Дейвид Брин
Практически ефект (73)

4

— Е, Брейди. Както виждам Фластер е избрал теб за мой последовател. Май не е бързал с изпращането на кавалерията.

Брейди подскочи от табуретката на която го бяха настанили, обърна се и се облещи.

— Нюел! Наистина си ти! Божичко, най-сетне да срещна събрат от Земята!

Берналд Брейди изглеждаше уморен и уплашен. Имаше няколко цицини по главата, но щом зърна Денис грейна, сякаш е видял скъпия си роден брат.

В този момент Линора и Арт влязоха в палатката. Очите на Брейди се разшириха, когато видя прасолета, кацнал върху рамото на крадеца.

Прасльо също си спомни за него, защото изсъска недоволно и дори оголи острите си зъбки. Наложи се Арт да го изнесе навън.

Веднага след края на тази кратка сцена Брейди дотича при Денис и го сграбчи за ръкава.

— Нюел, моля те! Можеш ли да ми кажеш какво става тук? Това място е някаква лудница! Първо намирам зеватрона на парчета и твоята странна бележка. След това цялата ми екипировка започва да се държи странно. Накрая ме халосват по главата и някакъв тип, с осанка на самия министър Калумни, заобиколен от свита главорези, започва да се ровичка из нещата ми…

— Чакай, взе ли ти оръжията? Точно от това се боях — намръщи се Денис. Не стига, че иглометът му беше у Кремер, ами и това… Кой знае с какво се е въоръжил Брейди преди да цъфне тук. Нещастен параноик! С подобно въоръжение Кремер можеше да се превърне в истинска заплаха за мира.

— Всичко ми задигнаха! — оплакваше се Брейди. — Като почнеш от газовия котлон и свършиш с венчалната халка.

— Брей, да не си се оженил? И за коя? Познавам ли я?

Брейди внезапно пребледня и взе да се оглежда гузно. Явно се боеше да му каже истината.

— Ами, ти нали не се върна… и аз…

Денис изцъкли очи.

— Да не би да е Габи?

— Ами да. Искам да кажа, понеже те нямаше. А пък ние открихме, че имаме толкова общи интереси.

Той загледа уплашено. Линора също изглеждаше угрижена.

Денис се засмя.

— Няма значение, Берни. Ние пък никога не сме имали нищо общо. Обзалагам се, че ти ще й подхождаш далеч повече от мен. Поздравления. Най-искрени.

Макар и неуверено, Брейди пое протегнатата ръка. Сетне премести поглед от Денис към Линора и явно взе да схваща положението.

— Така, а сега да видим как по-бързо можем да те изстреляме обратно — продължи с делови тон Денис. — Аз също ще прескоча до Земята, но само за малко. Искам да продам малко тукашни произведения на изкуството и да купя туй-онуй.

Денис вече имаше някои планове. Заради спокойствието и на двата свята, възнамеряваше да помоли Линзи да постави сигурна охрана край зеватрона, ограничавайки максимално движението през пространството. Оставаше сега да си натресат и парадокси във времето!

Но и не биваше да спира напълно търговията, от която щяха да извлекат полза и едните, и другите.

Брейди поклати глава.

— Дори да сглобим нов механизъм за връщане с частите, които си заровил, никога няма да успеем навреме. Фластер ми даде само няколко дни срок и той почти изтече! На всичко отгоре, когато се повреди люкът на шлюза, изгубих координатите на Земята!

— Аз пък ги помня добре — успокои го Денис.

— Така ли? — попита Брейди, който започваше да възвръща самообладанието си. — Значи ли това, че си научил и координатите на това побъркано място? Защото ние в лабораторията така и не успяхме да ги засечем. Просто използвахме оставената от теб програма. А сега всичко е изгубено!

— Не се безпокой. Мога да ги изчисля отново. Там е работата, че сега знам не само къде се намираме, но и кога.

Брейди го погледна стъписано. И Денис се зае да му обяснява.

