Дейвид Брин
Практически ефект (26)

2

Два дни по-късно издирването на бегълците беше преустановено. Стражите край градските порти все още се озъртаха за подозрителни лица, но патрулите от улиците изчезнаха. Дойде часът Денис да направи обиколка из Зуслик.

Преди повече от две седмици, когато пристигна в града, той си представяше как ще потърси колеги по професия, ще установи с тях контакт, а красивите им дъщери ще го водят на разходка. Колко бързо и неочаквано бяха рухнали тези мечти. В замяна на това сега имаше истински и верни приятели. Вярно, не бяха учени — по-скоро смели предприемачи и авантюристи (да не каже крадци), но какво да се прави, така бе решила съдбата.

Двамата с Арт обядваха в една открита таверна, от която като на длан се виждаше цялата търговска улица. Денис прокара през гърлото си последния залък жилава пържола с помощта на няколко глътки от местната тъмнокафява и силно ароматна бира. След няколко уморителни нощи на практикуване върху балона апетитът му се беше изострил неимоверно.

— Още — изсумтя той и тропна с чашата по дървената маса.

Арт го погледна изненадано и щракна с пръсти на келнера. Денис бе малко по-едър от средния койлиански ръст, но въпреки това способностите му да поглъща големи количества храна учудваха местните жители.

— Намали темпото — посъветва го Арт. — След като платя сметката за всичко, което изядем няма да ми остане и грош за знахаря, ако го закъсаш с търбуха.

Денис се ухили и измъкна една клечка за зъби от кутийката. Докато очакваше следващата порция, той изпроводи с поглед безшумно плъзгащата се платформа, която мина покрай тях.

— Успяха ли момчетата ти да съберат още смазочно масло? — попита той.

— Не много. Някои от кочияшите се ядосали и взели да ги замерват с камъни. А и хлапетата са разлели известна част, докато се забавляват с игра на „мазното прасе“. Да са събрали, има-няма, половин делва.

„Само“ половин делва! Това беше близо литър от най-съвършеното масло, което Денис някога е виждал! Дори Арт остана изненадан от качествата му, когато за пръв път му го демонстрира.

Какъв по-добър продукт за начало на обменната търговия? Денис все още не можеше да си обясни как тези хора не са го забелязали по-рано. Нима никой от тях не се е интересувал по какъв начин са направени пътищата им? Или обясненията им за устройството на физичния свят се базират на съвсем различна комбинация от предположения?

Земната история също е натъпкана с подобни примери, когато някои определени занаятчийски касти са пазели в строга тайна откритията си векове наред. Какво остава за този свят, където откритията не са толкова често явление. Войната между барон Кремер и краля, изглежда, е първият подтик за промяна в установения ред.

Тази сутрин двамата с Арт бяха наели празния склад. Опасенията от предстоящ военен конфликт бяха довели до свиване на речната търговия и отлив на стоки от града. Съдържателят прие с ентусиазъм условията им, отчаян от опасността сградата да се разпадне от липса на постоянна практика. Стените й вече бяха покрити с пукнатини, намек за връщане към грубо рендосаните дъски, от които някога е била скована.

Арт се оказа истински предприемач. Собственикът се съгласи дори да им плаща такса, само и само да се нанесат в нея!

Същата нощ се появиха верните момчета на Арт, нарамили огромни бали с най-фини платове. Лейди Арен и още няколко помощник-шивачки — все от благородни семейства, пострадали от господството на Кремер — се захванаха за работа. Младият Гат вече конструираше гондола за новия балон. Момчето бе обхванато от ентусиазма, че създава нещо ново — нещо, което ще може да се използва още преди да е практикувано.

Първата спирка, след като се нахраниха, беше базарът на търговците и практикарите.

За разлика от другите открити пазарища с техните стоки „практикувай сам“, тук се предлагаха истински висококачествени произведения. Сградите в този квартал сияеха със заслепяващо великолепие. Първият етаж на всяка от тях бе магазин с красиви, гледащи към улицата витрини. Богато облечени мъже и жени предлагаха най-различни предмети зад широките тезгяхи.

