Дейвид Брин
Практически ефект (43)

3

Сигурно от години Денис не бе работил с дърводелски инструменти, а и сечивата, които му донесоха, бяха все непознати. Въпреки това се захвана за работа още на другата сутрин. Първо подравни две дълги, здрави пръчки, после изряза и рендоса няколко дъсчици, като за целта откърти една дъска от хамбара. След като госпожа Сигъл се върна от посещението при сестра си и донесе по-добри инструменти, той проби четири дупки в тънките, ко̀си страни на едно дървено корито и пъхна пръчките през дупките.

Подпряна на малка купчина сено и с крака, усукани в меки бели превръзки, Линора се трудеше над кожения хамут. Благодарение на вродената си сръчност и едно шило от заострена кост, тя пробиваше дупки на равни разстояния в кожените ремъци, а след това ги съшиваше с дебели, яки конци. Докато работеше, девойката си тананикаше и всеки път, когато Денис поглеждаше към нея, тя вдигаше глава и му отвръщаше с усмивка. Невъзможно е да почувстваш умора, когато те окуражават по такъв начин.

Арт нахлу с шумно пъшкане в хамбара, мъкнейки малко кресло, което Сара Сигъл бе отпуснала за проекта. Остави го на земята и отиде да се полюбува на творението на Денис.

— Чаткам вече! — възкликна той и щракна с пръсти. — Ще сложим креслото в коритото и принцесата ще седне в него. А ние хващаме пръчките и я носим на ръце. Чувал съм за подобни неща. Викат им носилки. Преди години, когато императорът дойде на посещение при нашия крал, разправяха, че го разнасяли по същия начин. Някои от наш’те големци се опитаха да копират идеята, но хората им се разбунтували.

Денис се подсмихна и продължи да работи. С помощта на великолепния трион, с невероятно остър режещ край, отряза четири еднакви кръга от един изсъхнал дънер, дебели около два-три сантиметра и с диаметър близо един метър.

Това хвърли Арт в дълбок размисъл.

— Чакай малко, дръжките са четири! — измъдри той накрая. — А ние сме само двама — ако не броим магарето на Сара! Кой ще подпира четвъртата страна? — почеса се по главата. — Акълът ми не го побира.

Денис взе бургията и проби малки дупки в центъра на всеки от кръговете.

— Хайде, Арт. Време е да ми помогнеш.

Под неговите напътствия градският хитрец вдигна коритото и нагласи една от пръчките в пробитата дупка на колелото. Оказа се малка, и се наложи да я разшири с бургията. При следващия опит пръчката влезе няколко сантиметра навътре. Денис грабна въодушевено чука и намести колелото.

Арт пусна коритото и го огледа с критичен поглед. Лежеше накриво, подпряно на една страна от колелото. Линора също заряза работата си и дойде да види какво правят.

— Какво е това? — попита тя.

— Нарича се колело — произнесе тържествено Денис. — Четири такива, плюс магарето на Сара, и ще можем да потеглим утре вечер без никакви проблеми. В началото ще се наложи да се придържаме към пътищата, но друг изход нямаме.

Денис показа на Арт как да вдигне другия край и монтира по същия начин и второто колело.

— Цялото съоръжение се казва каруца — продължи той лекцията. — В моята страна подобно нескопосано творение няма да издържи и няколко часа път. Предполагам, че в началото доста ще друса, но това е защото липсва какъвто и да било окачващ механизъм. Пък и коефициентът на триене в отворите ще бъде ужасен… докато евентуално не се намеси ефектът на смазване…

Арт и Линора се спогледаха. Магьосникът отново бърбореше неразбрано, но вече бяха започнали да му свикват.

— Можех да направя и по-добър прототип — оправдаваше се Денис, докато поставяше последното колело. — Но няма време. Пуснат ли веднъж подушвачите по следите ни, часовете ни са преброени. Трябва незабавно да потеглим към планините. Ето защо ще оставим на Практическия ефект да свърши фината работа. Довечера двамата с Арт на смени ще теглим каруцата из двора. Надявам се до утре заран…

Денис не довърши. Той отстъпи назад и огледа каруцата като художник — завършена картина. Арт следеше действията му с почуда, но лицето на Линора бе съсредоточено и тя плъзгаше длан над каруцата, сякаш се стремеше да улови нещо невидимо.

