Робърт Б. Паркър
Може би сън (1)

Пролог^[1]

Прислужницата с благите очи и конската физиономия ме отведе в тясната дълга всекидневна на горния етаж, мебелирана в сиво и бяло, с тежки завеси с цвят на слонова кост, които се спускаха пищно към пода, и бял килим, простиращ се от стена до стена. Будоар на филмова звезда — уютно кътче за прелъстяване, фалшиво като театрален декор. В момента там нямаше никой. Вратата се затвори след мен тихо като в болница. До шезлонга имаше масичка на колелца със сервирана закуска. Сребърните прибори върху нея блестяха. В чашата за кафе имаше пепел от цигара. Седнах и зачаках. Стори ми се, че мина много време, докато вратата се отвори отново и Вивиан влезе. Тя носеше бял халат с кремав оттенък, гарниран с бели кожи, и плавната линия на кройката ми напомняше море през лятото, което се пени край пясъчния бряг на малко екзотично островче.

Тя мина покрай мен с плавна и гъвкава походка и седна на ръба на шезлонга. От ъгълчето на устата й висеше цигара. Медночервеният лак покриваше равномерно ноктите й.

— Значи ти се оказа един звяр и нищо повече — рече тя спокойно, като ме гледаше. — Съвършен, закоравял звяр. Снощи си убил човек. Няма значение откъде съм научила. Научих го. На всичкото отгоре идваш тук и изплашваш сестричката ми до припадък.

Предпочетох да не се обаждам. Тя започна да нервничи. Отиде до един стол и положи глава на бяла възглавничка, поставена на облегалката до стената. Издуха струя бледосив дим нагоре, проследи го как плува към тавана и се разпада на тънки ивици, които много скоро се стопиха във въздуха и изчезнаха. Сетне бавно сведе очи и ме изгледа студено.

— Не те разбирам — отсече. — Страшно съм доволна, че един от нас успя да се овладее онази нощ. Стига ми, че в миналото си имам връзка с контрабандист на спиртни напитки. Защо не кажеш нещо, за Бога?

— Как е тя?

— О, предполагам, че е добре. Спи дълбоко. Тя винаги заспива. Какво си й сторил?

— Абсолютно нищо. След като видях баща ти, излязох от къщата и я намерих отпред. Беше хвърляла стрелички срещу мишена, закачена на едно дърво. Слязох долу да поговоря с нея, защото имах да й връщам нещо. Един малък револвер, който някога й е бил подарен от Оуън Тейлър. Беше го занесла в апартамента на Броуди онази вечер — вечерта, когато той бе убит. Там бях принуден да й го отнема. Не съм го споменавал и затова може би не знаеш.

Черните й очи, типични за рода Стърнуд, се разшириха и станаха безизразни. Сега бе неин ред да не обели дума.

— Тя много се зарадва, че й връщам револвера, пожела да я науча да стреля и изяви готовност да ми покаже старите петролни кладенци, от които вашето семейство е спечелило част от парите си. И така, слязохме в подножието на хълма. Мястото е доста зловещо, осеяно с ръждясали тенекии и прогнили дъски, има запустели петролни кладенци и тревясали ями, пълни с мръсна вода. Може би това я е разстроило. Предполагам, че си ходила там. Доста мрачно място.

— Да, така е — едва промълви тя.

— Та ние слязохме там и аз закрепих една консервена кутия в средата на дървено колело, за да се цели в нея. Започнаха гърчове. Като че беше епилептичен припадък.

— Да. — Същият слаб гласец. — От време на време има такива припадъци. Затова ли искаше да ме видиш?

— Предполагам, че още не си готова да ми кажеш какво знае за теб Еди Марс.

— Нищо. Започна да ми омръзва тоя въпрос — каза тя студено.

— Познаваш ли човек на име Канино?

Тя сбърчи красивите си черни вежди и се замисли.

— Слабо. Но, изглежда, името ми се е запечатало в паметта.

— Дясната ръка на Еди Марс. Казват, че е опасно момче. По-точно, вероятно е бил такъв. Ако една дама не ми беше помогнала малко, сега щях да бъда там, където се намира той — в моргата.

— Дамите, изглежда… — Внезапно млъкна и пребледня. — Не мога да се шегувам с такива неща — отрони.

— Аз не се шегувам и грешиш, ако си мислиш, че говоря със заобикалки. Всички факти са в съответствие: Гайгър и неговите симпатични изнудвачески номерца, Броуди със снимките си, Еди Марс и рулетката, Канино и момичето, с което Ръсти Риган не е бягал никъде. Всичко съвпада.

