Робърт Б. Паркър
Може би сън (13)

12

Адска жега. Отворих прозореца на кантората, но отвън нахлу още по-горещ въздух. От топлината сякаш всичко бе замряло. Долу по булеварда все по-рядко минаваха коли, а хората едва-едва местеха крака или се криеха под сенките, ако можеха да ги намерят. По синьото като метличина небе не се виждаше никакъв облак. Бях свалил сакото и жилетката си и час по час отивах до умивалника в ъгъла да наплискам лицето и врата си с хладката вода от чешмата. Това бе един от онези горещи дни, когато членовете на семейството започват често да поглеждат към гърлата на своите близки, когато раболепни счетоводители се зъбят на шефовете си, когато раздразнението се превръща в гняв, гневът в убийство, а убийствата сякаш нямат край.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Бърни Олс, главен следовател от областната прокуратура.

— Станало е убийство някъде около Бевърли Глен, близо до Стоун Каньон Резервоар — рече той. — Сигурно ще искаш да дойдеш с мен и да хвърлиш един поглед.

— Във всеки случай по-добре, отколкото да седя тук и да се пека на бавен огън.

Десет минути по-късно Олс ме взе от ъгъла на Кауенга. По всичко личеше, че не бърза. Не включи дори сирената, когато поехме по булеварда на запад по посока на Бевърли Глен.

Среден на ръст, с руса коса и белезникави вежди, Олс имаше спокойни очи, добре поддържани зъби и по нищо не се отличаваше от останалите средни на ръст мъже, с изключение на това, че бе убил поне девет души, трима, от които са си мислели, че го държат на прицел. Пушеше малка пура.

— Намерили са насечена на парчета жена, в сухо дере на около стотина метра от пътя за Глен Няма много кръв, някои части от тялото липсват. Изглежда, са я убили някъде другаде.

Олс изпуфка облаче дим и горещото течение го понесе към отворения прозорец.

— Не събрахме цялото тяло, тъй че ще трябва да потърсим.

Усетих внезапна тежест в стомаха.

— Успяхте ли да я идентифицирате? — попитах.

— Засега е невъзможно — рече Олс. — Липсва главата, а и двете ръце.

Поехме по Феърфакс и оттам по Сънсет.

— За какво ме повика тогава? Да не би да ти е домъчняло?

— Разбрах, че търсиш Кармен Стърнуд. Тежестта в стомаха ми сякаш се удвои.

— Ъхъ.

— До тялото са намерили дамска чантичка. Всички документи са били взети, но е останал кибрит, върху който е записан телефонен номер.

— На Кармен ли? — попитах аз.

Олс кимна.

— Момчетата от патрула са се обадили веднага.

— Мислех, че това е работа на детективите.

— Човекът се натиска за повишение — ухили се Олс.

Близо до върха на Бевърли Глен, малко преди завоя към Мълхоланд Драйв, бяха спрели четири полицейски коли и две от шерифството на Лос Анжелис. Зад тях, с отворена врата, чакаше линейка, а до нея и пожарна кола. Сигналната лампа на покрива й още се въртеше. Олс се нареди зад линейката и показа значката си на потъналия в пот униформен полицай, който регулираше движението. Измъкнахме се през канавката и проскубаните храсти и диви лози. Въздухът бе наситен с миризмата на напечена от слънцето растителност, на попадали борови иглички и стипчивия мирис на гниещи евкалиптови листа. Склонът, по който се спускахме, завършваше в дере, където се бяха събрали десетина общински служители, включително и съдебен лекар с бяла престилка върху костюма. Възпълен мъж, с врат, преливащ над яката на ризата, той бе приклекнал до покритото с платнище тяло. Когато се изправи, лицето му бе зачервено от напрежение.

— Голяма бъркотия, лейтенант — обърна се той към Олс. Поклати отвратен глава и леко повдигна края на платнището. — Този тип е нямал дори остър нож.

Показа се половината от женски торс, единият крак на който липсваше. Олс не реагира. Лекарят покри отново трупа.

— Това не е всичко — рече той. — Останалото е ей там. — И той кимна към друго платнище. — Нищо не сме местили.

— Чудесно — обади се най-накрая Олс.

— Ще искаш ли да ги видиш?

