се изправи до седнало положение, но деверът й я побутна внимателно, за да легне. — Какво открихте?

— Лъв IX е бил папа през XI век, по-точно от 1049 до 1054 година.

Двете жени го гледаха неразбиращо.

— Защо ключ, принадлежал на Лъв IX, се е озовал у нас? Така или иначе — продължи след кратка пауза Роухън, — проверихме още нещо. Картата е свързана с някаква местност в Шотландия. А какво общо има въпросният папа с Шотландия? Били са опасни времена, изпълнени с насилие. Папите не я посещавали, но защо пък някой шотландец да не е отишъл до Рим, за да посети папата? С Тоби издирихме кой е бил крал на Шотландия по времето на Лъв IX. Бил е само един. Макбет, убит през 1057 година от Малкълм, който узурпирал трона. Но това става след смъртта на папата.

— Узурпирал трона ли? — попита баронесата. — Но Шекспир прави Макбет узурпатор.

— Това е политика — отвърна синът й, загледан в ключето. — Когато Шекспир пише пиесата си през 1603 година, Джеймс VI Шотландски току-що е дошъл да вземе трона на Елизабет, след което става Джеймс I, крал на Англия. Не, истинският Макбет е бил добър управник. Бил изключително популярен, почти през цялото му царуване имало мир, така че успял да…

Спря насред изречението си и се усмихна до уши на двете си събеседнички. След което започна да си подсвирква.

— Ако не ни кажеш веднага, ще ти ударя един в носа — възкликна снаха му. — Хайде, изплюй камъчето. Какво откри?

— Макбет се чувствал така сигурен на трона си, че си позволил да отиде на поклонение при папата.

— Лъв IX?

— Да, Сузана, напълно е възможно. Нищо чудно папата да му е дал нещо, което да е донесъл със себе си в Шотландия. Тоби ще направи още проучвания утре. Разбира се може и да грешим относно връзката с Макбет, но това ми се струва най-доброто място, от което да започнем.

— Интересно къде е другата половина на картата — обади се Сузана. — Питам се какво е дал папата на Макбет.

— Не знам — отвърна бавно деверът й. — Но едно е вероятно. Мисля, че единственото място, където можем да открием отговора, е Оксфорд. В крайна сметка именно там Джордж е намерил половината от картата, оттам е и нашият затворник. Да, тръгвам утре.

— О, да, сър — възкликна Тоби и скочи възбудено на крака. — Точно това трябва да направим. Там живееше Джордж. Трябва да е знаел нещо. Можем да научим нещо и за другите. Ще ме вземете ли с вас?

Младият мъж видя вълнението в тъмносините очи на момчето, спомни си своите собствени вълнения по времето, когато бе на неговите години, и отвърна предпазливо:

— Ще помисля по този въпрос. Първо ще трябва да видим дали ще дойде в съзнание нашият разбойник. Все още се надявам, че ще ни каже нещо полезно.

— Какво е дал на Макбет папата? — попита отново Сузана; въпросът й бе по-скоро към самата нея, отколкото към другите. — Трябва да е било нещо, което е ценял, някакво съкровище. Но защо?

— Макбет е бил добър човек — каза Роухън. — Очевидно човек, на който е можело да се довериш. Може би папата е бил принуден да му даде това нещо, каквото и да е било то. Може да не е имал избор. — Разпери длани. — Това са само предположения. Но все пак е някакво начало.

— Има още нещо, прескъпи мой. Забрави ли за вечерята и бала, които даваме в петък вечерта? Хората вече са поканени и, естествено, приеха до един.

— Погледни лицето на Сузана, майко. Нищо чудно в петък все още да не може да се държи на крака.

— Не, ще бъда съвсем добре — обади се младата жена. — Но той е прав, Шарлот, лицето ми е в ужасно състояние.

— Само след два дена. Хмм! — Свекърва й прокара леко пръст по синините. — До петък би трябвало да изсветлеят достатъчно, за да могат да се прикрият с умело поставен грим. Сабин е наистина много добра в тази работа. Ще й кажа да се погрижи за теб.

— Тя не би трябвало да си слага грим.