Денис се полюбува на острите като бръснач длета, ножове, на леките въжета, притежаващи невероятна издръжливост, на лъковете и стрелите, които очевидно са били практикувани хиляди пъти, преди да бъдат изложени тук — всичко това можеше да продаде на Земята за баснословни суми.

Нямаше и следа от винтове, пирони и всякакви метални и дървени сглобки. И никъде нищо, което дори малко да наподобява колело.

В единия край бяха по-евтините изделия — груби брадви, ризници от сплетени кожени каиши. Върху стената на всяка от сергиите се мъдреше печатът на съответната гилдия-производител — знак, че прототипът е одобрен от властите.

Оглушително тропане привлече вниманието на Денис. Двама мъже обикаляха парапета на третия етаж и блъскаха стената с тояги.

— Заздравяват стената и същевременно практикуват тоягите — обясни Арт. — Срещу крадци като нас.

Взломаджиите тук обикновено проникваха през стената в някой дом, докато обитатели отсъстват. А и хората често забравят, че като живееш в една къща я практикуваш само да стои изправена и да не пропуска дъжда. За останалото трябваше да се грижат сами.

Притежателите на тази сграда не го бяха забравили.

Площадът гъмжеше от аристократи, придружавани от многобройна свита слуги.

Господарите и лакеите обикновено бяха облечени еднакво и като правило имаха сходни телосложения. Различаваха се единствено по маниерите, прическите и по металните украшения, които носеха.

На Земята богаташите се перчат с положението си, като се заобикалят с купища скъпи вещи, които рядко използват. Тук подобно богатство бързо би деградирало до своето първоначално, грубо състояние. За това, за да поддържат внушителния си вид, тукашните аристократи се нуждаят от огромна армия прислужници, които не само да вършат домашната работа, но и постоянно да практикуват собствеността на господарите си.

Денис започна да придобива известна представа за произхождащите от всичко това социални последствия.

Тъй като постоянно носеха дрехите на господарите си, слугите нямаха време да практикуват своите. Докато работеха, изглеждаха добре, но бляскавите одежди от великолепни платове не бяха техни. Прогонят ли ги от работа, нямаше да притежават дори парцали на гърбовете си!

Какъв по-ярък пример за положението на един велможа от това, никога да не бъде видян с нещо, което все още се нуждае от практикуване!

Освен храната, земята, метала и хартията, единственото нещо, което имаше стойност тук бе работният човекочас. Дори след като се прибере изтощен от работа на полето, ратаят не разполага с времето си. Докато си отдъхва, той практикува креслото на господаря си, докато се храни — усъвършенства сервизите на господарката. Не може и да пести, за да откупи свободата си, тъй като всичко спестено трябва да се поддържа, в противен случай деградира!

* * *

Разположен в северния край на площада, Практикориумът на Фиксел представляваше висока сграда, чийто вид пробуди носталгията на Денис. Първо, стените й бяха прозрачни, сякаш изработени от стъкло, и сияха ослепително от следобедните лъчи на слънцето.

Арт обясни, че строителите й първоначално поставили грамадни рамки с хартиени прегради, а после ги практикували по време на сухия сезон за водоустойчивост и прозрачност. След толкова години на постоянна употреба, стъклата вероятно бяха по-добри и от най-висококачествените земни еквиваленти.

Откъм булеварда висеше голяма цветна реклама: „Нищо Ново! Само Стари и Използвани дрехи!“ — гласеше надписът.

Моделите на витрините периодично се сменяха. Наемни работници събличаха едни и мигновено навличаха други.

Мебелите в изложбената зала бяха умопомрачителни. Те бяха истинско произведение на изкуството, чиято цена на Земята би затруднила немалко финансови магнати. Невероятно точно изработени манекени бяха пременени в красиви одежди от кадифе, коприна и брокат.

— Хайде — дръпна го Арт, когато Денис спря пред витрината. — Защо да буташ на стария мошеник Фиксел безплатна практика.

