Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Perchance to Dream, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Паркър. Може би сън
Издателство „Сампо“, София
ISBN 954–8048–08–6
Американска. Първо издание
Превод: Теодора Давидова и Здравка Славянова, 1993
Поредично оформление: Красимира Деспотова
Редактор Надя Баева
Художник Красимира Деспотова
Технически редактор Иван Андреев
Печат: ДФ „Полипринт“, Враца
История
- —Добавяне
19
Пиех втората чаша кафе и размишлявах над дилемата дали да закуся, когато Олс позвъни. Главата ми кънтеше, сякаш беше празен варел.
— Буикът е записан на фирмата „Невил Риълти Тръст“, адресът е в Невил Вали, горе на север.
Взех молив и Олс ми издиктува улицата и номера.
— А някакво име?
— В регистрацията не видях, а не разгледах картона. Предполагам, че това ще ти свърши работа.
— Разбира се. Дано не съм ти навлякъл неприятности.
— Ти пък ще ме разплачеш — рече Олс и затвори.
Вече в кантората с кафето и кифличката, която купих от дрогерията долу, извадих картата. Невил Вали беше на около двеста мили североизточно от Лос Анжелис, от другата страна на възвишенията Сан Габриел.
Позвъних на моя клиент.
Най-сетне Норис се обади.
— Марлоу с доклад — лаконично обявих аз.
— Много любезно от ваша страна, мистър Марлоу — рече Норис.
— Издирването на Кармен досега ми навлече заплахите на един як мексиканец, гледката на обезобразен труп, побой с метален бокс и заплахите на един или няколко непознати.
— Боже мили, сър, не съм искал да пострадате.
— Аз също, Норис. Работата е там, че нашият случай ще се окаже много по-сериозен, отколкото изглеждаше в началото.
— Както ви казах и преди, сър, генералът добре ме осигури и мога да ви платя значителен хонорар.
— Не ми е думата за това, Норис. Цели бали с пари са замесени по един или друг начин в този случай. Човек може да се препъне в тях, та и крак да си счупи. Не се тревожа за моя хонорар. Въпросът е, че взе да става страшничко, а това никой от нас не е очаквал.
— Мислех си, че най-страшното е, дето мис Кармен е в неизвестност, сър.
— То и от това ме боли главата. Макар че вече започва да ми става интересно.
— Желаете ли да се оттеглите, сър?
— И още как — рекох. — Но няма да го направя. Просто исках да си в течение.
— Позволете да забележа, че не съм очаквал да се откажете. Възможно ли е да ме запознаете с подробностите?
Не му отказах.
Когато млъкнах, настъпи мълчание.
— Не се съмнявам, че ще се справите, мистър Марлоу — рече накрая Норис.
— Аз също. Бих напреднал повече, ако знаех в какво точно се състои моята задача.
— Що се отнася до мен, бих казал, че очаквам да откриете мис Кармен.
— Да, Норис, ясно.
Затворихме почти едновременно. Стиснах картата под мишница, проверих дали пистолетът си е на място, добавих и резервен пълнител. Напоследък май не ми вършеше работа, но все пак ме караше да се чувствам като детектив. Заключих вратата на кантората и тръгнах към колата.
За около пет часа стигнах до Невил Вали. Пристигнах някъде около два следобед в адски пек и с изцъклено над мен небе.
Невил Вали бе името на целия район и на града в центъра му. През долината минаваше река Невил и земите на около миля покрай двата й бряга бяха покрити със сочна трева, но по-нататък почвата бе неплодородна, изсушена от слънцето и камениста. Очевидно градът бе възникнал около единствения водопад на реката, който се образуваше от струпването на големи каменни блокове. Само там реката течеше бърза и пенлива, преди да поеме отново мудно по хилядите завои и извивки на коритото, очертано от двата зелени бряга през обширната грозна долина.
Спрях колата на паркинга пред ниска бяла сграда с широка веранда по протежение на цялата фасада. На покрива бе закачена табела: Странноприемница край реката. Летяща врата отвеждаше в сумрачен салон. От лявата страна бе разположено тъмно дъбово бюро. Широка стълба право срещу входа водеше към горния етаж. Вдясно се влизаше в нещо като столова и бар, които ми се видяха пусти. Червенокосо момиче с бяла селска блуза седеше до бюрото. Косата й беше вързана с бял копринен шал. Кожата на лицето й бе светла, посипана с лунички и когато се усмихваше, на бузите й се появяваха трапчинки.
— Имате вид на човек, изминал дълъг път — рече тя, когато приближих да се запиша в книгата.