— Страхувам се, че дори не знам за какво говориш.

— Да предположим, че знаеш. Тогава историята щеше да изглежда така. Гайгър е хванал сестра ти на въдицата, без да се затрудни особено, и е измъкнал от нея няколко полици, с които любезно се е опитал да изнуди баща ти. Еди Марс е бил зад гърба на Гайгър, когото е покровителствал и използвал като маша. Вместо да плати, баща ти повика мен, тоест не е имал от какво да се бои. Еди Марс е искал да разбере точно това. Той те е държал с нещо и е искал да узнае дали ще може да хване и генерала с него. Ако беше успял, щеше да измъкне набързо един куп пари. Ако ли не, трябвало е да чака, докато, ти си получиш дела от семейното богатство, а междувременно да се задоволява с дребните суми, които би могъл да измъкне от теб на рулетката. Гайгър е убит от Оуън Тейлър — той е бил влюбен в твоята глупава сестричка и игрите, които Гайгър си е играел с нея, не са му харесвали. За Еди това нищо не е означавало. Неговата игра е много по-тънка, за нея нито Гайгър, нито Броуди, нито някой друг освен тебе е подозирал нещо. Еди и един закоравял гангстер, наречен Канино. Твоят съпруг изчезнал и Еди, знаейки, че на всички им е известно за лошите му отношения с Риган, скрил жена си в Реалито и оставил Канино да я пази, та другите да си мислят, че тя е избягала с Риган. Закарал дори колата на Риган в гаража на къщата, в която преди това е живяла Мона Марс. Но това звучи малко глупаво, ако се сметне просто за опит да се отклони подозрението от Еди, че е убил твоя съпруг или е накарал да го убият. В действителност не е чак толкова глупаво. Той е имал и друга подбуда. Заложил е, за да спечели един милион или приблизително толкова. Знаел е къде е отишъл Риган и защо, но е предпочел полицията да открие това. Искал е полицията да достигне до някакво задоволително обяснение, за да не се бърка повече. Отегчавам ли те?

— Изморяваш ме — каза тя с безжизнен глас. — Господи, колко ме изморяваш!

— Съжалявам. Не дърдоря глупости, за да се правя на умен. Тази сутрин баща ти ми предложи хиляда долара, за да намеря Риган. За мен това са много пари, но не мога да го сторя.

Устата й внезапно се отвори. Дишането й стана напрегнато и хрипкаво.

— Дай ми една цигара — каза тя дрезгаво. — Защо да не можеш?

Една вена на шията й бе започнала да пулсира.

Дадох й цигара, запалих клечка кибрит и я поднесох към нея. Вивиан пое дълбоко дима, изпусна го в безформен облак, после сякаш забрави, че държи цигара между пръстите си. Повече не дръпна от нея.

— Ами защото и Бюрото за издирване на изчезнали лица не може да го открие — казах аз. — Не е толкова лесно. Не е твърде вероятно аз да направя нещо, което те не могат.

— О, затова ли?

В гласа й се прокрадна нотка на облекчение.

— Това е една от причините. Хората от Бюрото за издирване на изчезнали мислят, че той нарочно е изчезнал, сложил е кръст, както се казва. Те не смятат, че Еди Марс го е ликвидирал.

— Кой казва, че някой го е ликвидирал?

— Ще стигнем и до това — рекох аз.

За миг лицето й сякаш се разпадна, просто се превърна в множество безформени линии, които тя не бе в състояние да овладее. Формата на устата й можеше да се изтълкува като прелюдия към писък, но само за миг. Кръвта на Стърнудови сигурно я бива за нещо повече от това да поддържа пламъка в черните очи и безразсъдството й.

Станах, взех димящата цигара измежду пръстите й и я угасих в пепелника. Сетне извадих от джоба си малкия револвер на Кармен и го поставих внимателно, с пресилена грижливост на бялата коприна, опъната върху коляното й. Закрепих го там и отстъпих назад, наклонил глава на една страна като аранжор на витрина, който преценява ефекта на нова гънка на шалчето около врата на манекена.

Седнах отново. Тя не помръдваше. Очите й се свеждаха надолу милиметър по милиметър, докато най-после погледът й срещна револвера.

— Безопасен е — казах аз. — И петте гнезда в пълнителя са празни. Тя изстреля всичките патрони. Изстреля ги до един срещу мен.

Вената на шията й започна бясно да пулсира. Опита се да каже нещо, но от устата й не се отрони нито звук. Тя преглътна.