Денис се облещи. Все още беше под впечатление на видяното. После изведнъж осъзна какво има предвид Арт. Изсмя се гръмко, възхитен от идеята. Дори само като гледаше моделите и се наслаждаваше на красотата им, той помагаше, макар и съвсем малко, да се увеличава тяхната красота! Нищо чудно, че манекените бяха толкова реалистични. Поколения минувачи ги бяха практикували за да изглеждат така, при това безплатно!

Богатството — за богатите!

Въпреки всичко Денис искрено съжаляваше, че фотоапаратът му остана в раницата. Само дизайна на дрехите би му донесъл славата на ненадминат моделиер.

Арт отново го задърпа и двамата свиха зад ъгъла, за да погледнат голямата арена за практикуване на гърба на сградата. Тук кипеше трескава дейност.

Добре сработени екипи от мъже и жени, наредени в редици, наливаха и изливаха вода от купи, кани и високи чаши. Други копаеха дупки с лопати, сетне ги запълваха или поставяха греди, върху които практикуваха блестящи инструменти с най-различно предназначение. На една открита площадка бяха наредени незавършени кресла, в които седяха специално наети за целта хора. Още по-нататък техни колеги мятаха различни оръжия по мишени. Грубо стъкмени ножове и къси копия отскачаха от блестящи кожени ризници.

Нищо чудно, че техниката тук бе останала на толкова примитивно равнище. Уменията и тясната специализация не се ценяха високо. Значение имаше само способността един човек да практикува едновременно няколко различни предмета. Не съсредоточаването и себеотдаването на една определена цел, а употребата в едно и също време на колкото се може повече неща.

Това, което виждаше, бе еквивалент на някоя земна фабрика, но по-скоро приличаше на предния фронт на една безкрайна война. Цялата тази кипяща дейност щеше да е за нищо, ако постоянната поддръжка бъде прекратена за няколко седмици или месеца. Неизползван достатъчно дълго, всеки един от тези предмети щеше да регресира до първоначалното си състояние.

Затова пък, мислеше си Денис, липсват купищата промишлени отпадъци и износени, или морално остарели вещи, и с нищо не се замърсява околната среда. Почти всичко, създадено от тези хора, се рециклираше напълно от природата.

Но и в този свят, както и на Земята, парите не растяха по дърветата.

* * *

Около час по-късно, в друг район на града, Денис и Арт се натъкнаха на нещо като религиозна процесия, която минаваше по един от главните площади. Трима свещеници с жълти раса̀ и неколцина помощници носеха подплатена с плюшени възглавнички платформа, върху която бе положен сияещ меч. В четирите ъгъла на платформата бяха закрепени наскоро отрязани човешки глави.

— Свещеници от Мликин — посочи ги Арт. — Гадни сводници! Ръцете им са все кървави, но нали и в Зуслик се намират отрепки, които да ги подкрепят! — той се изплю презрително.

Денис остана да гледа процесията, макар да му се повдигаше от зрелището. От малкото, което бе дочул по време на разговорите около масата, бе разбрал, че свещениците настройваха хората да се готвят за предстоящата война.

Процесията спря пред ешафода в центъра на площада. Главният свещеник вдигна меча — продукт на многовековна ежедневна практика, ако се съдеше по бляскавия му вид — и го размаха над тълпата, която се събра набързо. Денис не успя да долови всички подробности от речта му, но все пак разбра, че е насочена срещу „източната измет“. Когато започна да хули привържениците на крал Хаймел, някои от зяпачите се спогледаха обезпокоено, но никой не посмя да изрази несъгласието си. Все пак неколцина навъсени граждани напуснаха шествието.

Денис забеляза една старица да коленичи в далечни край на площада пред някаква ниша с прашна статуетка. С напукани от възрастта ръце жената почисти мястото около краката на статуята и положи свежи цветя на пиедестала.

Нещо в общия вид на светилището накара космите по тила му да настръхнат. Той закрачи през площада въпреки протестите на Арт да напуснат това опасно място.

— Какво е това? — попита Денис, сочейки параклиса.