* * *

— Спомни си всички най-важни открития на двайсети и двайсет и първи век. Несъмнено тези с най-голямо значение са в областта на биоинженерството и зеватрониката. В края на двайсети век физиката се озова в задънена улица. Абстрактни проблеми — колкото щеш, но нищо, което да доведе другите светове на една ръка разстояние от човечеството. Слънчевата система е доста пусто място, а звездите си остават безкрайно далеч. От друга страна, разкриването на тайните на ДНК направи възможно да се конструират различни жизнеспособни организми, при това с напълно приложни цели. Спомни си проектите на някои от нашите колеги в Сахарския институт — гигантски пилета, крави, които дават направо кисело мляко, дори еднорози, дракони и грифони! И най-сетне, конструирането на зеватрона, с което пътят към далечните светове и звездите вече беше проправен, веднъж и завинаги. Тъй, ако си ме слушал внимателно, опитай сега да си представиш докъде биха довели в бъдещото си развитие тези две насоки в науката. Ама в далечното бъдеще. Само след около стотина години зев-принципът ще бъде усъвършенстван и тогава цели тълпи от емигранти ще се юрнат към други светове — едни, за да ги колонизират, а други, за да живеят там така, както им харесва. Няма да влачат със себе си кой знае колко неща — само онова, което минава през люка на зеватрона. В края на краищата, защо да мъкнеш метални инструменти, когато можеш да конструираш органични помощници според собствените си желания и нужди? Саморемонтиращи се, почти разумни роботи, синтезирани от органична материя, които ще ходят на работа, ще обработват полетата и ще ти почистват къщата. Крачещи мозъци, които ще записват съобщения и ще рецитират всяко късче информация, което ти е необходимо. Свирепи, но верни като кучета гигантски „дракони“ с лазерни очи, които ще защитават колониите от всякакви въобразими и невъобразими опасности. И всички тези специализирани организми ще се „зареждат“ с храни, произвеждани в специални фабрики.

В бъдещето, колонистите няма да летят със звездолети, нито ще пренасят тежки метални машини. Защо да го правят, когато биха могли просто да прекрачат една врата и да се озоват в новия свят, където да конструират същества с всякакви функции?

* * *

Брейди се почеса по главата.

— Тук има прекалено много предположения, Нюел. Никой не знае какво ще се случи в бъдещето.

— О, аз зная — заяви усмихнато Денис. — Защото то е пред нас! Ето го нашето бъдеще, Брейди!

* * *

— Представи си група потенциални колонисти, които не вярват в ползата от машините. Да речем, че тази група открива подходящ за заселване свят, леснодостъпен през зеватрона. Спестяват за транспортна такса и след това напускат прекалено машинизираната, за изтънчените им вкусове, Земя. Настаняват се тук и нарочно затварят вратата след себе си. В началото всичко върви добре. После, неочаквано, сложните биоинженерни същества, на които толкова разчитат, започват да измират без видима причина. Всъщност накрая учените откриват причината. Това е чума, пратена от друга раса, с която човечеството си има стара вражда — кратко стълкновение някъде из пространството, преди няколко века. Наричали се „блекери“. Та блекерите избрали тъкмо този свят за полигон, където да изпробват своето ново оръжие. Те разпространили на Татир — това е името на тукашния свят — една непозната болест. Бацилът не може да убива естествено възникнали живи форми, но поразява храната на синтетичните организми. Без храна деликатните симбиоти, на чиято незаменима помощ се градяла цялата местна цивилизация, били обречени на гибел.

Учените на Татир открили твърде късно, че са обект на чужда агресия и не могли да предприемат нищо. Първи започнали да изчезват гигантските дракони, последвани от по-дребните организми. Отчаяни, колонистите отворили наново зеватронната връзка със Земята, за да помолят за помощ.

* * *

— И какво се случило тогава? — попита Брейди, който слушаше развълнувано.

Денис сви рамене.

— Земята била твърде изплашена да не бъде заразена. Затова пратили тук мощно устройство, което да закодира зев-линията за период от, да речем, хиляда години, тоест, докато бъде открито подходящо лечение. След като машината си свършила работата, нито Земята, нито нашествениците вече можели да проникват в този свят… Но — вдигна пръст Денис — преди да го сторят, те изпратили дар!

Зад тънката стена долетя гласът на Арт.

— Струва ми се, че животинката най-сетне се успокои. Влизам при вас. А ти да стоиш мирен!

Завесата се вдигна и Арт се присъедини към тях. Прасолетът седеше на рамото му. Когато зърна Брейди пак се озъби, но нищо повече. После разпери мембраните си и литна, за да се озове в скута на Линора. Принцесата погали животинчето и то замърка доволно.

— Ние, л’тофите, никога няма да забравим последния дар от Земята, нали мое малко кренеги? — прошепна нежно принцесата.