— Барът работи ли?
— Ще работи веднага щом ви запиша и барманът застане на мястото си.
— Къде е той сега? — попитах аз. Трапчинките заиграха.
— Записва ви в книгата в момента.
— Добре тогава — ухилих се аз. — Ще побързам.
Свършихме с писането, момичето ми подаде ключа, попита за багажа, обясних й, че го нося на гърба си и се насочихме към бара. Настаних се на едно от столчетата, а тя мина от другата страна на плота и застана срещу мен.
— Какво ще поръчаш, приятел? — попита ме, като се опитваше да придаде на гласа си басови нотки и успяваше, доколкото може да постигне това едно двайсет и тригодишно червенокосо момиче със синьо-зелени очи.
Поръчах си джин с лимонов сок. Тя го разби сръчно, наля в чашата точната доза, а в шейкъра остана само лед. Помещението бе прохладно и тъмно. И както само в един добър бар насред следобеда беше и тихо. Наслаждавах се на студената течност, която се изливаше в гърлото ми.
— Знаете ли къде се намира „Невил Риълти Тръст“? — попитах аз.
— Разбира се. Имат малък офис на Отис Стрийт. Като излезете оттук, свивате в първата пресечка вляво и след това вдясно. Не може да не го видите. Има надпис на витрината. — Момичето се усмихна и отново трапчинките заиграха. Червеният цвят на косата й бе доста тъмен, вероятно можеше да мине и за кестенява. Падаше на меки вълни до раменете, където белият шал я прибираше от лицето й.
— С какво се занимават? — попитах аз. — Май търгуват със земеделски земи, а? Продажбата на недвижими имоти едва ли процъфтява тук.
— В момента да — усмихна се червенокосата широко. — Но много скоро нещата ще се променят. Тук, в долината, се работи по голям правителствен проект. Смятат да построят напоителна система с водата от реката и тогава цялата долина ще може да се напоява. Всички казват, че районът направо ще процъфти: ще дойдат фермери, туристи, търговци. Горим от нетърпение да стане по-скоро. Всяка седмица пристига по някой от Вашингтон и Сакраменто. И вие ли сте от тях?
— Не. Нямам кой знае какъв имот. Значи хората от „Невил Риълти Тръст“ купуват земи в очакване на процъфтяването.
— Земи ли? — учуди се момичето. — А, не. Тях ги интересуват правата върху водите. Тук се печелят добри пари от това. Правителството ще ги откупи, за да осъществи проекта, нали разбирате?
— Ясно де. „Невил Риълти“ ги купува за правителството, така ли?
— Ами да. Така мисля. Хората тук много се вълнуват от тия неща. Вие май не сте от държавните служители?
Поклатих глава.
— Така си и помислих — продължи тя. — Никак не приличате на човек, който работи за правителството. Бас държа, че сте от ония любопитните от Лос Анжелис. Доста се навъртат насам.
— Така ли? — попитах. — Какво общо има Лос Анжелис с всичко това?
— А, нали ги знаете ония с многото пари. Почне ли се нещо голямо, тутакси пристигат.
— Така си е — съгласих се аз. — Умеете да приготвяте питиета.
— Баща ми обичаше коктейли — обясни момичето. — Той построи това място.
— Добра работа е свършил. Да познавате някой от „Невил Риълти“?
— Всъщност не — поклати тя глава. — Те не са от Невил Вали. Пристигнаха преди около година и откриха кантора. Преди това там имаше магазин за храни. Търговията не вървеше и се принудиха да го продадат. Всички тук се надяват, че този проект ще промени изцяло живота им.
— Как се казвате? — попитах аз.
— Уенди. Уенди Клаузън.
Протегнах ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, Уенди — рекох.
Момичето стисна ръката ми и лицето й грейна.
— За мен е истинско удоволствие, мистър Марлоу.
Благодарих й за хубавото питие, за това, че си побъбрихме, и тръгнах на посещение при „Невил Риълти Тръст“. След сумрачния салон жегата навън ми се стори гъста и лепкава, жестока и неумолима, повече от бездушна. На потъналата в сън главна улица не срещнах жива душа, свих наляво и на следващата пресечка вдясно. Единственото живо същество, което видях, бе пъстро коли с бяло коремче, заспало на прага пред железарския магазин.
