Робърт Б. Паркър
Може би сън (36)

35

Стаята, в която ни отведоха хората от бреговата охрана на Лонг Бийч, беше светла и чиста. Там беше и Олс, запушил една от своите тънки пури с вид на човек, който солидно си е подложил на закуска, а също и капитанът от полицията на Лонг Бийч, висок и слаб, със силно изпъкнала адамова ябълка и с изражение, което говореше, че тая работа не му е по сърце. Зад спретнатото канцеларско бюро седеше началникът на бреговата охрана лейтенант Фентън, червендалест и топчест. Настаних се на стола срещу него. До мен, облечена в униформена риза и панталони поне с четири размера по-големи, седеше Кармен, същинска Мери Пикфорд. Олс се бе опрял до вратата, а капитанът от полицията, на име Ракли — на стената до бюрото на Фентън.

— От нея нямаме нужда — обади се Олс. — Докарахме Симпсън с брига на бреговата охрана, човек не може да му затвори устата. Всичко си изпя: и за сделката с водата в Невил Вали, и за това, че е накълцал Лола Монфорте и поне още четири-пет момичета, че доктор Бонсентир не се отделял от него; бил негов „ментор“, мисля, че така го нарече, и „духовен наставник“.

— Къде е Бонсентир? — попитах аз. Олс погледна Фентън.

— С него бил някакъв мексиканец — отвърна онзи. — На горила приличал. Здравата размахвал юмруци; в защита на Бонсентир, предполагам. Заради него един от моряците е в болница, а друг със счупена ръка. Наложило се шефът на отряда да му тегли куршума.

— И после?

— В бъркотията Бонсентир се изпарил.

— Няма къде да се скрие — рече Олс. — Нали прибрахме Симпсън, той му беше дойната крава.

— Може ли да видя Рандолф? — попита Кармен.

— Не сега — отвърна Олс и ме погледна. — Вече имаме твоите показания, Марлоу, нейните също. А пък Симпсън, както се е разприказвал, току-виж си признал и убийството на Линкълн.

Кимнах. Кармен отново съсредоточено си смучеше палеца.

— Я чакайте малко — обади се Ракли. Адамовата му ябълка заподскача. — Вие какво, да не смятате да ги пуснете?

— Ами да.

— Лонг Бийч няма ли право на мнение? — едва ли не обиден възкликна той.

— Лонг Бийч още щеше да се пипка с белезниците, ако Фентън не беше ви поднесъл тия приятелчета на тепсия — обади се Олс. — Това, което става тук, няма нищо общо с Лонг Бийч.

— Не ми харесва тая приказка за белезниците — измърмори Ракли.

— Не се учудвам — рече Олс. — Възразявате ли да ги пуснем? — погледна той към Фентън.

— Момичето ще ни е нужно само ако се стигне до съд — рече Фентън. — Същото се отнася и за него.

— Вижте какво — кротко подхвана Олс, — този приятел тук съвсем сам се напъха в кораб, пълен с яки момчета с патлаци, за да отърве една перколясала нимфоманка. Стискаха го за гърлото, биха го, а той без малко да се удави, за да ни я докара невредима. Поднесе ни на тепсия и разкритието на едно кърваво убийство. Осуети плановете, целящи да отнемат до последна капка водата на ония нещастници от Север.

Олс дръпна дълбоко от пурата, сетне я извади от устата си и я заразглежда.

— И за цялата тая работа… колко ти платиха, Марлоу?

— Един долар и разходите.

— Може би резервоар бензин?

— И два куршума.

Олс скръсти ръце и се втренчи в Ракли.

— Значи като дойде време до съд, няма да можем да го открием, така ли?

— Лейтенантът има право — обърнах се аз към Ракли.

— Според вас никой ли не му е помогнал да се добере до яхтата и да се измъкне после? — попита Ракли. — Бреговата охрана откри двайсет и осем дупки от куршуми по корпуса и обшивката.

— Бързо зареждам — поясних аз.

— Май вие от Лонг Бийч още има да се учите — рече Олс. — Повечето добри ченгета знаят кога да притиснат човека и кога е време да се оттеглят. Лично мен версията на Марлоу напълно ме удовлетворява.

— По дяволите! — скочи Ракли. — Вие полицията на Лонг Бийч за нищо я нямате.

Капитанът мина между мен и Олс и излезе от стаята, като тръшна вратата, но без да прекалява.

— Имате ли възражения, лейтенант? — попита Олс.

— Нека да си вървят — въздъхна Фентън.

— Доколкото познавам нещата, до процес няма да се стигне — обадих се аз. — Симпсън така се е накиснал, че адвокатите му като нищо ще му издействат едно освидетелстване и край.

Станахме да си вървим. Стиснах ръка на Фентън.

— Къде отиваме? — попита Кармен. — Спи ми се.

— У дома. Камериерката ще те сложи да спиш.

— Няма ли ти да свършиш тая работа? — Тя прекара езиче по устните си и ми хвърли закачлив поглед.

— На мен също ми се спи. Тя ще се справи по-добре.

Колата ми беше на паркинга, до черната лимузина на Олс.

— Благодаря ти, Бърни — рекох аз.

Олс кимна и отвори вратата на колата. Вече беше сложил крак вътре, когато спря и подхвърли:

— Тя трябва да бъде настанена някъде.

— Зная.

— Някой от нас трябва да се погрижи. Предпочитам да си ти. Но така или иначе, трябва да го направим.

— Ще имам грижата.

Отворих вратата пред Кармен и тя влезе вътре. Минах от другата страна, а Олс все така стоеше подпрян на покрива на колата си.

— Бонсентир ще те намери — рече той.

— Зная това.

— Рано или късно.

— Тоя път ще си счупи главата.

Олс кимна бавно и най-сетне се настани на седалката. Запали мотора и потегли. Изпратих го с поглед. Сетне седнах до Кармен и поех към Холивуд с адска болка в очите. Същото можеше да се каже и за всяка част от мен.