Робърт Б. Паркър
Може би сън (11)

10

В телефонния указател не открих Рандолф Симпсън. Отбих се в библиотеката и прегледах всички стари издания. Отново нищо. Насочих се към общинския регистър на собствениците на недвижими имоти. След три часа ровене в прашните документи най-накрая го открих. Рандолф Симпсън, Сиера Вердуго Роуд. Върнах се в кантората и разгледах картата. Открих Сиера Вердуго близо до Санта Моника, западно от Топанга Каньон и на юг от Мълхоланд. Човек, който живее на такова място и не вписва името си в телефонния указател, надали посреща непознатите с отворени обятия.

Нахлупих шапка и се качих в колата. Бях решил да го посетя.

Сиера Вердуго минава между главното шосе Пасифик Коуст и долината Сан Фернандо по обжарените от слънцето хълмове, които местните хора наричат възвишения.

Тук все още се снимат уестърни, евтини продукции със застаряващи актьори, яхнали уморени коне. На всеки завой очаквах да зърна войнствени индианци, поели в галоп. Земята беше суха и гола, само тук-там стърчаха проскубани храсти, впили тънките си корени в ронливата почва. Гигантски морени едва се крепяха покрай пътя и човек имаше чувството, че само да се пресегне, с един тласък ще ги изтърколи долу в пропастта. Пътят на запад от Топанга Каньон се катереше по склона, минаваше през безброй завои и най-сетне се разширяваше в нещо като ухо пред висока желязна порта, вкопана в широк каменен зид, който продължаваше в ограда от двете страни. В горната й част стърчаха безредно набодени цветни стъкла. От портата започваше зелена морава с цветни лехи и кичести храсти. Сред голите хълмове тази градина приличаше на райски кът.

Паркирах колата и се приближих. От миниатюрния павилион близо до оградата излезе някакъв мъж. Имаше вид на изпечен счетоводител. Тъмен костюм, бяла риза, тъмна връзка и слънчеви очила. Късо подстриган, с оголени уши.

— С какво мога да ви помогна? — попита той.

— Търся Рандолф Симпсън.

Човекът се усмихна и кимна окуражително.

— Имам чувството, че живее тук — додадох аз.

— Сериозно? — обади се онзи.

— Бих искал да говоря с него за Кармен Стърнуд.

— Боя се, че имате грешка, сър.

— Прав сте. Бих толкова път, без изобщо да съм сигурен, че такъв човек живее тук. През свободното си време обикалям Лос Анжелис, чукам по вратите и питам за Рандолф Симпсън.

Пазачът се усмихна любезно като данъчен инспектор, но далеч не така сърдечно.

— Мистър Симпсън не приема посетители — отговори той.

— Може да направи едно изключение за мен. Обадете се в къщата и проверете. Предайте му, че е Марлоу във връзка с Кармен Стърнуд.

Пазачът ме изгледа мълчаливо. Май се колебаеше. Току-виж, се окажа важна клечка и пострада, задето ме е отпратил, без да провери. Може би Кармен Стърнуд не беше коя да е. Най-сетне взе решение.

— Почакайте малко, моля. Обърна се и влезе в павилиона.

След пет минути се показа, придружен от друг пазач. Той бе облечен по същия начин, дори със същите слънчеви очила, но бе почти плешив и само няколко жалки кичура бяха залепнали на голия му череп.

— Излезте от колата, ако обичате — рече той.

— Поставете ръцете си на покрива.

Подчиних се и плешивият ме пребърка. Напипа пистолета под мишницата ми и го измъкна.

— Това ли ви е визитната картичка?

— Знае ли човек, чух, че тук и зайците били големи като мечки. Документите ми са в портфейла.

— Така и предполагах — рече той. Втренчи се в снимката на разрешителното ми.

— Частно ченге — сподели той с колегата си. — От Холивуд.

Онзи кимна, прегледа съдържанието на портфейла и ми го върна.

— Карай по алеята — рече той. — Не спирай колата. Не излизай от нея. Ще те посрещнат на входа. — Пусна пистолета ми в джоба на сакото си.

— Ще ти го пазим тук, докато се върнеш. Да не вземеш да се нараниш.

Качих се в колата и запалих мотора. Железните порти бавно се отвориха и аз спокойно минах през тях. Градината бе по-зелена и по-ярка, отколкото в мечтите и на най-романтичната филмова звезда. Същинско изобилие от фонтани и цветя, а тревата около автоматичните пръскачки, огряна от горещото калифорнийско слънце, лъщеше като билярдна маса. Алеята, покрита с нещо като натрошени мидени черупки, извиваше бяла и пуста сред колоритния пейзаж до самия вход на сградата, наподобяваща крепост на мавър с бледосивата си мазилка и кули в краищата, с бойници на всеки няколко стъпки.