— От разстояние пет-шест стъпки — уточних аз. — Хитро момиченце, нали? Лошото е само, че бях заредил револвера с халосни патрони. — Ухилих се нахално. — Знаех си какво би направила, ако й падне удобен случай.

Вивиан успя да проговори, а гласът й прозвуча някъде отдалеч.

— Ти си ужасен човек — процеди тя. — Ужасен!

— Да. Ти си голямата й сестра. Какво мислиш да правиш?

— Не можеш да докажеш нито дума от това.

— Какво не мога да докажа?

— Че тя е стреляла срещу тебе. Били сте сами там долу при кладенците. Не можеш да докажеш обвинението си.

— А, това ли било — казах аз. — И през ум не ми е минавало да опитвам. Сетих се за друга случка пак там, когато в малкия револвер е имало куршуми.

Очите й заприличаха на вирове, по-празни и от самия мрак.

— Мислех си за оня ден, когато е изчезнал Риган — продължих. — Късно един следобед. Той я завел долу при запустелите петролни кладенци, за да я научи да стреля, сложил консервена кутия някъде, казал й да стреля по нея и стоял наблизо. Но тя обърнала револвера и го напълнила с олово, както се опита да направи с мен днес, и то по същата причина.

Вивиан трепна, револверът се плъзна от коляното й и тупна на пода. Това беше един от най-силните звуци, които, някога съм чувал. Очите й бяха приковани в лицето ми. От устата й излезе напрегнат, агонизиращ шепот.

— Кармен… Велики Боже, Кармен!… Защо?

— Наистина ли искаш да ти кажа защо тя стреля в мен?

— Да. — Очите й бяха все така ужасени. — Страхувам се, че… че искам.

— По-миналата нощ, когато се прибрах вкъщи, я заварих в апартамента си. Беше подлъгала домоуправителя да я пусне вътре, за да ме чака. Беше в леглото ми — гола. Изхвърлих я. Предполагам, че и Риган някога е сторил същото. Но с Кармен е опасно да се отнасяш така.

Тя разтегна устните си и направи вял опит да ги навлажни. За част от секундата Вивиан заприлича на уплашено дете. Скулите й се откроиха, ръката й се вдигна бавно и сковано и се вкопчи в бялата кожа на яката. След това просто седна с втренчен поглед.

— Пари — изграчи тя. — Сигурно искаш пари.

— Колко? — Опитах се да го кажа, без да се усмихна подигравателно.

— Петнайсет хиляди долара?

Аз кимнах.

— Горе-долу ще стигнат. Това трябва да е установената цена. И той е имал същата сума в джобовете си, когато тя го е застреляла. Мистър Канино също трябва да е получил толкова, за да ви отърве от трупа, когато ти си отишла при Еди Марс за помощ. Но сумата е дребничка в сравнение с онази, която Еди се надява да измъкне днес-утре, нали?

— Кучи син! — каза тя.

— Аха. Хитро момче съм аз! Нямам абсолютно никакви чувства, нито скрупули. Лакомя се само за пари. Толкова съм алчен, че за двайсет и пет долара на ден плюс допълнителните разноски, главно за уиски и бензин, си блъскам главата и мисля, доколкото мога; поставям на карта цялото си бъдеще, рискувам да си навлека омразата на ченгетата и на Еди Марс и неговите юнаци, отскачам от куршуми и казвам: „Много ви благодаря. Ако имате още неприятности, надявам се, че ще си спомните за мен, просто ще ви оставя визитната си картичка за всеки случай.“ Всичко това го върша за двайсет и пет долара на ден… и може би отчасти с мотива да запазя малкото гордост, останала на един немощен и болен старец, която се крепи от мисълта, че неговата кръв не е отрова и макар и двете му деца да са мъничко палави, каквито са днес много други добри момичета, все пак не са извратени, нито са убийци. Та затова съм кучи син. Добре. Пет пари не давам. Така са ме наричали всякакви хора, включително и малката ти сестричка. Тя ме нарече и с по-лоша дума, защото не исках да легна с нея. Имам петстотин долара от баща ти, за които не съм молил, но той може да си позволи да ми ги даде. Бих получил още хиляда, като намеря Ръсти Риган, ако можех да го намеря. Сега ти ми предлагаш петнайсет бона. Ставам важна клечка. С петнайсет бона бих могъл да си купя собствен дом, нова кола и четири комплекта горно и долно облекло. Дори бих могъл да си дам почивка, без да се притеснявам, че ще да изпусна някой клиент. Това е чудесно! За какво ми предлагаш тези пари? Ще мога ли да продължавам да си бъда кучи син, или пък ще трябва да стана джентълмен като оня пияница, дето беше припаднал в колата си по-миналата нощ? Тя беше безмълвна като статуя.

