Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Perchance to Dream, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Паркър. Може би сън
Издателство „Сампо“, София
ISBN 954–8048–08–6
Американска. Първо издание
Превод: Теодора Давидова и Здравка Славянова, 1993
Поредично оформление: Красимира Деспотова
Редактор Надя Баева
Художник Красимира Деспотова
Технически редактор Иван Андреев
Печат: ДФ „Полипринт“, Враца
История
- —Добавяне
36
— Значи все пак успя — подхвърли Вивиан. Наближаваше обяд. Почивах си, притворил очи в удобния кожен фотьойл, вдигнал крака върху възглавницата насред огромната дневна. Дрехите ми бяха изсъхнали върху мен. Сега висяха така, сякаш бях стоял няколко часа под водосточна тръба. А се чувствах още по-зле.
— Сигурна бях, че ще те убият — рече Вивиан.
— И както виждаш, сбърка — отвърнах аз.
— Прав си. И страшно се радвам.
— Мда.
Тишината изпълваше всяко ъгълче на къщата, бе се просмукала в паркета, в корнизите по тавана, в самата мазилка по стените. Вивиан седеше срещу мен на огромното издуто канапе, подвила крака под себе си. Беше с панталони и черна копринена блуза и носеше наниз перли — имитация, чийто оригинал се пази в сейф.
— Без твоя помощ няма да се справя с Кармен.
— Ще я настаня на подходящо място и ще се погрижа да я задържат, колкото е нужно.
— Ще трябва ли да се явява в съда?
— Не вярвам. Предполагам, че изобщо няма да има дело. Цялата история ще се потули и двамата със Симпсън ще бъдат обявени за невменяеми с препоръка за подходящо лечение.
— Невменяеми — потръпна Вивиан. — Каква грозна дума.
Замълчах. Вивиан се изправи, мина зад мен и взе да разтрива врата и раменете ми.
— Какво ще стане с нас, Марлоу? Не си забравил за онази нощ, нали?
Кимнах.
— За теб тук винаги ще има място.
— За колко време?
— Значи според теб няма да трае дълго.
— Сега си уплашена и самотна. Грижата за Кармен отново легна върху теб, а и не знаеш къде е Бонсентир. Засега съм ти нужен, но какво ли ще си мислиш за мен след година? Виждаш ли ме на игрището по поло? Може би ще получа и блейзър с монограм? А за да заговоря почти като англичанин, подходяща компания за обичайната тълпа в Дел Мар, ще са ми нужни няколко урока по дикция.
— Ама и ти си едно копеле.
— Аз съм детектив, мадам. Колко пъти да ти повтарям. Това не е шега работа. Така си изкарвам хляба. Мястото ми е в скапаното апартаментче на Франклин Авеню и в прашната кантора на Кауенга. Плащам си сметките без чужда помощ, правя каквото си поискам, не търпя да ме обиждат. Не е Бог знае какво. Сам съм си го избрал. Колкото мозък, сила и смелост имам, мои са си и работя с тях. И парите в джоба сам съм си ги спечелил.
Тя плачеше. За малко да заплача и аз.
— Ще ме целунеш ли поне?
Изправих се и я прегърнах. Устните ни се сляха и тялото й се притисна до моето.
— Не се връщай повече — промълви тя. — Втори път няма да го понеса.
Вивиан с бързи крачки напусна дневната. Опитах се да се успокоя.
В този миг влезе Норис.
— Мисис Риган ме помоли да ви изпратя.
— Тръгвам — рекох аз.
— Много съм ви признателен, сър, задето се погрижихте за мис Кармен.
— Ще я настаня на подходящо място, Норис.
— Благодаря ви, сър, генералът щеше да ви е безкрайно признателен.
— Има ли шампанско, Норис? — внезапно попитах аз.
— Разбира се, сър.
— Добре изстудено ли е?
— Естествено, сър.
— Не забравяй да донесеш и бренди — поръчах му. — Сервирай в оранжерията, ако обичаш, с две чаши.
— Веднага, сър — усмихна се Норис.
Оранжерията си бе същата. Душна, наситена с влага, с гъсто преплетени месести листа. Насред остъкленото помещение върху килима все още се мъдреше инвалидният стол. Халатът бе сгънат и преметнат на облегалката. Недалеч от него се виждаха и два сламени стола. От стъкления купол от време на време се отцеждаха капки и тупваха по плочките долу. Настаних се на един от столовете, извадих цигара, запалих я и бавно издишах дима. Норис се появи сред джунглата с количка за сервиране. На нея имаше бутилка френско шампанско в сребърна кофичка с Лед, по която вече се стичаха капки, и отлежало френско бренди.
— Налей два пръста бренди, а отгоре студено шампанско.
Норис мълчаливо приготви питиетата и ми подаде моята чаша.
Безмълвно отпихме. Влагата ни обгръщаше отвсякъде, ароматът на орхидеи напомняше за умираща красота, гнилата сладост на проститутка, както се бе изразил генерал Стърнуд. Мълчаливо допихме чашите си. Норис стоеше прав, аз седях в същия стол, както по време на срещата ми с генерала.
— Той бе истински войник, Норис — обадих се най-накрая аз. — Също като теб.
— Ако позволите да забележа, и вие не падате по-долу, сър.
Оставихме чашите върху количката. Стиснахме ръце за сбогом и аз си тръгнах. Видях Еди Марс да излиза от колата си. Той не ме забеляза. Поех към улицата покрай пръскачката в тревата. Подкарах колата, без да се обръщам.