Някакъв тип с тъмен костюм и остри черти на лицето отвори вратата и ме предаде на прислужник китаец, който ме поведе през множество облицовани с тъмна ламперия стаи, докато стигнахме дълъг салон. Първото нещо, което се набиваше на очи, бе грамадна, покрита с керамични плочки камина, в която гореше газова печка. В огромен дъбов стол, украсен с изящна резба, седеше жена със скръстени в скута ръце. Стоманеносивата коса удивително подхождаше на студените й очи.

— Казвам се Джийн Рудник — обади се тя. — Киндли ми съобщи целта на вашата визита.

Жената бе облечена в сив костюм на райета, бяла риза и тясна връзка на сиви и бели черти. Ноктите й бяха покрити със светлолилав лак, а очилата със златни рамки дотолкова уголемяваха очите й, че те изглеждаха неестествено ококорени.

— Казвам се Филип Марлоу — представих й се.

— Частен детектив. Наеха ме да открия Кармен Стърнуд, изчезнала от клиниката в Бевърли Хилс.

— А защо искате да видите мистър Симпсън?

— Имам сведения, че Кармен е тук.

— От кого?

— Съжалявам — поклатих глава.

— Мистър Марлоу… — поде жената с натежал от отегчение и превъзходство глас, какъвто много често се забелязва у хора, притежаващи твърде много власт, която твърде често демонстрират…

— Едва ли ви е известно коя съм, лична секретарка съм на мистър Симпсън и ако някой си позволява да хвърля нелепи обвинения, свързани с някакво момиче и мистър Симпсън, съм длъжна да настоявам да науча кой е той.

— Откъде знаете, че Кармен е момиче? — попитах аз.

— Моля?

— Споменахте за обвинение, свързващо мистър Симпсън и някакво момиче. Как разбрахте, че става дума за момиче? Толкова много мъже носят името Кармен. Кармен Ломбардо, Кармен Каваларо, Кармен…

— Мистър Марлоу, нямам време за евтини салонни игри.

— Тогава не ги играйте с мен, мис Рудник.

— Мисис.

— Предайте моите почитания на съпруга си.

— Мистър Рудник е покойник — поясни тя. — Ясно ли ви е всъщност кой е мистър Симпсън?

— Като гледам в каква къща живее, трябва да е Али Баба.

— Всемогъщи Боже, как може да сте толкова глупав! Дошли сте чак дотук и не знаете кого търсите!

— Така е. Често пъти, когато си легна и се сетя за това, горчиво плача. Е, какво, ще се срещна ли със Симпсън?

— Не, разбира се. — Мисълта сякаш й причини силна болка в гърдите.

— Симпсън познава ли някого с фамилия Стърнуд? — настоях.

— Уверявам ви, че не — отсече тя.

По време на нашия разговор жената седеше съвършено неподвижна, отпуснала ръце в скута си, като портрет на кралица Виктория.

— А може би познава. Но не ви е казал? Изглежда, болката в гърдите се засили.

— Мистър Марлоу — отново поде тя, — аз съм личната секретарка на мистър Симпсън. Имам честта да се ползвам от пълното му доверие. Ако имаше човек на име Стърнуд, когото той да познава, то това щеше да ми е известно.

— Вивиан Стърнуд го познава.

— Боя се, че разговорът ни приключи, мистър Марлоу.

Тя вдигна малко пиринчено звънче и го разклати леко. Вратата зад мен се отвори и двата костюма влязоха.

— Чуйте ме внимателно — обади се мисис Рудник, — и не отминавайте с презрение онова, което ще ви кажа само защото съм жена. Ако продължавате да досаждате на мистър Симпсън по този или по който и да е друг въпрос, ще съжалявате до края на дните си.

— Отминавам го с презрение не защото сте жена, мисис Рудник — рекох аз, — а защото не се плаша толкова лесно. Вашите момчета с тъмните костюми също не ме плашат. Не се боя и от Рандолф Симпсън, който и да е той. И ако смятате, че съм ви причинил неприятности, имайте предвид, че още не съм се развихрил.

— Предупреден сте, мистър Марлоу — хладно заключи Джийн Рудник. Ръцете й все така лежаха скръстени в скута, а стоманените й немигащи очи ме изпратиха до вратата.

Освободих ръчната спирачка и поех по алеята. Имах чувството, че зад завесите на горния етаж мярнах нечие лице. Продължих надолу и скоро напуснах градината. Тежката желязна врата безшумно се затвори зад мен.