Край кантората на „Невил Риълти Тръст“ на посипаната с чакъл площадка за паркинг бяха спрели две коли: камионче „Форд“ и сива лимузина „Мъркюри“. Черен буик не видях. Голямата витрина отпред съдържаше един-единствен артикул: златни букви с готически шрифт върху огромна черна табела. На стъклената врата бе монтирано малко звънче, което весело оповести, че съм пристигнал. В стаята имаше двама души: румена дебелана с полепнала по тялото блузка на цветя и мъж с остри черти, издадена напред брадичка и лъскава черна коса. Изглеждаше доволен като влечуго, дето само в такава адска жега се пробужда за живот. Големият вентилатор в ъгъла май напразно се хабеше.
Застанах пред бюрото на дебеланата. Тя обърса лице с бродирана кърпичка и вдигна очи от разтворения пред нея регистър.
— Мога ли да ви услужа? — попита тя, макар че тонът й подсказваше, че съвсем няма подобно намерение.
— Искам да си купя малко земя.
Жената поклати глава, колкото и усилия да й струваше, и отново обърса лице. Кърпата бе подгизнала дори повече от блузата.
— В момента няма какво да предложим. Съжалявам.
— Не може ли тогава водно право? — Не че имах представа какво означават тези думи, просто въпросът ми се стори уместен.
— Нямаме водни права.
На другото бюро оня с щръкналата брадичка се взираше в някакъв чертеж. Изглеждаше погълнат от заниманието си, само дето ушите му като радари следяха разговора ни.
— Така ли? — придадох си аз изненадан вид. — Чух, че притежавате водни права из цялата долина.
— Нямаме за продан — каза жената. От усилието да ми отговаря май й ставаше още по-горещо.
— Да, разбирам. А собственикът на фирмата тук ли е?
Мъжът се облегна на стола си и се поизвърна към мен.
— Не продаваме нищо, приятел. Ти май не разбра добре.
— Чудно наистина — рекох аз. Опитвах се да изглеждам като магнат, готов да хвърли трийсет милиарда долара, все едно за какво.
— Е, хубаво — обади се отново онзи. — Престани да се чудиш. Я по-добре отлитай.
Погледнах изненадано.
— Как да отлитам?
— Ей така, обръщаш се и да те няма. И без това си имаме доста работа в тая жега.
— Чудя се как така още не сте фалирали.
Завъртях се на пета и с решителна крачка напуснах кантората. На отсрещния тротоар видях бръснарница, а до нея дрогерия. През витрината зърнах да проблясва машина за газирани напитки. Прекосих улицата и влязох вътре. В единия край на мраморния плот наистина бе инсталирана голяма машина за газирани напитки с няколко кранчета за сокове. Вентилаторът на тавана бавно се въртеше и резултатът беше почти незабележим. Продавачът стоеше близо до машината със скръстени ръце и поглед, зареян към улицата. Нисък и сух, той бе с почти плешива глава и само няколко кичура коса бяха полепнали по темето му. Поръчах си един лимонов сок със сода и малко джин. Мъжът размеси напитките във висока чаша и я постави пред мен върху малка хартиена подложка. Побутна към мен и кутия със сламки, оттегли се до стената и отново се загледа навън. Виждах от мястото си вратата на „Невил Риълти Тръст“.
— Нови хора в града — кимнах аз към витрината отсреща.
Продавачът кимна.
— Върви ли?
Продавачът кимна отново.
— Научих, че купували водни права в околността.
Най-сетне продавачът се разприказва:
— Ъхъ.
— Посещават ли ви често?
— Не.
— А знаете ли кой е собственикът?
— Не.
— Не сте от най-разговорливите — отбелязах аз.
— Ъхъ. Не се налага. Такива като вас пристигат от градовете и говорят за всички.
— Значи доста хора ви наобикалят.
— Откакто започна правителственият проект.
— И все от Лос Анжелис ли?
— Предполагам.
По улицата мина черен буик и спря на паркинга до кантората. Номерът съвпадаше. Отпред слязоха двама мъже, единият се извърна и задържа задната врата. Успях да зърна само летния му костюм и гигантските му размери. Реших, че ще е подходящ партньор за дебеланата от кантората. Изпита известно затруднение, додето се измъкне от колата, и когато най-накрая успя, спря да избърше лицето си с голяма бяла кърпа и едва тогава се отправи към вратата на кантората.
— Кой е тоя дебелият? — попитах аз.
— Не го познавам — отвърна продавачът. — Ще пиете ли още едно?
Отказах. Той грабна чашата, изми я на малкия умивалник отзад, обърна я на рафта пред себе си и отново замълчахме.
Дълго време улицата остана пуста. Станах и си платих питието.
— Другаде ще ида да потърся тишина и спокойствие — рекох на излизане. Върнах се отново в „Странноприемницата край реката“.