— О, това е останало от времето на Старата вяра. Някои смятат, че го е имало още преди да бъде построен градът. Църковните власти на няколко пъти се опитваха да го съборят, но е практикуван толкова дълго, че не остана дори драскотина. Оттогава го заливат с отпадъци и насъскват главорезите си да гонят хорицата, които идват да се молят.

Ето защо жената се оглеждаше уплашено, докато изпълняваше набързо ритуала си.

— Но какво им пречи…

Денис спря на десетина метра от параклиса. Току-що разпозна фигурата върху пиедестала. Беше на дракон. Главата бе точно като тази върху дръжката на ножа, който бе открил в тревата край зеватрона.

В зиналата паст на дракона се мъдреше зловеща, демонична фигура, която Арт нарече „блекер“. Макар да беше покрит с пластове мръсотия и оскърбителни надписи, драконът намигаше закачливо на минувачите със застиналото си око от красив скъпоценен камък.

Но именно пиедесталът привлече вниманието на Денис. Стройната колона представляваше фина, двойно завита спирала, скрепена от тънки успоредни стъпала.

„Ако това не е модел на ДНК, тогава аз съм мутиралият чичо на Прасльо!“ — помисли си Денис.

Приближи се бавно до параклиса, чудейки се как тези хора са могли да разкрият тайната на строежа на гените, след като не притежаваха нито необходимите уреди, нито систематизирани научни познания.

— Пссст! — сръга го Арт. — Стражи! — Той кимна към изхода на главната улица, откъдето, право към тях, бързаше малък отряд.

Денис хвърли прощален поглед на статуетката и последва Арт в близката уличка. Спотаиха се зад ъгъла, откъдето наблюдаваха маршируващите през площада войници, вдигнали заплашително своите блестящи „тинъри“. Водеше ги Гил’м, охраненият десятник, който разблъскваше с гневни проклятия по-мудните минувачи.

От начина, по който се държаха войниците с гражданите — и обратното — Денис заключи, че северняците все още не се смятаха за местни, макар Зуслик да бе столица на барон Кремер вече няколко десетилетия.

Следващия път, когато Денис надникна зад ъгъла, старицата бе изчезнала, вероятно подплашена от приближаването на стражата. Заедно с нея си бе отишла още една надежда да узнае нещо повече за Старата вяра.

Зад войниците се влачеше неголяма група младежи, завързани един за друг с кожени каиши. Лицата им бяха сведени и тъжни.

— Наемници! — прошепна Арт. — Събират ги насила! Кремер се готви за война!

Което припомни на Денис, че все още го издирват. Той погледна нагоре и видя, че в небето се носят черните сенки на планерите. Отдолу крилата им бяха изрисувани така, че да наподобяват дракони — Кремер разчиташе на суеверния страх на койлианците към тези митични същества.

„Добре че все още не познават телескопа — помисли си Денис. — Инак съгледвачите от планерите лесно щяха да ме разпознаят на улицата.“ Стигаше му вечната игра на криеница с градските патрули.

Виж, положението ще се промени, когато се вдигнат в небето. Тогава планерите ще се превърнат в реална заплаха.

Двамата с Арт продължиха навътре в пустата уличка. Денис отложи за друг път възможността да разгледа отблизо тайнствената статуетка.

* * *

Залата на Гилдията на създателите на кресла беше претъпкана от деца. Креслотворците бяха една от най-бедните касти. За разлика от каменоделците, майсторите на врати и производителите на хартия, те нямаха тайни, които строго да пазят. Всеки би могъл да си скове прототип на стол или маса от дъски и пръчки. Само законът охраняваше монополното положение на гилдията.

Децата се пъхаха навсякъде. Подът беше посипан с трици и трескѝ. Арт обясни, че отворени гилдии като тази, наемат деца за сглобяването на прототипите, които сетне откарват в домовете на бедните. След година и повече употреба, последните препродават усъвършенстваните мебели на някой по-заможен човек, вземат нови прототипи и започват всичко отначало. Така мебелите, които остарявайки стават все по-добри, постепенно си пробиват път нагоре в обществената йерархия.