Лейди Маунтвейл вдигна глава, погледна сина си и изви в дъга безупречните си руси вежди.

— Боже мили, прескъпи мой, защо не?

Той нямаше друг отговор освен:

— Не й е нужен. Ще изглежда глупаво с него. Ще прилича на някоя хористка от операта.

— Той би трябвало да е добре запознат по този въпрос — обади се Шарлот, очевидно с огромно задоволство. — С хористките от операта, искам да кажа.

— Не можете да отложите приема — рече Сузана. — Ако изглеждам зле, просто няма да се появя.

— Добре тогава — съгласи се деверът й, тъй като не виждаше какво друго можеха да направят. — Сложи си всичкия грим, от който се нуждаеш според майка ми.

Баронесата кимна и заяви спокойно:

— Няма да споря с теб, Сузана. Ще носиш една от моите рокли. Съмнявам се, че Роухън ще ти позволи да излезеш от леглото достатъчно дълго утре, за да ти вземат мерки за нова.

Младият мъж усети прилив на сладострастие. Тя беше болна, в леглото. Но това очевидно нямаше значение.

— Лягам си. Тоби, идваш ли?

* * *

В петък Сузана вече се държеше съвсем сигурно на крака. Синините по лицето й бяха избелели забележимо. Роухън знаеше, че майка му ще я покрие цялата с пудра, но очевидно нямаше думата по въпроса.

Колкото до негодяя, той най-после се бе събудил, но отказваше да каже каквото и да било. Просто обръщаше глава към стената всеки път, когато някой влезеше в стаята.

— Ще ми се да имах някои инструменти за мъчение — заяви баронът достатъчно силно, за да го чуе непознатият. — Мисля да отида до селото, за да видя какво може да направи по този въпрос ковачът.

Все още не можеше да изкопчи нищо от пленника.

Мариан не изпускаше майка си от поглед и надаваше вик всеки път, когато тя се опиташе да се отърве дори за момент. Роухън предполагаше, че не й пускаше ръката, дори когато ходеше по нужда.

Тоби и викарият Байъм изчетоха всичко, което успяха да открият за Макбет, крал на Шотландия, и за неговото царуване.

Роухън и Тоби възнамеряваха да тръгнат за Оксфорд в събота сутринта.

— Знаеш, че не можеш да дойдеш — обясни на снаха си младият мъж. — Мариан няма да те пусне да ходиш никъде, а и не желая да преживея отново нещо подобно на първото ни преминаване през Оксфорд. То беше истински кошмар. Освен това може да се окаже опасно.

— В такъв случай не искам да вземаш Тоби.

Сам си беше вкарал автогол. Все пак отговори дипломатично:

— Ще помисля по този въпрос.

През тази топла, осветена от луната нощ, очакваха трийсет съседи. Баронът крачеше из вестибюла, като ту поглеждаше към стълбището в очакване появата на Сузана, ту се обръщаше към майка си, с вдигната нагоре великолепна руса коса, от която по гърба й се спускаха само няколко дълги кичура и с копринена рокля в светлопрасковен цвят. Като я видя, един от лакеите се захласна така, че изтърва ужасяващо грозната фруктиера, която стоеше от години в средата на огромната маса в трапезарията.

Къде се бавеше Сузана? В този момент чу, че някой се изкашля силно зад гърба му. Това бе Тоби, застанал на горната площадка на стълбището.

— Роухън? Миледи? Готови ли сте?

Зад момчето изскърца врата, последва вик.

— О, Тоби, как можа?

— Истински фанфари — заяви силно баронът. — Започва се. — Усмихна се в очакване. Тогава тя се появи до брат си. Младият мъж не помръдна. А и не мислеше, че би могъл да го направи, дори и да иска. Можеше само да я съзерцава. — Сузана?

Гласът му прозвуча ниско и дрезгаво. Продължаваше да я гледа, докато тя слизаше и с всяка следваща стъпка се приближаваше към него.

Движеше се толкова бавно и предпазливо, че лорд Маунтвейл започна да се пита дали не е сложила някакви нови обувки, които й убиват. Беше му се заклела, че вече нищо не я боли и не й се вие свят.