— Добре — продължих аз мрачно. — Защо не я отведеш? Някъде далеч оттук, където знаят как да се справят с такива, където ще крият от нея пистолетите, ножовете и екзотичните напитки? Дявол да го вземе, може дори да се излекува, да знаеш. И това се е случвало.

Тя стана и отиде бавно до прозорците. Драпираните завеси с цвят на слонова кост се диплеха в нозете й. Застана край гънките и се вгледа навън към спокойните притъмнели хълмове. Стоеше неподвижно и почти се сливаше със завесите. Ръцете й висяха отпуснати надолу. Напълно неподвижни ръце. Обърна се, тръгна обратно и мина край мен, сякаш не ме забелязваше. Вече зад гърба ми, изхълца.

— Той е в оная яма — изрече задавено. — Ужасен разложен труп. Стана точно както ти го разказа. Наистина отидох при Еди Марс Кармен се върна вкъщи и също като някакво дете, разказа какво е сторила. Тя не е нормална. Знаех, че полицията ще изкопчи цялата истина от нея. След известно време дори без да я питат можеше да започне да се хвали с това. А ако татко научеше, щеше веднага да извика полицията и да им разкаже цялата история. Още същата нощ щеше да умре. Това не беше най-страшното — най-много ме плашеха предсмъртните му мисли. Ръсти не беше лошо момче. Но не го обичах. Струва ми се, че беше свестен човек. Ала жив или мъртъв, той просто не означаваше нищо за мен. Много по-важно бе татко да не узнае.

— Значи си я оставила да си ходи наоколо свободно — казах аз. — И да се забърква и в други истории.

— Изчаквах, за да спечеля време. Трябваше ми време. Направих грешка, разбира се. Мислех си дори, че може да забрави за случилото се. Чувала съм, че при такива припадъци те наистина не помнят. Може би и тя щеше да забрави. Знаех, че Еди Марс ще ме обере до петак, но не ми пукаше. Трябваше да намеря помощ и можех да я получа само от такъв като него… Понякога не можех да повярвам, че всичко това се е случило. А друг път изпитвах нужда да се напия бързо — независимо по кое време на деня беше. Светкавично, адски бързо.

— Трябва да я отведеш — повторих. — И го направи светкавично, адски бързо.

Тя все още стоеше, обърната с гръб към мен. Каза тихо:

— Ами ти?

— Аз — нищо. Отивам си. Давам ти три дни. Ако дотогава сте заминали, добре. Иначе всичко ще излезе наяве. И не мисли, че се шегувам.

Вивиан се обърна рязко.

— Не зная какво да ти кажа. Не зная как да започна.

— Махни я оттук и се погрижи да е под непрекъснато наблюдение. Обещаваш ли?

— Обещавам. Еди…

— Забрави Еди. Ще му се обадя, след като си почина малко. Ще имам грижата за Еди.

— Той ще се опита да те убие.

— Ами! — усъмних се. — Най-способното му момче не успя. Ще опитам и с другите. Норис знае ли?

— Той никога няма да каже.

— Досетих се, че знае.

Бързо прекосих стаята, излязох, тръгнах надолу по облицованото с плочки стълбище и стигнах до предния салон. Не срещнах никого. Този път шапката ми нямаше компания. Окъпаният в слънце парк като че ли бе населен с духове, малки свирепи очички ме наблюдаваха иззад храстите, сякаш в самия блясък на слънцето имаше нещо тайнствено. Качих се в колата и подкарах надолу по хълма.

Дали всъщност има някакво значение къде ще те погребат, щом като веднъж вече си умрял? В мръсна яма или в мраморна кула на върха на някой хълм? Ти си мъртъв, унесъл те е големият сън и вече не те притесняват такива дребни неща. Петрол и вода или въздух и вятър — на тебе ти е все едно. Ти просто си потънал в големия сън, без да те е грижа за гнусното убийство или за мястото, на което си паднал. А аз, аз бях част от тази гнусотия. Бях много повече съпричастен към нея, отколкото Ръсти Риган. Но нямаше нужда и старецът да бъде част от това. Той можеше да си лежи спокойно на своето покрито с балдахин легло, скръстил безкръвни ръце върху завивката, и да чака. Сърцето му — краткотраен несигурен шепот. Мислите му — сиви като пепел. И не след дълго и той като Ръсти Риган щеше да заспи големия сън.