Дейвид Брин
Практически ефект (41)

1

Фермата бе започнала да деградира.

През отворената врата Денис гледаше право към къщата на Стивмладши Сигъл. Постройката, която само преди месец бе предизвикала възхищението му, изглеждаше като запуснато място, оставено на произвола на природните стихии.

— Мисля, че е чисто — рече той на другите. Помогна на Линора да се опре на оградата и я накара да преметне ръка през рамото му. Момичето продължаваше да се усмихва храбро, но Денис виждаше, че е на края на силите си.

Той даде знак на Арт да остане на пост, настани принцесата да седне на тревата, и се спусна забързано през двора към къщата.

Всичко наоколо бе покрито с прах. Красивите някога мебели сега изглеждаха като сандъци от нерендосани дъски. Атмосферата навяваше тъга, но едно беше сигурно — никой не е идвал насам от доста време. И най-вече войниците, които кръстосваха надлъж и нашир из околностите.

Денис се върна при портата и помогна на Арт и Линора да вдигнат разглобения планер. Превити под тежестта му, те изкатериха стълбите и влязоха в преддверието. Известно време единственият шум бе задъханото им дишане и бръмченето на насекомите.

Предишния път, когато седя на тази веранда, той се бе любувал на цял куп красиви инструменти в един сандък, смесени с недодялани сечива, сякаш дошли направо от Каменната ера. Сега повечето ги нямаше, а малкото останали се намираха в плачевно състояние и наподобяваха евтино оборудване за някоя второкачествена холивудска масовка на тема „първобитното общество“.

Легнал по гръб на верандата и скръстил ръце на гърдите, Арт спеше безметежно и дори хъркаше шумно.

Линора тъкмо бе свалила обувките си и разтриваше отеклите си крака. Имаше няколко доста големи плюски, които сигурно я боляха, но изражението й оставаше все така спокойно, дори малко замечтано.

Денис се изправи уморено. Заобиколи зад ъгъла, доближи кладенеца и пусна вътре ведрото. Изминаха няколко секунди преди да се чуе плясък на вода. Той извади пълното ведро, откачи го от веригата и го понесе назад към верандата.

Арт се събуди колкото да изпие няколко глътки, и отново захърка. Линора също пи малко, а след това потопи кърпичката си и изтри зачервеното си лице.

Денис приклекна до нея и изми внимателно кръвта от краката й. На няколко пъти девойката трепна от болка, но не издаде нито звук. Когато приключи, тя се настани до него и положи глава на рамото му.

От три дни играеха на криеница с патрулите. Хранеха се с дребни птици, които Денис поваляше с набързо пригодената прашка, или ловяха риба, с каквато изобилстваха потоците наоколо. На два пъти едва не ги откриха — веднъж конен отряд, а втория път — безшумно изникнал в небето планер. Баронът, или неговият регент, бяха вдигнали на крак цялата войска да ги търси.

— Не можем да останем тук, Денис — заговори Арт без да отваря очи.

Вечерта, когато се събраха в лодката, той настояваше да се върнат обратно в града и там да дирят убежище. Градско чедо по рождение, Арт не се чувстваше добре на открито. В края на краищата бе принуден да се съгласи с доводите на Денис и Линора — в гората поне няма кой да ги предаде.

— Зная, че не можем, Арт. Сигурен съм, че хората на барона са идвали тук и че в някой от близките дни пак ще наминат. Но краката на Линора са разранени, а глезенът й е подпухнал. Нуждаем се от продължителна почивка и някой, който да се погрижи за раните й. Знаех, че това място е достатъчно усамотено и че никой не живее наблизо. Затова ви доведох тук.

— Мога да вървя — намеси се в разговора принцесата. — Наистина. Ето, сега ще стана и… — тя се надигна, олюля се и щеше да тупне на земята, ако Денис не я бе подхванал своевременно.

— Дай знак, ако се покажат войниците — подхвърли той на Арт и понесе отпуснатото тяло на девойката към къщата. Спря пред вратата, побутна я с крак и влезе вътре.

Наоколо всичко бе потънало в прах. Отишли си бяха любовта и желанието, с което Стивмладши и жена му бяха практикували тази къща до съвършенството, на което той самият бе свидетел преди няколко седмици. Къде ли е сега Сигъл — дали все още търси жена си в земите на л’тофите?

Денис отнесе Линора до просторното легло и я сложи да легне. Седна до нея и я погали нежно по челото.

— Само минутка, да си поема дъх — рече й, докато се бореше жадно за въздух. Изтощението и недохранването от последните дни си казваха тежката дума. Опита се да стане, но не можа. Погледна момичето — беше заспала, или поне така се надяваше, защото лицето й изглеждаше съвсем спокойно и неописуемо красиво. — О, по дяволите — изпъшка той. — Принцът полага прекрасната принцеса в леглото, а тя какво? Спи!

