Робърт Б. Паркър
Може би сън (19)

18

Когато наближих Хобарт Армс, забелязах черния буик, спрял на отсрещната страна на улицата. Този път моторът не работеше и вътре като че ли нямаше никой. Паркирах на известно разстояние от него и по Франклин Авеню тръгнах към сградата. Не бях изкачил и няколко стъпала, когато забелязах как някакъв човек се показа сред храстите и насочи пистолет. Друг застана зад мен.

— Не мърдай, приятел. — Гласът бе равен и почти нищо човешко не долавях в него. Лъчът на джобно фенерче ме заслепи.

Застинах на място. Някой опря в ребрата ми дулото на пистолет. Във врата си усещах дъха му. Улицата пред мен беше пуста.

— Носим ти съобщение — рече равният глас. Човекът държеше фенерчето ниско и не успявах да видя лицето му.

— Кой те е учил да приказваш? — рекох аз. — В киното няма да те вземат.

— Откажи се да търсиш Кармен Стърнуд — обади се отново гласът. — Не рови около Рандолф Симпсън. И при Бонсентир не припарвай.

— А може ли да си хапвам сливи заедно с костилките?

Оня продължи да говори, сякаш беше пуснал запис.

— Не вземеш ли от дума, мисли му.

— Нещо друго? — попитах аз.

— Да, има и още нещо.

За част от секундата мярнах метален бокс, и то преди да експлодира в челюстта ми. Залитнах, но намерих опора единствено в дулото на пистолета. Ритнах оня с хубавия глас някъде в стомаха, чух го как изпъшка, след което нещо ме блъсна в слепоочието и светлината се разпиля на хиляди звезди, после ме обгърна мрак, в който се потопих безропотно като пиян тюлен.

Пропадах сред мрачните води на някакво море и над мен Вивиан и Кармен танцуваха с непознат мъж под звуците на цигулка в ръцете на Бонсентир. Опитвах се да изплувам, за да ги достигна, но водата бе лепкава и студена и усилията ми оставаха напразни.

Когато се събудих, валеше дъжд. Лежах проснат по гръб, главата ми се цепеше от болка, а капките се стичаха по лицето ми, проблясващи на светлината откъм входа на Хобарт Армс. Имах чувството, че оня, дето ме блъскаше по главата, няма скоро да се откаже. Затворих очи и полежах така, без да мърдам. Хайде, Марлоу, ти си яко момче. Можеш да се изправиш. Само се обърни настрани. Направих опит и стомахът ми се качи в гърлото. Изчаках гаденето да премине. Браво, Марлоу. Половината работа свърши. Я отвори очите. Добро момче. Хайде сега, свий коляното. Няма нищо, не ти е за първи път. Подпрян на единия крак, изчаках земята да спре да се върти. Най-сетне се изправих и отново зачаках колите и къщите да си дойдат по местата. Спокойно.

Зад ухото си усетих бързо да се надига малка подутина. Кръвта по челюстта ми беше засъхнала. Проверих джобовете си. Нищо не липсваше. Пистолетът под мишницата ми бе останал сух, докато аз бях подгизнал като сюнгер. Добре, че не бях го извадил. Щеше да се намокри. След няколко безуспешни опита уцелих ключалката и отворих вратата. Когато стигнах горе, се погледнах в огледалото. Сякаш бях дран от котка и захвърлен. Извадих малко лед, увих го в кърпа и го опрях зад ухото си. Когато дръпнах компреса, по него имаше кръв. Зъбите ми, изглежда, си бяха на място и нито един не се клатеше.

Отпуснах се в стола до прозореца и се загледах навън към дъжда, подпрял глава на кърпата с лед. От черния буик нямаше и следа.

Фактът, че някой, може би Симпсън, държи да стоя настрани от този случай, не беше новост. Това вече си го знаех. Сега разбрах колко много той държи на това.

Добрах се до телефона и се обадих на Бърни Олс.

— Имаш ли представа колко е часът? — попита той, когато вдигна слушалката.

— Кой може да е собственикът на черен буик последен модел, с калифорнийска регистрация? — Издиктувах му номера.

— Готово, Марлоу. Тъкмо четях приказка на хлапето, но веднага ще отскоча до архива, лично ще прегледам документите, за да мога бързо да ти доставя необходимата информация.

— Двама кретени, дето пристигнаха с това возило, яко ме ступаха, но не преди да ми обяснят колко важно е да стоя настрана от случая с Кармен Стърнуд.

— Надявам се, прекрасната ти физиономия не е пострадала прекалено.

— Предполагам, че това е работа на Симпсън, но ако разбера кой е собственикът на колата, и нещо друго може да ми хрумне.

— А може и да не ти хрумне — скептично рече Олс. — Утре сутринта ще ти се обадя.

— Успяхте ли да идентифицирате тялото от Бевърли Глен?

— Почти. Някакво куче от околността намерило ръката. Донесло я на господаря си, гордо махайки с опашка. А той едва не полудял. Ако предположим, че принадлежи на откритото тяло, жертвата е актриса, която се снима в порно филми. Името й е Лола Монфорте. Последният й известен адрес е приютът за бездомни на Мелроуз, но не се е мярвала там от няколко месеца.

— Това ли е всичко?

— Засега, да. Както знаеш, ние ченгетата не сме толкова бързи. Не сме гении като вас, частните детективи. Не се съмнявам, че щом ти сервирам на чие име е регистрирана колата, незабавно ще ти светне.

— Нещо общо с Бонсентир? Или Симпсън?

— Не знам — отвърна Олс. — Трудно ми е да направя връзката.

Олс затвори. Дъждът навън бе отслабнал и сега едва-едва ръмеше. Всеки случай, едва ли щеше да предизвика свлачища в сухите каньони, където някои хора строяха скъпи къщи върху пясък и камънак. Валя достатъчно, колкото да не пресъхнат резервоарите и да напои тревата. Отворих прозореца. Лъхна ме влажният мирис на нощта.

Болката в главата ми бе утихнала. Яката на ризата ми беше подгизнала от разтопения лед и аз хвърлих кърпата с останалите кубчета на килима. Дъждовна нощ в града на ангелите. Минаваше десет. Никой не почука на вратата. Никой не ми се обаждаше. Никой не се интересуваше дали ще пътувам. Никой не искаше да знае как се чувствам.

Позвъних на Вивиан Риган. Мина доста време, преди прислужницата с конската физиономия да вдигне слушалката. Извини се, но мисис Риган взела приспивателно и си легнала. Да предаде ли нещо? Не, нищо. Оставих слушалката, върнах се до прозореца и продължих да съзерцавам ситния дъждец, който се сипеше тихо като сняг.