Свещеник с червена роба си проправяше път между децата, придружаван от двама майстори, и благославяше завършените модели. Денис не можа да си спомни кое божество символизираха червените раса, но нещо в цвета на дрехата засегна позната струна в душата му.

— Още един патрул — прошепна Арт. — Дали да не се връщаме вече?

Денис кимна неохотно. Оставаше не повече от седмица до привършване на подготовката за бягство и това бе една от малкото възможности да се поразтъпче из града.

Свиха в една пряка и излязоха на Улицата на Вкусните ястия. Арт си купи сушено месо, а Денис се зазяпа в сложната плетеница от коловози, които кръстосваха близкия площад.

Отново си спомни за свещеника с червеното расо. Имаше нещо дразнещо и отблъскващо в това видение.

Когато наближиха убежището си, Арт го сграбчи за ръката и спря. Огледа подозрително улицата и промърмори:

— Ела, ще минем по-пряк път.

— Какво има?

Арт поклати глава.

— Може и да си въобразявам. Но ако подушиш клопка и си плюеш на петите, дори и в четири от пет случая да грешиш, смятай се за късметлия.

Какво да се прави, Арт беше експерт в тази област. Денис забеляза струпани на купчина сандъци до стената на една от терасовидните сгради.

— Ела с мен — рече той. — Зная чудесно средство за откриване на клопки. Ще го изпробваме от покрива.

Изкатериха първия етаж, прехвърлиха парапета, пресякоха малка градинка и се качиха на втория. Денис бръкна в един от джобовете на ризата си и извади миниатюрната аларма. Арт втренчи омагьосан поглед в светещия екран. Отдавна бе свикнал с мисълта, че приятелят му е могъщ вълшебник и не се съмняваше, че съвсем скоро ще установи със сигурност дали е безопасно да продължат по улицата.

Денис завъртя копчето на настройката, но изображението беше хаотично и неразгадаемо. След повече от седмица без никаква сериозна практика, машинката просто отказваше да работи.

Въздъхна тъжно и пъхна ръка в другия джоб. Малкият сгъваем бинокъл за щастие се оказа в пакета, който Линора му беше хвърлила. Имаше достатъчно яка конструкция, за да устои на опитите на Кремер да го отвори.

Денис огледа улицата под тях.

По булеварда се разхождаше все същата разноцветна тълпа — фермери от околните хълмове, дошли на пазар в града за да предложат продукцията си или да купят прототипи; аристократи с многочисления си антураж; от време на време стражници, или свещеници. Но той търсеше следи от подозрителна активност.

Най-накрая забеляза група мъже в далечния край на улицата. Мотаеха се пред входа на кръчмата очевидно без никаква цел.

Но бинокълът му разкри и друга картина. Мъжете бяха въоръжени и се вглеждаха внимателно в минувачите. Имаха същите високи скули като на кремеровите северняци.

Денис нагласи фокуса. От къщата до кръчмата излезе висок, също въоръжен мъж, с осанка на аристократ. Следваше го прегърбен младеж с превръзка на едното око. Двамата разговаряха оживено. Едноокият сочеше непрекъснато към пристанището, докато аристократът, изглежда, настояваше да изчакат на площада.

— Ъъъ, Арт… — произнесе Денис с внезапно пресъхнала уста. — Мисля че ще е най-добре да видиш това.

— Кое — нещо вътре в кутията ли? Ама ти през нея ли гледаш?

— Да, това е нещо като вълшебна тръба, която уголемява далечните предмети. В началото малко ще ти е трудно да свикнеш. Искам първо да я насочиш към входа на таверната.

Арт примижа и доближи очи до окулярите. Денис му показа как да държи бинокъла и сега на лицето на дребничкия крадец се четеше вълнение.

— Хей! Та това е велико! Мога да виждам като зоркия орел на Крайди! Бих могъл да преброя петната по онази маса… Всемогъщи Палм! Ами че това е Перт! Говори със самия лорд Херн!

Денис кимна. Усещаше празнота в гърдите си, сякаш му бяха отнели скъп другар.