— Не веднага — рече Олс. — Нещо да кажеш?

— Жената е мъртва — отговори представителят на лекарското съсловие.

— Винаги е по-леко да преглътнеш една смърт с доктор веселяк.

Онзи се изкиска, така че тлъстините около яката му се разлюляха.

— Нищо повече не мога да кажа засега.

— А причината за смъртта? — попита Олс. — Като оставим настрана, че са я накълцали.

— Просто няма начин, докато не се намерят всички парчетии. Никой не може да каже дали жива са я рязали.

Олс тръсна глава, сякаш муха му бе влязла в ухото.

— Някакви белези? — попита той.

— От това, което имаме като материал, трупът е на бяла жена, не много възрастна. Двайсет-трийсет годишна или в краен случай добре запазена четирийсетгодишна. Клетките на кожата, толкова, колкото са останали, са с добър тонус.

— Някакво предположение кога е била убита? Лекарят поклати глава.

— Ако допуснем, че са я хвърлили тук малко след убийството и не е била замразявана, станало е преди ден-два. Не мога да бъда по-точен. — Мъжът гледаше към платнището в краката си. — Добре, че имаме стомах. Така ще можем да изградим някаква хипотеза в зависимост от това кога и какво е яла, но то едва ли ще ни помогне много. Изтекла е цялата кръв. Това направо ни връзва ръцете.

— Ама че негодници! — рече Олс. — Нещо да кажеш, Марлоу? Възможно ли е това да е момичето на Стърнуд?

— Да гадая само по цвета на кожата ли? — попитах аз.

Лекарят се наведе.

— По-скоро е тъмна. Ето, вижте.

— Не, благодаря — побързах да го спра. — Слаба ли е?

Мъжът сви рамене и дръпна края на платнището. Обърнах очи. С периферното си зрение видях как се наведе и попипа кожата на крака. Решително извърнах глава.

— По-скоро пълничка, но не дебела. Как да ви кажа, закръглена, нещо от сорта на Мей Уест.

— В такъв случай не е от дъщерите на Стърнуд.

— Тъмно окосмяване.

— Кармен е руса — обадих се аз. Олс кимна.

— Кой я откри? — обърна се той към един от помощник-шерифите.

— Някакви хлапета задигнали няколко бутилки бира. Дошли в гората да я изпият и се натъкнали на тялото. Май скоро няма и да помислят за пиене.

— Е, това поне е нещо — рече Олс. — Искам да поговоря с тях, както и с полицая, който е намерил кибрита.

Той се заизкачва към шосето. Следвах го отблизо. Когато стигнахме горе, яката на ризата ми беше подгизнала и струйки пот се застичаха по гърба ми. Докато Олс говореше с изплашените момчета и двамата полицаи, открили чантичката с кибрита, стоях подпрян на колата. Недалеч над билото на хълма Бевърли Глен завиваше и тръгваше надолу към долината. Вентура, Шърман Оукс, малки ферми с по две спални, навярно ипотекирани. Населени с хора, които се прибират вечер, сядат около масата с децата си, разговарят за работата си, за времето, за бейзбол и за цените на борсата. На никой не му минава през ум, че сред гниещите листа в пресъхналото речно корито край Бевърли Глен е захвърлено половината тяло на жена, чиято кръв отдавна е изтекла. Но аз знаех и скоро нямаше да го забравя.

Щом свърши със свидетелите, Олс се върна до колата. Даде ми знак с глава и поехме обратно към Холивуд.

— Защо не ми разкажеш по-подробно какво общо имаш с Кармен Стърнуд?

Разказах му всичко, което знаех, пропускайки само онази част, свързана с Еди Марс и Вивиан. Нямах особена причина да крия това от него, но никога не забравях, че най-добре е властите да не знаят всичко. Пък и не ми се щеше да научи за връзката на Вивиан с Еди Марс.

— Този Бонсентир — започна Олс — е играч от такъв мащаб, че изобщо не ще да знае за нас.

— Поне така казва той самият.

— Май и Ал Грегъри е на същото мнение.

— Така е.

— Клиниката се намира на върха на Колдуотър Каньон, нали?

— Да.

— Я да идем да му поразлюлеем нервите. Олс обърна колата и се насочи към Бевърли Драйв.