* * *

Унесен в полудрямка, Денис не можеше да удържи юздите на мислите си. Първо сънува Прасльо и робота… представи си как са изглеждали в очите на местните жители — дребното розово същество с големи зелени очи и спътникът му, странна чуждоземна машина — скиторещи по улиците на Зуслик, прескачащи от покрив на покрив и всяващи паника сред населението.

Нищо чудно, че бяха тръгнали слухове за някакви „дяволски изчадия“ и призраци.

Линора му бе обяснила, че кренеги е доста рядко срещан обитател на тукашната фауна, притежаващ дарбата да вдъхва пр’фетт във вещите и инструментите, без самият той да ги ползва и без да е надарен с разум.

Понякога дивите кренеги установявали продължителна връзка с някое човешко същество. Когато това се случело, вместо за три-четири седмици подобрението се постигало само за няколко часа. Дори л’тофите, чието майсторство в изкуството на практикуването било ненадминато, не можели да се сравняват с постиженията на човек, подпомогнат от кренеги, особено ако споменатата комбинация завършвала с рядко наблюдавания фелтешски транс.

Освен това обаче, кренеги били крайно непостоянни същества. На пръсти се брояли онези щастливци, които са виждали някое от тях повече от веднъж в живота си. Затова тези, които съумявали да спечелят приятелството им, били наричани „творци на света“.

Денис си представи Прасльо, яхнал покорния робот, да го пришпорва от едно място на друго, помагайки му същевременно да усъвършенства функциите си. Ето откъде бяха дошли тези изумителни резултати.

А че е непостоянен, две мнения няма, рече си той, но виж, грешах, като го смятах за безполезен.

Все още не можеше да се отърве от угризенията си по отношение на робота. В представите си го виждаше как отбранява храбро площадката на горния етаж, задържайки щурма на стражите, докато те се измъкнат.

— Денис! Събуди се, Денис!

— Кккакво? — Той се надигна изплашено. — Какво има? Войници?

Надвесен над него, Арт поклати глава.

— Не мисля. Чух гласове откъм пътя, но нямаше тропот на копита. Идват насам.

Денис стана и се приближи до прозореца. Оттук се виждаше само двора, но в единия му край наистина нещо се раздвижи. След малко на верандата отекнаха стъпки.

Единственият изход вече бе отрязан от новодошлите, а и тримата, взети заедно, едва ли щяха да надвият дори пиян кавалерист без коня.

Той даде знак на Арт да застане зад вратата и вдигна един паянтов стол. Стъпките замряха.

Вратата се отвори и в стаята влезе охранена жена на средна възраст. Когато видя Денис и Арт, тя отскочи уплашено назад и едва не повали момчето, което я следваше.

— Чакайте! — извика Денис. Остави стола и се втурна към тях. Жената тъкмо дърпаше момчето към верандата. — Ей, Томош, здравей!

— Денис! — извика момчето щастливо и се освободи от яката хватка на майка си. В очите на жената все още трепкаха подозрителни пламъчета.

Денис се опита да си спомни името й. Стивмладши го бе споменавал няколко пъти. Трябваше да я убеди по някакъв начин, че е неин приятел!

Някой го доближи отзад. Сигурно беше Арт, защото жената зяпна, но вместо да побегне, тя въздъхна и произнесе:

— Принцесо!

Денис се обърна и също зяпна от изненада. Въпреки разбърканите си коси и окървавени крака, Линора бе успяла да си придаде царствен вид. Тя се усмихна доброжелателно.

— Позна, добра жено, макар да не мисля, че някога сме се срещали. Благодаря ти за гостоприемството на твоята чудесна къща. Смятай че отсега и завинаги ще си добре дошла с каквато и да било молба при л’тофите.

Зачервена от удоволствие, госпожа Сигъл се поклони ниско. Лицето й бе претърпяло светкавична трансформация и сега изглеждаше самата любезност.

— Моят дом е и ваш, Ваше височество — произнесе тихо тя. — И вашите приятели, разбира се, също са добре дошли. Жалко само, че го заварвате в такова състояние.

— За нас той е по-красив и от най-прекрасния дворец — увери я Линора. — И далеч по-привлекателен от замъка, където бяхме доскоро.

Денис хвана Линора за лакътя и я отведе обратно до леглото. Докато не ги виждаха, тя го погледна крадешком и му намигна.

Госпожа Сигъл вдигна голяма врява за раните по краката на принцесата. Изтича в ъгъла, откачи една разклатена дъска и извади отвътре чисти превръзки — поне на няколко десетки години — и делва с мехлем. Настояваше лично да се заеме с плюските и охлузванията и не позволи на Денис дори да припари до краката на принцесата.

Томош използва тази възможност за да го засипе с порой от въпроси на най-различни теми. Изминаха десетина минути, преди Денис да намери пролука, в която да съобщи на госпожа Сигъл, че за последен път е видял мъжа й на двеста стъпки височина, в гондолата на бясно носещ се балон.

Наложи се да обяснява допълнително какво означава думата „балон“.