Денис кимна мълчаливо. Опитваше се да си представи годините след неизбежния упадък на татирската цивилизация, когато почти всичко било безвъзвратно изгубено. Шепата оцелели машини ръждясали и потънали в забрава. Дори колелото било сполетяно от същата участ, тъй като повечето транспортни средства били на въздушна възглавница.

— Та както казах, почти всички специализирани организми измрели, останали само по-издръжливите представители на земната фауна и местните същества. Дори езикът започнал да се променя. Хората постепенно се връщали към примитивното съществуване и заприличали на подивели животни. Трябвало да мине доста време, преди легендите да подпалят отново търсещия дух и искрата на гения в някои от тях.

На Земята естествено си давали сметка, че всичко това може да се случи, но рискът от зараза на цялото човечество бил твърде голям. Все пак не можели да изоставят сънародниците си на произвола и отворили вратата за последен път, преди да я хлопнат за цяло хилядолетие. През миниатюрния отвор пратили последното творение на техните изследвания, получено от кръстосването на двете най-модерни научни течения — биоинженерството и реалистичната физика.

Това, което подарили на загиващия свят, било същество, напълно имунно за болестта — същество, което не само притежавало автономен принцип на захранване, но и било надарено с талант. Талант, който да се разпространи из този свят и да даде възможност на обитателите му да оцелеят в предстоящите трудни времена. С течение на времето колонистите от Татир започнали да възприемат по малко от този талант. Хората, които съжителствали най-тясно с тези същества, получили най-голям дял от него. Тук ги наричат л’тофи… Струва ми се, не, уверен съм, че дори нашите съвременници от Земята биха окачествили този подарък като необяснимо чудо на природата. Но тъкмо това чудо спасило хората на тази планета. А като си помисля, че на времето го смятах за безполезно.

Брейди проследи погледа на Денис.

— Това ли? — той посочи втрещено прасолета. Съществото се ококори, ухили се и му показа острите си зъбки.

— Да, това — кимна бавно Денис. — Разбира се, всичко, което ти разказах, са само мои предположения, основани на тукашните легенди и предания — някои от тях датират отпреди хиляда години. Но вече съм почти сигурен, че е станало точно така. Можем само да гадаем какво представлява Земята от четирийсети век, след като тези кренеги съществуват тук от столетия. Може би ерата на биоинженерните търсения е отминала и отново се е възродила епохата на инструментите — вълшебни инструменти, далеч отвъд най-смелите ни представи. Ще се радвам, ако е така, тъй като според мен генното инженерство подлежи на внимателно преосмисляне — в етичен смисъл.

Денис се изправи и прегърна Линора. Принцесата го дари с една от искрящите си усмивки. Той се обърна към Брейди, решил да приключи лекцията:

— Сега бариерата към този свят е разрушена. По някаква странна прищявка на съдбата, първият контакт бе осъществен от учени от двайсет и първи век, но скоро ще пристигнат и други. А когато това стане, народът на Татир трябва да е подготвен за промените. Блекерите вероятно също чакат своя шанс да довършат започнатото. Ето защо мисля да остана тук, дори след като поправим механизма и ти се прибереш у дома.

Линора го хвана за ръката.

— Това е само една от причините… — прошепна нежно тя.

Брейди изглеждаше смутен.

— Историята ти е доста убедителна, Нюел. С изключение на един момент.

— И кой е той?

— Не си ми казал какъв е талантът, който, ужким, притежава тази твоя животинка. Какъв е този последен дар, дето Земята го е пратила?

Денис го погледна учудено.

— О! Искаш да кажеш, че никой още не ти е обяснил тази част, така ли?

— Никой! И ще ти кажа, че не мога да търпя повече! Има нещо много объркано в този свят. Забеляза ли странното противоречие на технологии, които притежават тези хора? Не мога да разбера какво става и това ме побърква!

Денис си спомни колко пъти през всичките тези месеци на Татир се е клел да отмъсти на Брейди. Сега беше в ръцете му, но нямаше и следа от предишната злоба. Все пак, реши да си направи удоволствие с едно мъничко отмъщение.

— Ще те оставя сам да разбереш. Сигурен съм, че с мозък като твоя, ще откриеш скоро верния отговор. Ако го практикуваш достатъчно.

Берналд Брейди се надигна бавно, физиономията му се изкриви от гняв, когато Денис се разсмя гръмогласно. Докато разглеждаше ухилените лица на дребосъка, гадното зеленикаво същество от далечното бъдеще, на жената и на някогашния си съперник, го завладя неприятното усещане, че познавателният процес, за който му намекваха, няма да е от най-приятните.