Робърт Б. Паркър
Може би сън (9)

8

Пътят, по който се стига до „Рестхевън“, навлизаше навътре в каньона, приютил клиниката, следваше очертанията на хълмовете, после отново хлътваше в долината. Спрях колата под едно маслиново дръвче. Утрото бе слънчево и, тихо. Денят обещаваше да бъде горещ, но все още се дишаше леко. Листата на дървото бяха покрити с прах. Малките черни плодове захрущяха под краката ми. Покрай мен профучаваха коли в двете посоки. Заизкачвах се и най-сетне стъпих на ръба на каньона, а постройките останаха в ниското. В Бевърли Хилс навярно прислужници азиатци приготвяха портокалов сок, за да го поднесат на господарите си в копринени одежди към закуската с рохки яйца, докато онези преглеждат сутрешните издания на вестниците. Но тук под прикритието на оскъдната растителност аз не можех да видя долината на Лос Анжелис. Можех да си седя във Фарго или Белоус Фолс, наместо да се пукам от горещина и жажда. Обърнах поглед към клиниката.

Обширна зелена морава почти опираше до естествената стена, която представляваше каньонът. Другият й край се простираше до зида на централната сграда на „Рестхевън“, а високата над човешки бой тухлена ограда се спускаше до дъното на каньона. Храсти и цъфтящи нискостеблени дръвчета растяха от вътрешната страна. Очевидно служеха не само за красота, тъй като се изискваше голяма ловкост, за да ги прескочиш. Недалеч от тях се виждаше басейн, иззидан от червен камък, а до него, на игрището за крикет, няколко души провеждаха първата си утринна тренировка. Бяха облечени различно — някои с нещо като болнични халати с черни кантове и сандали, двама мъже носеха костюми и вратовръзки, а единствената жена беше във вечерен тоалет.

Младежът, когото бях срещнал и преди, се излежаваше на шезлонг край басейна, наблюдаваше пациентите и се грижеше за слънчевия си загар. Никъде не успях да открия мексиканеца или доктор Бонсентир. Приклекнах зад почти изсъхнал дъб и продължих наблюдението. Играта долу вървеше бавно, а когато слънцето се изкачи високо над хоризонта и прогони последния прохладен нощен полъх, младежът премести стола си под сянката на голям плажен чадър. Разлистваше вестник и от време на време хвърляше поглед на своите подопечни. Не след дълго той се отпусна назад, вестникът покри лицето му и той замря. Моментът беше изключително подходящ. Спуснах се надолу.

Склонът бе почти вертикален, но осеян с изгорели от слънцето борчета и хвойнови храсти, в които се вкопчвах, за да не падна, така че, когато стигнах на игрището, едва ли по мен бе полепнала пръст, колкото да си посадя спанак. Дори за питомците да бе необичайна гледката на спускащ се по склона алпинист, те с нищо не го показаха. Невъзмутимо продължиха да удрят дървените топки със своите стикове и с едва прикривано удоволствие отпращаха топката на своите противници далеч от вратичката. Младежът не се помръдна.

Имаше нещо странно в тази игра на крикет. Разбрах го едва след минута, докато се изтупвах от прахта и полепналите камъчета. Играта се провеждаше в пълно мълчание, нарушавано единствено от почукването на стиковете в топките и някой и друг доволен кикот. Жената във вечерния тоалет носеше дълги ръкавици и сребристи пантофки на висок ток. Един от мъжете бе облечен в бледожълт костюм на тънки райета. Тоалета му допълваха почти бяла жилетка, светли обувки и яркозелена копринена връзка с широк уиндзорски възел. Повече от ясно, че бяха натъпкани с лекарства до козирката. И в играта следваха някаква своя хармония, непонятна за мен.

С безшумни стъпки минах покрай заспалия пазач и през задния вход се вмъкнах в познатата, подобна на селска къща главна сграда. Вътре беше хладно и тъмно. Озовах се в стаята за игри. Два билярда и пинг-понг. Покрай една от стените — маси за игра на карти, а от другата страна нисък бар с наредени край него столчета, където навярно сервираха мляко и сладкиши или може би опиум и етер в гарафа.

Тръгнах по дългия коридор вляво покрай стаите на пациентите. В първата нямаше никой, във втората зърнах съсухрена старица в нощница на цветя, обточена с дантела покрай шията. Сивата й коса обрамчваше лицето с изкуствените вълни на студено къдрене. Трябва да е била красива на младини, личеше си по кокетно наклонената глава и изящната стойка на дребничкото й тяло. Държеше в скута си голям албум, който разглеждаше през очила с телени рамки. Табелата на вратата гласеше: мисис Норман Суейзи.

— Добро утро, мисис Суейзи — поздравих аз. Жената вдигна поглед и се усмихна.

— Здравейте — каза тя.

— Аз съм доктор Марлоу. Как сте днес? Тихо затворих вратата.

— Много съм добре. Сутринта се опитах да зърна къщата си през прозореца, но май не успях. Вие виждате ли я?

— Къде живеете, мисис Суейзи?

— Там някъде — усмихна се малко объркана тя и посочи към прозореца. — Някъде там.

Кимнах и погледнах през прозореца.

— Аз също не я виждам.

— Търся я. Търся я през цялото време, но все не успявам да я открия.

Пристъпих напред и сега вече можех да разгледам по-добре книгата в скута й. Това бе луксозно порнографско издание с най-отвратителните снимки, които някога бях виждал. От онези долнопробни лъскави книги, които Артър Гуин Гайгър продаваше незаконно в магазина на булевард Холивуд близо до Лае Палмас на баснословни цени. Но това беше много отдавна, още преди да убия Лаш Канино.

