Робърт Б. Паркър
Може би сън (18)

17

В Сайпръс Клъб вечерта бе в разгара си. Отвори ми портиер, облечен като адмирал от югославската флота, и аз пристъпих в напрегнатата атмосфера на игралната зала. Кимнах на момичето от гардероба, но не оставих шапката си. В голямата зала около маси с ниско спуснати абажури се бяха събрали играчите. Всеки от тях внимателно следеше какво става, сякаш присъстваше на хирургическа операция. Никой не повишаваше глас, чуваха се само монотонните реплики на крупиетата, потракването на чиповете и свистенето на рулетката. Все съм се чудил защо хората играят комар, след като видимо толкова малко се забавляват.

Влязох в бара и си поръчах едно бакарди.

— Еди да е тук? — попитах бармана.

— Не познавам такъв, драги.

— Разбира се, че не го познаваш — съгласих се аз. — Откъде ще си чувал за Еди Марс. Та той да не е собственик на тая обирджийска дупка. Защо ти е да знаеш кой е собственикът. Ти просто работиш тук.

— Ако пък случайно знам кой е Еди, кой се интересува от него?

— Марлоу.

Човекът затърка енергично плота.

— Ако случайно попадна на някой, дето познава Еди, ще му спомена за теб.

— Хубаво ще направиш.

Барманът се отдалечи. Обърнах се да погледам залата. Някакъв дългуч с тънки мустачки залагаше хилядарки на масата за бакара и бързо ги губеше. Очевидно беше пиян, лицето му бе здравата почервеняло. Платиненоруса дама с визонена наметка и дълго цигаре го теглеше за ръкава и плачеше. Онзи въобще не й обръщаше внимание. Машинално поставяше поредната хартийка с лика на Вашингтон, изпращаше я с поглед и вадеше следващата от тъничък портфейл, който измъкваше от вътрешния джоб на сакото си. Най-сетне русокосата го наруга, пусна ръката му и излезе. Мъжът не я и погледна.

Не усетих кога барманът е приближил.

— Май по-лесно щеше да му е да изпрати чек на Марс — кимнах аз и посочих дългуча.

— Ами като не се сеща… Мистър Марс ви чака.

Обърнах се и наистина пред мен стоеше Еди Марс в един от сивите си костюми. Връзката беше пак сива, но този път иглата бе със сапфир.

— Търсил си ме, храбрецо.

— Трябва да поговорим.

Марс кимна и се настани на столчето до мен. Изчака пръв да заговоря.

— Бях при Вивиан — рекох аз. Лицето на Марс остана невъзмутимо.

— Разказа ми каквото знае за Кармен и Бонсентир, за Симпсън и за това как си щял да й помогнеш, защото я обичаш.

— Доста неща ти е казала.

— Така е. Здравата е закъсала и това я плаши. Търси помощ.

— Защо ми казваш всичко това? — попита Марс. Извади цигара от сребърна табакера. Барманът приближи и поднесе огънче.

— Мене, ако питаш, тоя път сме от една и съща страна. Искам да разбера какво знаеш и ти.

Марс се усмихна.

— Чудесна двойка сме, няма що.

— Аз също не съм във възторг, Еди, още повече че изобщо не те харесвам. Но ако имаш информация, която мога да използвам, няма да откажа.

— Поне не го увърташ. Хубаво е да знаем с какво разполагаме.

— Разправи ми онова, което знаеш.

— И какво ще спечеля аз от това?

— Ще те препоръчам тук-там.

— Ами!

— И ще гледам да не си пъхам носа в твоите работи, додето търся Кармен.

— Добре ще направиш, че моите момчета, току-виж, ти надянали дървената риза.

— Сума пари трошиш за тия лъскави костюмчета, гледам и с обноските внимаваш, но за мен си все същият жалък мошеник.

— Ако ще се обиждаме, няма да се разберем. Пък и физиономията ти може да пострада. Едва ли ще ти хареса да те насиним.

— А, да не ми е за пръв път. Синините са ми стари приятели. Какво знаеш за Кармен? Не забравяй, че правиш всичко това за Вивиан.

— Така като си приказваш, ти вярваш ли си бе, Марлоу? Допускаш ли, че мога да хлътна по жена като Вивиан Стърнуд?

— Допускам, че можеш да хлътнеш, Еди, но не и че току-тъй ще предложиш да й помогнеш. Нещо не се връзва. Точно както и предишния път.

Марс поклати глава.

— Не е лесно човек да се спогоди с теб, Марлоу.

Чаках.

— Така е, Кармен е при Симпсън. Прибра я от клиниката. Бонсентир е сводник от голям мащаб. Приема в „Рестхевън“ хора със сексуални проблеми, а сочните парчета доставя по списък на клиенти с дебели портфейли.

— Като Симпсън — додадох аз.

— Като Симпсън.

— Първо на първо, той я е изпратил там.

Марс поклати глава и дръпна дълбоко от цигарата.

— Велики Боже — въздъхна Марс, — Кармен на никого не се опъва. Защо му е бил нужен целият този театър, за да я набута в ръцете на оня сводник?

— За да бъде освидетелствана — рекох аз.

— За какво да я освидетелства? — сепна се Марс.

— Че не е заразена. Симпсън умира от ужас да не пипне някоя венерическа болест.

— Животно.

— След като я прегледат в клиниката и установят, че е здрава, му я пускат.

— Ти откъде знаеш толкова много за Симпсън?

— Вивиан ми разказа.

— Интересно защо го е скрила от мен.

— Вивиан на никого не казва всичко — рекох аз. — Научила се е да не бъде прекалено доверчива.

— На мен може да ми се довери.

— Естествено, Еди. Аз също, а и всеки друг.

Марс вече не ме слушаше. Мислеше за нещо друго. Нещо, което никога нямаше да науча. Може би я обичаше. Вероятно аз също я обичах.

— Малко неща знам за Симпсън. Но съм сигурен, че не е лъжица за твоята уста.

— И все пак ще го спипам.

Марс загаси фаса в пепелника на бара.

— Сто на сто, храбрецо. Не се отказвай от тая мисъл.

— Знаеш ли къде я е затворил Симпсън? Марс поклати глава.

— Неговите местенца не са едно и две. Никога не знаеш къде точно е отседнал и няма кой да ти каже. Има поне трийсетина лимузини, цяла самолетна флотилия и Бог знае какво още. Търсим, но доникъде не сме го докарали.

На онзи край масата за бакара му се свършиха хилядарките. На висок глас подметна нещо гадно на крупието. Без да се обръща, Марс изви очи, заслушан.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попитах.

— Не — рече Марс. Очите му не се откъсваха от мустакатия дългуч. — Не мисля, че може да ти се помогне, храбрецо.

Високият хапльо каза нещо още по-гнусно. Марс кимна едва забележимо и русолявият педи, когото бях виждал и преди, се отлепи от сянката и застана до пияния. Пошушна му нещо и онзи се опита да го избута. От мястото си видях, че русият само мръдна с ръка, при което пияният се сгърчи и по лицето му се изписа страх. Русият го подхвана леко за раменете, изви го бавно и го поведе към вратата. Когато минаха покрай нас, лицето на комарджията беше пребледняло.

— Трудно се поддържа реномето на едно прилично заведение — рече тъжно Марс.

— На мен ли ще ми разправяш — съгласих се аз. — Ако научиш нещо ново, обади се.

— Както сам каза, трудно ще станем приятели. — Марс извърна към мен безизразното си лице. — Ти си върши работата на копой. Аз ще си гледам изисканите клиенти. И няма да си пречим. Съгласен?

— Любовта е велико нещо — заключих аз и си тръгнах.