Робърт Б. Паркър
Може би сън (15)

14

Тагърт Уайлд, областният прокурор, за когото някога бях работил, бе възпълен, с бистри сини очи, които успяваха да изразят едновременно дружелюбност и безразличие. Семейството му отдавна се бе заселило в Лос Анжелис и той от доста време заемаше този пост. Двамата с Олс седяхме в кабинета му и изчаквахме Уайлд да запали тънката си белезникава пура и най-сетне да подпре удобно крака на изтегленото най-долно чекмедже на масивното дъбово писалище. По стените на кабинета висяха портрети на сериозни мъже в костюми, навярно предшественици на Уайлд на този пост, а може би и негови роднини.

— Не твърдя, че Бонсентир е недосегаем — обърна се Уайлд към Олс. — Има си начини да се реши този проблем. Това съвсем не значи, че можеш да нахълтваш по всяко време в клиниката и да го дърпаш за опашката. На теб ли да ти обяснявам.

— Излишно е, разбира се. Но това съвсем не означава, че трябва да ми харесва.

— Не трябва, естествено — рече Уайлд. — По дяволите, Бърни, на мен също никак не ми харесва. Град като този представлява гигантска отворена система и няма ти да ме учиш как да я управлявам.

— И кой е дойната крава? — попитах. Уайлд поклати глава.

— Ти по-добре знаеш — каза той. — И не е никак просто.

— Какво ти е известно за Рандолф Симпсън? Лицето на Уайлд застина.

— Какво те интересува?

— Мисис Суейзи, която, както разбрахме, е изписана, ми каза, че Кармен е при него — подхванах аз. — Вивиан спомена, че го познава. Направих си труда да отида дотам, но не ме пуснаха. Пред когото и да спомена името му, отвръща ми с твоята каменна физиономия.

Уайлд извади пурата, огледа замислено връхчето й и отново я пъхна в устата си. Подпря тила си с преплетени пръсти, вдигна лице към тавана и застина в тази поза, килнал стола си назад, кръстосал крака върху чекмеджето. От време на време се полюшваше.

— Рандолф Симпсън е покровителят на Бонсентир — промърмори Уайлд най-накрая.

— Известно ми е. Живее в нещо като крепост горе сред възвишенията Санта Моника.

Уайлд кимна бавно, с поглед, все така забит в тавана.

— Малко е да се каже, че Симпсън е богат — отбеляза той. — Думата е абсолютно безсмислена, когато става дума за хора като него. Много държави могат да му завидят. Нали си представяте какви връзки има човек с толкова пари. Може да купи каквото пожелае.

— И го прави — додадох аз.

— Нося отговорност пред своите избиратели, Марлоу. Опитвам се честно да си върша работата. Но съм и част от цялата държавна и обществена система. Ето защо не съм напълно независим.

— Така е — съгласих се аз.

— Ти самият навремето тъкмо с това не можа да се примириш. Разбирам и уважавам подбудите ти. Но за да функционира една общност, трябва да има и хора, които работят вътре в системата, колкото и компрометирана да е тя.

— Да не очакваш да ти ръкопляскам? — попитах. — Или да застана мирно и да запея „Янки Дудл“.

С рязко движение Уайлд свали крака и политна напред. Неочаквано се приближи до лицето ми.

— Не — изсъска той. — Но можеш да помълчиш, за да чуеш малкото, което може да се научи за Симпсън. Лейтенант Олс е длъжен да се съобразява със същите ограничения като мен. За разлика от теб.

Облегнах се назад, извадих цигара и я запалих. Олс се хилеше насреща ми.

— Едва двайсет и една годишен, Рандолф Симпсън наследи несметно богатство — подхвана Уайлд. — Предимно от петрол. Затова се и познава със Стърнудови. За десет години го утрои, а след още пет отново го удвои. Редовно играе голф с говорителя на Калифорнийската сенатска комисия. Съдружник е както на губернатора, така и на кмета на този град. Братовчед му е младши сенатор от Калифорния, а президентът на Съединените щати гостува няколко пъти в годината в имението му в пустинята. Той отпуска големи суми за предизборната кампания на всички тези хора, както и на стотина градски съветници и местни политикани на всички нива, за които ние с вас може и да не сме чували, но които дърпат конците в тоя град.

Уайлд смукна от пурата, задържа дима, за да усети аромата, после издуха тънка синкава струя, която изпрати с одобрителен поглед. Навън вече се свечеряваше.

— Няколко пъти се е женил и развеждал — продължи Уайлд, — и тези въпроси уреждаше с пари, както и всички останали. Една от съпругите му направи опит да го осъди, обвинявайки го в системен тормоз, но нищо не постигна. Така и не се разбра с пари ли й затвориха устата, или Симпсън просто я е сплашил. Вероятно и от двете по малко. Преди няколко години стана страхотен скандал, когато един турист се опитал да го снима, а охраната на Симпсън се попрестарала. Но и от това нищо не излезе. Носи се слух, че имал малко странни сексуални предпочитания. Тъй или иначе, до този момент никой не е подал оплакване срещу него, а за заведено дело да не говорим.

— И какво е толкова необичайното?

Уайлд отново с огромно удоволствие смукна от пурата си. И също така внимателно проследи издишания дим. Поднесе я пред очите си сякаш да се увери, че и видът й говори за отлично качество. Накрая пророни:

— Садомазохизъм.

— Няма начин да не допадне на малката Кармен — вметна Олс.

— Повече от сигурно — рекох.

— Той е опасен човек, Марлоу — отбеляза Уайлд. — Бихме могли да ти окажем известна помощ само ако представиш тъй безспорни доказателства, че той да не успее нито с подкуп, нито със заплаха да потули нещата или просто да ги погребе.

— Или теб да погребе — отново се обади Олс.

— Стига си се напъвал да ме развеселиш, Бърни.

— Не можеш сам да се изправиш срещу него, Марлоу — рече Уайлд. — И нито лейтенант Олс, нито аз, нито който и да било друг може да ти помогне, докато не го изобличиш с необорими доказателства.

— На вас май ви се ще на тепсия да ви го поднеса!

Уайлд се усмихна безмълвно. Обърнах поглед към Олс. Той току-що бе извадил една от малките си пури от кутийката и се канеше да я запали.

— Някой да е казал такова нещо? — подхвърли Олс. — Аз лично не съм чул. Даваме ти картбланш да продължиш да търсиш момичето, за което са те и наели.

— Нямам нужда от благословията ви — рекох аз.

— Още по-добре — обади се Олс. — Тогава защо, по дяволите, още се мотаеш тук?

Изправих се.

— Ама и вас си ви бива. Наистина няма за какво да ви благодаря.

— Отваряй си очите, Марлоу — рече Уайлд.

— Ясно — отвърнах.

Олс ми се ухили мрачно, захапал тъничката пура.

— Обаждай се при нужда.

Напуснах кабинета на Уайлд и си тръгнах с такси.