Възрастната дама бе загубила интерес към мен и разглеждаше внимателно своята книга. От време на време плюнчеше палец, за да обърне страницата. Сведена над нея, тя приличаше на малко крехко врабче. На бюрото до стената и на нощното шкафче се виждаха купища подобни албуми, добре подвързани, скъпи и по-гнусни от най-гнусната обществена тоалетна.

Жената вдигна очи и забеляза заинтригувания ми поглед.

— Искате ли да разгледате някоя от моите книги? — попита тя. — Много ги харесвам. А вие?

— Не, мисиз Суейзи — поклатих глава. — Аз не.

— А според мен са чудесни — отсече тя. — И лекарите ми ги носят винаги, когато поискам.

— И доктор Бонсентир ли?

— Да… Невинаги лично той, понякога ги праща по един от младежите.

— Мисис Суейзи, познавате ли Кармен Стърнуд?

Жената отпусна ръце върху разтворената книга. Две жени и един мъж бяха преплели тела. Не липсваше нито една подробност. Опитвах се да не гледам натам.

— Кармен ли? — Старицата сбърчи чело, докато се опитваше да събере прекъснатите нишки на спомените си.

— Кармен Стърнуд — повторих аз. — Млада жена, дребничка, с хубава фигура и светли коси. Палците на ръцете й са малко странни.

Мисис Суейзи се усмихна. Палецът, разбира се.

— Ами да, Кармен. Тя живее тук. Точно така. Често идва да чете моите книги. Понякога ги разглеждаме заедно.

— Виждали ли сте я скоро? — попитах аз. Лицето на мисис Суейзи доби напрегнато изражение. Чак страните й порозовяха.

— Струва ми се, тя замина с мистър Симпсън. Дали пък не му отиде на гости.

— Сериозно? А знаете ли първото име на мистър Симпсън?

Мисис Суейзи ококори очи и сякаш се подплаши.

— Аз ли? Не. Не помня такива подробности. Изобщо паметта ми изневерява напоследък. Дори не си спомням къде ми е къщата. Ето, гледам, гледам и не мога да я видя.

— А не знаете ли къде е домът на мистър Симпсън?

Тя решително поклати глава и посочи към прозореца.

— Ей там.

— А знаете ли защо Кармен отиде на гости на мистър Симпсън?

— Повечето от младите момичета тук ходят у мистър Симпсън — смигна ми тя съучастнически.

— А връщат ли се?

— Това не зная. — По тона й се досетих, че въпросът й се струва нелеп.

Тя отмести поглед и рече: Здрасти, миличък.

Обърнах се. „Миличкият“ беше мексиканецът, който бе влязъл безшумно и сега държеше отворена вратата. Как не го бях подушил, вонеше на пръч. Фиксираше ме с тесните си очички.

— Разговаряме си с доктор Марлоу — рече мисис Суейзи. — Мъчи се и той да намери къщата ми, но казва, че не може.

Очите му бяха все така втренчени в мен.

— Си, сеньора Суейзи — рече той. Сетне вдигна показалец и ми даде знак да го последвам.

— Ако открия вашия дом, непременно ще ви се обадя — кимнах аз на старицата.

Междувременно бях измъкнал пистолета изпод мишница и го бях притиснал до крака си, така че мексиканецът да не може да го види. Изправих се и го последвах.

— Благодаря ви, докторе — обади се мисис Суейзи. Привела гръб над книгата си, тя потъна в своето занимание. От време на време плюнчеше пръст, за да обърне страницата.

Мексиканецът излезе заднишком и щом затвори вратата, ме перна с юмрук и ме залепи за стената. Все едно че ме блъсна топка за боулинг. Ударих се, краката ми омекнаха и взех да се свличам надолу, колкото и да се опитвах да намеря опора в гладката повърхност. С все така безизразно лице мексиканецът заби юмрук под брадата ми и ме прикова към стената. Блъсна ме отвратителният му дъх. В мига, в който опрях дулото на колта между ребрата му, видях как очите му се разширяват.

— Назад! — изръмжах. — Ще ми повредиш костюма с тая воня.

Мексиканецът отстъпи внимателно, поразперил ръце, без да откъсва очичките си от мен.

— А сега — казах аз — двамата с теб ще отидем до вратата на коридора, оттам в преддверието и после ще излезем през външната врата. И без да се обръщаш.

Не се помръдна и не проговори. Усещах колко е напрегнат — като спусък, преди да го дръпнеш. Можех Само да се надявам, че и той усеща напрежението в мен. Особено пък както държах пръст върху спусъка.

— Движи се — рекох.

Без да се обръща, той бавно тръгна по коридора покрай разтворените врати, от които струеше утринното слънце. Прашинки танцуваха в лъчите светлина. С дулото на пистолета бутнах вратата в дъното и се озовахме в преддверието, където предишния път чаках да ме приеме доктор Бонсентир. Мъжът със зализаната коса и бялата престилка бе там. Щом ме видя, понечи да вдигне ръка, но аз му дадох знак и той се смръзна.

— И двамата към стената — изсъсках. — Опрете ръце, разтворете краката и без номера!

Мъжете се подчиниха безропотно. Бързо ги проверих за оръжие. Мексиканецът беше чист. Вероятно по някое време бе огладнял и си бе изял пистолета. Изпод лявата ръка на другия измъкнах един Смит енд Уесън, калибър 38.

— Ако някой от вас подаде носа си вън от вратата, ще му го забърша с един куршум.

Думите ми бяха посрещнати с пълно мълчание. Внимателно отворих вратата и се огледах. На двора нямаше жива душа. Двамата санитари стояха все така подпрени на стената. Излязох и се спуснах към колата.