Неочаквано тя плесна с ръце и се засмя.

— Бутни я! Бутни я, Денис, нека се движи!

Денис се ухили. Способността на девойката да надзърта в неизследвани територии едновременно го забавляваше и учудваше.

Той блъсна с крак коритото и го засили към двора. Нескопосаното творение се затътри по каменистия път с пронизително скърцане и друсане, и изхвърча през разтворените врати на хамбара.

Отвън долетя истеричен писък и нещо тупна. Денис изтича навън, за да открие, че Сара Сигъл седи на земята, облещила очи в неговото скромно творение. До нея се търкаляше полуизсипана торба с провизии.

— Помислих, че е нещо живо, когато изскочи право срещу мен! — оплака се тя, без да отделя очи от коритото.

— Това е… хм, само една каруца — опита се да я успокои Денис и й помогна да стане. — С нейна помощ ще откараме принцесата…

— Ясно ми е вече! — тросна се Сара, обърна му гръб и се зае да събира разпилените продукти. — Томош току-що си дойде от братовчедите. От седмица при тях живеят четирима войника на барона. Чул ги да си говорят, че утре поемат на път — вероятно на запад.

Денис тихо прокле. Значи трябва да пресекат прохода преди тях. Ако изчакат до утре вечер, главният отряд със сигурност ще ги застигне.

— Тази нощ тръгваме! — обяви решително той.

В това време Томош дойде при тях. Той спря и заоглежда възхитено каруцата.

Арт помогна на Линора да докуцука до коритото и я настани в него. Тя избухна във весел смях, когато двамата с Томош започнаха да бутат каруцата из тревясалия двор. Денис поклати отчаяно глава.

„Дори моето детско камионче — помисли си той, — би свършило повече работа от тая нещастна бракма.“

* * *

Потеглиха на път веднага след залез-слънце, преди да се покажат луните. Магарето сумтеше недоволно, докато опъваше хамута с неопитни движения. А при вратата се закова и отказа да продължи по-нататък. Линора неочаквано извади клазмодиона и засвири.

Ушите на магарето се завъртяха и то спря да сумти. Постепенно се успокои, подчини се на леките побутвания на Арт и отново тръгна напред. Малко след това излязоха на пътя и спряха, за да се сбогуват със Сара и Томош.

Докато Денис прегръщаше храбрата жена, Линора си шушукаше нещо с момчето.

— На добър път — рече им Сара. — Ако срещнете моя Стив, кажете му, че ние тук се справяме добре.

Гледаше ги с видимо безпокойство. А и Денис си даваше сметка, че малкият им отряд едва ли ще е трудна плячка за всяка изпречила се на пътя им опасност.

— Ще му кажем — обеща той и кимна окуражаващо.

— И да се върнеш пак, Денис! — поръча му Томош, като се притискаше към него. — Намери тате и кралските гвардейци и елате да натупате хубавичко лошия барон!

— Обещавам — отвърна Денис.

Арт свирна на магарето и примитивната каручка заскърца надолу по пътя. Когато стигнаха хълма, наложи се Денис да я побутне отзад. От върха хвърли поглед към фермата, но Сара и Томош бяха изчезнали.

Нощта бе непрогледна и единствената светлина, която имаха, идваше от мръсното стъкло на фенера, закачен отпред. Вятърът свистеше в листата на дърветата от двете страни на пътя. Дори тук, на идеално гладкото шосе, каруцата продължаваше да подскача и да скърца, вдигайки ужасен шум. Засега Линора понасяше стоически мъченията, притиснала към гърдите си любимия инструмент.

Ако се съдеше по леко притворените й очи и замечтаното изражение, вече бе призовала вродения си талант и тласкаше с всички сили еволюцията на причудливото изобретение.

На Земята подобно набързо скалъпено творение би издържало от няколко минути до няколко часа. Тук, на Татир, съществуването му бе въпрос на надпревара между процеса на износване и продължителността на практикуване. Ако можеше само да издържи още малко и второто щеше да започне да надделява. Може би. Може би.

Денис неволно се огледа. Как му се искаше Прасльо сега да е наблизо.