Робърт Б. Паркър
Може би сън (4)

3

Запознах се с Вивиан Риган, когато посетих баща й по повод искането му да го отърва от някакъв изнудвач. Тогава тя беше омъжена за Ръсти Риган, който, както се говореше, бил командир на бригада в Ирландската републиканска армия. Само че Ръсти беше изчезнал и генералът тъгуваше за него. Генералът ме нае, както предполагах по онова време, а май и до ден-днешен, за да се убеди, че изнудвачът не е Ръсти Риган. Ако Риган се бе оказал изнудвач, това щеше да съкруши стареца, но нещата не стояха така. Когато в онзи ден се разделих с генерала със залепнала риза и подгизнала яка, Норис ми каза, че мисис Риган иска да говори с мен.

 

Седнах на ръба на едно дълбоко меко кресло и погледнах към мисис Риган. Заслужаваше си да бъде добре огледана. Можеше като нищо да вкара човек в беля. Беше се изтегнала на модерен шезлонг, без чехли, така че аз се втренчих в краката й, обути в чорапи от най-фина коприна. Сякаш умишлено бяха изложени на показ. Виждаха се до коленете, а единият от тях и доста по-нагоре. Коленете бяха с трапчинки, а не костеливи и заострени. Прасците бяха прекрасни, глезените — дълги и изящни, с достатъчно вълнуващи очертания, за да вдъхновят композирането на музикална творба. Бе висока и дългонога и изглеждаше в чудесно здраве. Седеше, облегнала глава на атлазена възглавничка с цвят на слонова кост. Косата й беше черна и гъста, с път по средата, а очите — това бяха пламенните черни очи от портрета в преддверието. Имаше красива уста и нежно очертана брадичка. Устните й бяха леко отпуснати в намусена гримаса, а долната бе доста чувствена.

 

Поиска да знае дали баща й ме е наел, за да намеря Ръсти Риган. Тъй като не тя бе клиентката ми, това не беше нейна работа. Не пожелах да й отговоря. На нея никак не й хареса.

 

Изчерви се. В горещите й черни очи се четеше ярост.

— Не виждам какво толкова ви кара да бъдете предпазлив с мен — озъби се тя. — И освен това маниерите ви не ми харесват.

— И аз не съм си загубил ума по вашите — казах. — Нито пък съм молил за свиждане с вас. Вие изпратихте да ме повикат. Малко ме е грижа дали ще се държите изискано с мен, или пък ще си пиете обеда от бутилка с шотландско уиски. Нямам нищо против да ми показвате краката си. Те наистина са много шик и е цяло удоволствие да се запознае човек с тях. Не ме е грижа дали харесвате обноските ми. Те са доста занемарени. През дългите зимни вечери седя и ги оплаквам. Хич не си губете времето да ме подлагате на кръстосан разпит.

Тя блъсна чашата толкова силно, че съдържанието й се разплиска по една от възглавниците с цвят на слонова кост. Метна крака на пода и се изправи, като при това от очите й захвърчаха искри, а ноздрите й се разшириха. Устата й бе леко отворена и белите зъби святкаха гневно към мен. Кокалчетата на ръцете й бяха побелели.

— Не съм свикнала да ми държат такъв тон — каза тя дрезгаво.

Аз си седях и се хилех насреща й. Много бавно тя затвори уста и погледна надолу към разлетия алкохол. Седна на крайчеца на шезлонга и подпря брадичка върху едната си ръка.

— Божичко! Ти си голям тъмнокос красив звяр! Би трябвало да те прегазя с буика…

 

Силен дъжд се изсипа тогава и много пъти след това. Но днес, замислен за Вивиан, подкарах към Холивуд под жарките лъчи на слънцето.

Непримиримостта между нас, заплашваща да се превърне в страст, не бе угаснала. Завладяла ни бе и в онези дни, чувствах я и сега. Неизменното привличане и отблъскване помежду ни.

Изнудването се оказа дребна работа, няколко несъбираеми полици, попаднали в ръцете на Гайгър. Можех да реша проблема още същия следобед, стига да откриех този Гайгър. Но така и не успях, а когато най-сетне се добрах до него, бе вече твърде късно.

 

В единия край на стаята върху нисък подиум бе поставено кресло от тиково дърво с висока облегалка. Върху нея бе метнат оранжев шал с дълги ресни. В креслото много вдървено и с ръце върху подръчниците, с прибрани колене седеше мис Кармен Стърнуд. Цялото й тяло бе сковано в позата на египетска богиня. Брадичката бе вирната, малките бели зъби святкаха между устните. Очите й бяха широко отворени. Тъмносивият цвят на ириса изцяло бе погълнал зениците. Това бяха очи на луда. Сякаш бе в ступор, но позата й не беше на човек, изпаднал в несвяст. Имаше вид, като че обмисля нещо много важно и се справя отлично. От устата й излизаше тенекиен звук, напомнящ кискане, който нито променяше изражението й, нито я караше да помръдва устни. Носеше дълги обици от нефрит. Хубави бяха и вероятно струваха няколкостотин долара. Освен тях нямаше нищо друго по себе си.

Престанах да я наблюдавам и погледнах към Гайгър. Той лежеше по гръб на пода, не на китайския килим, а пред нещо, което приличаше на тотемен стълб. Имаше орлов профил, а голямото кръгло око бе фотообектив. Насочен бе към голото момиче на стола. Отстрани на тотемния стълб бе прикрепена почерняла лампа — светкавица. Гайгър бе обут в китайски чехли с дебели плъстени подметки, с долнище от черна копринена пижама, а горната част на тялото му бе загърната в жакет с китайска бродерия, чиято предница бе почти цялата в кръв. Стъкленото му око проблясваше към мен и то май беше най-живото нещо у него. От пръв поглед стана ясно, че нито един от трите изстрела, които чух, не бе отишъл нахалост. Той беше съвсем мъртъв.

 

Много хора умряха оттогава. А оцелелите кръжаха в някакъв безцелен ритуален танц около малката Кармен. Мисълта пробуди у мен желание да пийна и когато се прибрах в кантората, настаних се на бюрото и отпих от бутилката. — Не помогна. От друга страна, не ми и навреди.