Робърт Б. Паркър
Може би сън (10)

9

В указателя на Лос Анжелис фигурираха близо сто и пет души с името Симпсън, със или без „п“-то в средата. Пет от тях бяха жени, а първите имена на други трима абонати бяха отбелязани само с инициали и също можеха да са жени. Следователно предстоеше да проверя някакви си деветдесет и седем души. И то, без да съм сигурен, че ще намеря Кармен при някого от тях. Без да съм сигурен, че той живее в Лос Анжелис. Без да съм сигурен, че името му наистина е Симпсън. Прекалено много въпросителни.

Изправих се и погледнах през прозореца на кантората към булевард Холивуд, притиснат от лятната мараня. Денят бе горещ, безветрен и миризмата от грила в кафенето долу си беше тъкмо на място. Сакото ми висеше на облегалката на стола. Ризата ми лепнеше, въпреки че бях свалил колана с кобура; преметнал го бях на стола, та да ми е подръка, в случай че нахълтат санитари от клиниката и понечат да ми надянат усмирителна риза. Обърнах поглед наляво към Тауенга, където тихи улици приютяваха просторни удобни къщи със сенчести веранди. Дебелите стени и ниските покриви ги правеха прохладни; някъде държаха прозорците затворени, за да се предпазят от горещината, другаде ги отваряха, за да влезе чист въздух. Топлият вятър лениво полюшваше дантелени завеси, чийто тих шепот единствен нарушаваше тишината. Колкото и да се вслушвах в него, той не ми казваше къде е Кармен Стърнуд. Налагаше се да сменя подхода.

Обадих се на Вивиан Риган. Прислужницата ми каза, че тя си почива. Съобщих, че ще бъда там след час. Наплисках лицето си с вода. Нахлузих колана с пистолета, наметнах сакото и тръгнах към колата. Поех надолу по Алта Бреа Кресънт. Бях свалил гюрука и горещият вятър поизсуши лицето ми, но ризата все така лепнеше под сакото ми. Бях подранил и реших да обиколя из улиците на хълма. Нямаше градина, в която да не съска поливачка. Естественият цвят на пейзажа в Южна Калифорния е кафяв, но тук тези автомати храбро отстояваха територията на зелените морави.

Точно в два застанах пред вратата на Стърнуд. Прислужницата ми отвори и ме отведе до верандата край басейна, където на розов шезлонг под розово-бял чадър лежеше Вивиан в блестящ бял бански костюм. Носеше тъмни очила с огромни стъкла, а до нея в кофичка с лед се изстудяваше бутилка шампанско. Равномерен загар с цвят на пчелен мед покриваше съвършеното й младо тяло.

— Господи, Марлоу, как може да ходиш със сако в тази адска жега — рече тя наместо поздрав.

— Нося пистолет.

— И слава Богу. Нямам нищо против, дори бих искала да го видя.

С облекчение изхлузих сакото, сгънах го и го оставих на земята. Седнах на предложения стол и дръпнах шапката над веждите си, за да не ми блести слънцето.

— Малко шампанско? — попита Вивиан. — Помага да забравиш жегата.

Тя внимателно отпи от високата източена чаша. По стените на кофичката с лед се стичаха капки.

— Когато пия шампанско в такава горещина, получавам страхотно главоболие.

— Хубава работа! — засмя се тя и показа съвършено белите си равни зъби. — Защо не дойдеш под чадъра поне?

Наля и на мен. Поех чашата и я повъртях в ръка. Внимателно наблюдавах лицето на Вивиан.

— Да знаеш някой на име Симпсън? — попитах аз.

Вивиан не се задави, но я спаси само желязното самообладание на десет поколения Стърнуд. За част от секундата лицето й се разпадна, сетне с неимоверно усилие тя се овладя и рече небрежно:

— Струва ми се, не. Направих се, че й вярвам.

— И защо питаш? — Постара се да го каже с още по-небрежен тон.

— Имам сведения, че Кармен може да е при него.

