Робърт Б. Паркър
Може би сън (33)

32

Събудих се на пода в ярко осветено малко помещение. Затворих очи за миг, сетне отново ги отворих. Ярка светлина бе насочена право в очите ми. Вратът ме болеше, главата ми пулсираше, сигурен бях, че оная тежест, която ми вдъхваше кураж изпод лявата ръка, вече я няма. Примижах и едва сега успях да различа няколко размити силуета. Единият от тях беше на мексиканеца с огромното туловище и дългите ръце. Другите не можех да разпозная. В устата си усещах застоял вкус на попивателна хартия.

— Май че идва в съзнание — сякаш от облаците долетя до мен гласът на доктор Бонсентир. — Колко предвидливо от ваша страна, мистър Марлоу, да дойдете тъкмо когато и ние бяхме решили да ви търсим.

Обгърнах колене, опрях гръб на стената и се помъчих да се изправя. Мексиканецът излезе от яркия сноп светлина. Дръжката на пистолета ми стърчеше от колана му. Добре поне, че не беше вързал цевта на фльонга.

— Защо не го убием веднага? — дрезгаво продума Симпсън. — С това ще сложим край на неприятностите.

Долових лигавия кикот на Кармен.

— По-добре да изчакаме, докато излезем в открито море — обади се Бонсентир. — Там лесно ще се отървем от трупа.

— Не обичам да плавам нощем — изписка Симпсън. В гласа му отново личаха нотките на дете, което не иска да си легне.

— Зная, Рандолф, не се тревожи. Ще потеглим утре сутринта, а дотогава ще го държим затворен тук.

— Малко късно — обадих се аз. — Доста хора вече са осведомени.

— Кои са те? — попита Симпсън. — Казах ти, Клод, раздрънкал се е. Какво си им казал? — Гласът му вече съвсем изтъня, той напълно загуби контрол.

— Всичко ще си каже, Рандолф. Здравата го е закъсал и чудесно го знае. Всичко ще си изпее, защото смята, че това ще го спаси, но напразно.

— Главният следовател на областната прокуратура Бърни Олс — започнах аз. — Самият областен прокурор Тагърт Уайлд, полицията на Сан Бернардино, завеждащият Бюрото за издирване на изчезнали Грегъри и един тип на име Еди Марс, който в момента е на не повече от стотина метра оттук с цял кораб бабаити, готови да нахълтат и да ви гръмнат ушите.

— Знам го Еди Марс — разгорещи се Кармен. — Мили Боже! Едно познато име.

Симпсън пристъпи в осветената ивица. Гъста червенина покриваше безволевото му лице.

— Млъкни! — рече той, като поснижи една-две октави. Звучеше някак зловещо и при друг случай би било интересно да го послушаш. — Опитваш се да ме изплашиш. Никой не знае. Това е невъзможно. Аз не съм случаен човек. Никого не съм допуснал тъй близо до себе си. Тъй че затваряй си устата, че и бездруго ще умреш. — Последните думи потънаха в мрака.

Главата ми заплашваше всеки миг да се разцепи, болеше ме вратът, гърлото също, а и се чувствах позамаян, вече ми се гадеше от светлината, пък и ми писна да слушам как ми крещи насреща някакъв си инфантилен глезльо. Ударих го. Получи се хубаво кроше, като се има предвид окаяната ми форма. Усетих как му сплесках носа, видях и кръв да потича. Крясъкът прозвуча като трошащо се стъкло, мъжът политна назад, притиснал лицето си с ръце, а кръвта се стичаше между пръстите, и продължаваше да надава писъци — същинска старовремска пожарна при тревога. Извърнах се към мексиканеца, нещо ме прасна в слепоочието и отново потънах в онова местенце, където напоследък май доста време се задържах.