— Този боклук! — стисна устни Арт. — Обърнал се е против нас! А баща му е служил заедно с моя при Стария Дук! Корабни въжета ще изпрактикувам от червата му! Аз…

Денис приклекна зад парапета на терасата. Нямаше никакъв начин да предупредят нито хората, останали в квартирата на Арт, нито работниците в склада, където конструкцията на големия балон тъкмо бе започнала.

Отново се чувстваше безпомощен, отделен със странна и непонятна завеса от реалността. Безсилен да я разкъса.

Междувременно Арт продължаваше с упражненията по изкусни ругатни. Имаше цветист език и поне за малко вниманието му бе съсредоточено другаде. Не искаше да го вижда толкова уплашен.

Докато се озърташе стреснато, в полезрението му се мярна нещо, което претичваше по покрива на близката къща. Беше дребно на ръст и се провираше между комините и щръкналите греди.

— Сгащиха някого! — съобщи Арт, който продължаваше да наблюдава площада през бинокъла. — Влачат го надолу по стълбите… Ха! Само един! Перт не изглежда никак доволен! Все дърпа лорд Херн за ръкава и сочи към пристана. Другите са офейкали! Ама че са мудни!

Денис почти не го чуваше. Той се изправи бавно, загледан във фигурата, която продължаваше да се прокрадва по покривите.

— Хванали са Мишуа! — продължаваше Арт. — Чакай… измъква се, скача върху Перт! Дръж го, Мишуа! Виж му сметката! Опитват се да ги разтърват преди… ей, върни ми тая пущина!

Денис дръпна бинокъла и без да обръща внимание на протестите на Арт, го насочи към покривите. Изминаха няколко секунди, докато открие нужното място. Фигурата се бе притаила зад един комин. Той почака и след малко зад комина се подаде блестящо око, щръкнало върху дълга метална пръчка. Окото се завъртя в кръг, разглеждайки околността.

— Ще я разкъсам аз тази гадина… Денис, върни ми кутийката! Искам да видя дали Мишуа е удушил онзи плъх!

Арт го дръпна за ръкава, но Денис само поклати глава и продължи да гледа.

Най-накрая в цял ръст се показа неговият приятел — роботът, но променен почти до неузнаваемост от последната им мимолетна среща онази нощ на пътя. Цветът на корпуса му наподобяваше този на покривите. Камерите му следяха с безкрайно спокойствие движението на тълпата долу по улицата. А на гърба му се беше разположил един миниатюрен пътник.

— Прас! — възкликна Денис. Малкото животинче, с необяснимия си интерес към техниката, най-сетне си беше намерило подходяща компания. Сега роботът от Сахарския институт му беше като верен, неуморен кон!

Сърцето му заблъска лудо. Даваше си сметка, че в този момент роботът е ключ за всичко… за спасяването на приятелите му и на принцесата, за измъкване от Зуслик, за поправката на зеватрона… за всичко!

Какво ли би могъл да постигне човек, познаващ добре особеностите на Практическия ефект, ако го приложи върху тази машина? Би могъл да построи други машини, да направи дори нов механизъм за връщане!

Роботът бе едничката му надежда!

— Прасльо! — извика Денис. — Робот! Веднага при мен на доклад! Чувате ли! Незабавно!

Арт го дърпаше гневно за ръката. Долу на улицата хората вдигаха учудено глави.

Странната двойка на отсрещния покрив застина неподвижно и дори сякаш се извърна към него.

— Отменям предишните заповеди! — напъваше се Денис. — Яви се незабавно при мен!

Сигурно щеше да вика още, ако Арт не го бе съборил долу, за да му запуши устата. Крадецът се оказа удивително як за дребния си ръст. Докато се измъкне от хватката му, роботът и Прасльо бяха потънали в неизвестността.

— О, боже! Какво направих! — въздъхна Денис. Арт го гледаше навъсено. — Добре де, пусни ме, няма повече. Да вървим.

Секунда по-късно по стълбите затрополиха ботушите на войниците и Денис осъзна, че е твърде късно да бягат.