Вивиан отпи, някак припряно в сравнение с предишния път.

— Я повтори? — рече тя, все едно ме питаше колко е часът.

— Симпсън.

Неопределено поклати глава и потупа мястото до себе си на двойния шезлонг.

— Ела седни и престани да се потиш.

Преместих се под сянката на чадъра. Вивиан отново наля на себе си и на мен. Вдигна чашата си. Прокара яркочервен нокът по пъхнатия в кобура пистолет.

— Опасна играчка — рече тя. — А те изкушава. Продължи нагоре с пръста към рамото ми и стигна до брадичката.

— Също като теб — добави тя. — Дяволски груба и примитивна.

— Да знаеш пък как изглеждам в халат.

Червилото й стоеше като ярка широка черта на равномерно загорялото лице. Отблизо пламенните й черни очи ми се сториха още по-горещи. Тя се излегна на една страна и ме прегърна. Чашата с шампанско бе изчезнала. Вивиан плъзна ръка по тила ми и разроши косата ми. Беше плътно притисната до мен.

— Почти нищо не ни разделя в този момент — прошепнаха устните й близо до моите.

— В известен смисъл — обадих се аз. Правех всичко възможно да не изцвиля като жребец.

— Само тънката материя на банския костюм — прошепна тя. — Ципът е на гърба.

Прокарах пръсти по линията на ципа. Вивиан изви тяло към мен и притисна устните си до моите. Крепяхме се само на ръба на стола и на Бог знае още какво. Най-сетне тя отметна глава назад. Червилото й беше размазано.

— Ципът — промълви пресипнало. Поклатих глава.

— С мен не така — рекох аз. — Не съм момче от персонала — на шезлонга край басейна. Ще получа ли бакшиш?

Вивиан широко отвори очи.

— Не ме ли искаш? — попита тя.

— Да, но не обичам да използваш положението, за да отклониш вниманието ми от въпросите, които искам да ти задам за оня тип Симпсън, който вероятно е прибрал сестра ти.

Очите й плувнаха в сълзи. И двамата седяхме на стола, въпреки че в интерес на истината не мога да си спомня кога съм се изправил. Тя сви пестници.

— Истински кучи син си ти, Марлоу. Нахално копеле. Малката ми сестричка. Какво знаеш ти. Можеш ли да си представиш какво означава да имаш грижа за човек като нея?

— Започвам да добивам представа.

— Но само представа. А за мен това е за цял живот. При това сега грижата е изцяло моя. Татко почина и толкова по-добре. Това щеше да разбие сърцето му.

— А тя не го ли разби? — обадих се аз.

— Нищо не знаеш ти, Марлоу. — Този път тя като че ли плачеше искрено. — Опитвам се да се справя с Кармен сама и в същото време да запазя името и паметта на генерала неопетнени. Нека той поне почива в мир.

— Когато споменах Симпсън, ти имаше вид, като че си глътнала плъх.

Вивиан скри лицето си и се разхълца, свила безпомощно рамене. Цялото й тяло се разтърсваше от ридания.

— Проклет да си. Защо не ме оставиш на мира?

— Аз съм детектив, мила моя. Имам клиент и работя за него. Длъжен съм да направя всичко възможно.

Без да вдига очи, с притиснати до лицето ръце, тя промълви:

— Единственият Симпсън, когото познавам, е Рандолф Симпсън.

— Кармен при него ли е? — попитах аз.

— Не зная.

— Къде живее той?

— Над Малибу. Горе на хълма.

— Благодаря. За шампанското също.

— Прекалено голяма лъжица за твоята уста, Марлоу. Няма да можеш да се пребориш с него.

— Това съм го чувал и преди. Както виждаш… Все така скрила лицето си, тя поклати глава. Не можах да измисля какво друго да й кажа и след като докоснах шапка с пръст за поздрав, просто си тръгнах.

Чух я, че отново ме нарече копеле. Много хора ме наричат така. Възможно ли е всички да грешат?