— Доволна съм — обади се Шарлот. — Лично ще поздравя Сабин, макар тя вече да знае прекрасно, е че е истински гений.

— О, Боже! — възкликна неволно синът й, въпреки че не възнамеряваше да казва каквото и да било.

Беше виждал десетки жени, по-красиви от снаха си, но те не бяха оставили никаква следа в душата му.

Сузана спря и най-после го погледна. Прокара език по горната си устна.

— Добре ли изглеждам? Роклята е на майка ти, но тя ме увери, че цветът ми подхождал. Никога досега не съм носила този нюанс на синьото. Да не би да е прекалено светло? Или прекалено тъмно? Тоалетът е прекрасен. Досега не съм притежавала нещо толкова хубаво. Сабин ми направи прическата. Добре ли е? Харесват ли ти всички тези плитчици, лимби и тям подобни?

Младият мъж положи усилия да се концентрира.

— Харесвам този нюанс на синьото и панделата в същия цвят в косите ти. Изглеждаш приемливо. Да, дори прекрасно. Готова ли си? Мисля, че чувам да пристигат първите ни гости. Майко, ела да ни дариш с по една нежна усмивка и да увериш бедната Сузана, че няма да изплаши гостите.

— Да, прескъпи мой. Ти не ме посрами, Сузана.

— Благодаря, Шарлот.

— Къде е Мариан? Най-после те пусна, така ли?

Младата жена се усмихна, макар да беше толкова нервна, че се чувстваше като пред припадък.

— Обещах й от ябълковия сладкиш на готвачката, ако се отдели от глезена ми.

Тоби, целият в черно по подобие на барона, се засмя и разтърси глава.

— Мариан е малка негодница. Попитах я кое иска, майка си или ябълков сладкиш, и тя изкрещя „сладкиш“ с цяло гърло.

— Звучи интересно — обади се лейди Маунтвейл.

Лорд и лейди Донтри пристигнаха първи. Роухън харесваше лорда, който се грижеше добре за земите си и се отнасяше справедливо към арендаторите. Имаше късмет и с децата си, но съпругата му беше друго нещо. Тя контролираше мъжа си, четирите дъщери и двамата им сина и дори превзетата мисис Гибс, местна матрона, която можеше да проследи корените си назад до самия Уилям I. Маунтвейл предполагаше, че лейди Донтри би могла да нареже цяла риба с езика си, без да спре да говори.

И едва по средата на този прием узна за друг от големите й таланти. Вечерята бе преминала доста приятно и бе дошло време за танците.

Баронът изигра един котильон със Сузана, а след това бърз шотландски рил с майка си. Всички се отнасяха към снаха му с подчертано любопитство. Дочу коментари по повод нейното отвличане и как бе яздил обратно до Маунтвейл Хаус, като я държал гола в скута си. Бе очаквал да чуе подобни преувеличения. Като цяло обаче бе по-скоро горд от съседите си. Поне повечето приказки бяха добре прикрити зад шепите им. И се държаха учтиво със Сузана, когато не говореха за нея.

Наблюдаваше я докато танцува с Еймос Мортимър, един сух джентълмен, който отглеждаше свине, но не за да ги продава, а като домашни любимци. Тя танцуваше красиво. Колкото до нейния партньор, той също се справяше доста добре с това, макар на пръв поглед да изглеждаше, че прекалено тънките му крака не биха го удържали дори прав.

Беше почти полунощ, когато Тоби го хвана насред поредния шотландски танц.

— Побързай! Побързай, Роухън! Хванали са на тясно Сузана и ще я закопаят. Изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне. Или ще се строполи. Повечето пудра е паднала от лицето й и синините се виждат. По-бързо, трябва да сложиш край на това. Само ти можеш да го направиш.

— Кой? Какво да спра? За какво говориш, Тоби?

Но момчето вече бе изтичало навън от балната зала и хукна нагоре по стълбите. Роухън го следваше по петите. Да не би похитителят й да се бе измъкнал отново? Да не би да я бе пленил?

Тоби спря рязко пред отворената врата на стаята за почивка на дамите. Даде знак на младия мъж и притисна показалец към устните си.