Дейвид Брин
Практически ефект (20)

4

Денис би предпочел първата му разходка из града да не е толкова припряна.

Далеч зад него не стихваше гълчавата край градските порти. Тълпата се разбяга с ужасени писъци от войниците, размахващи заплашително оръжия. Но Денис не спря дори за миг да се полюбува на бъркотията, която бе предизвикал. Изтича по един украсен с орнаменти мост, който се извиваше над някакъв канал, и хлътна в близкото пазарище, а минувачите го изпращаха с учудени погледи, докато слаломираше между сергиите и купчините с най-разнообразна стока. Известно време го застигаше шумът от преследването, но скоро след това утихна, а хората извръщаха очи от него и показваха с цялото си поведение, че нямат никакво желание да се забъркват в тази история.

Денис сви покрай уличен жонгльор и едва не се наниза на една от падащите отгоре ками. Хлътна в тясна уличка и се притаи зад една врата. Скоро след това дочу тропот на тежки ботуши по дървеното мостче и крясъците на разярените войници, които, изглежда, се бяха сблъскали с жонгльора. Денис използва този момент за да продължи с малко по-спокойна крачка по улицата.

Повечето от сградите на Зуслик бяха истински тухлени небостъргачи, високи по десет-дванайсет етажа, но с кръгла форма и многослойно разположение, което вече бе определил като сватбена торта. Тесните, криви улички между тях оформяха почти неразгадаем лабиринт.

Денис спря в една пуста уличка да си поеме дъх — не беше никак лесно да се тича с пълна раница на гърба. Тъкмо се готвеше да продължи, когато дочу кънтящи наблизо проклятия, произнесени от неприятно познат глас.

— … ще ми се някой път да изгоря целия този прокълнат град до основи! Казваш значи, че никой не е видял онази отрепка? Никой не бил видял нищо — тая песен и друг път съм я чувал! Проклети зусликенци! Банда мръсни крадци! Като ви зашибам с камшика, бързо ще ви опресня паметта!

Денис заотстъпва навътре в уличката. Едно беше сигурно — ще трябва да се раздели с раницата. Свря се в един тъмен ъгъл, разкопча презрамките и я пусна на земята. Клекна до нея, извади чантичката с неприкосновения запас и я закачи на здравия си кожен колан. После се огледа за подходящо скривалище.

Наоколо имаше купища боклуци, но нито едно подходящо местенце. Първият етаж на къщата пред която стоеше, не надвишаваше два метра височина. Вторият, по тукашен обичай, бе навътре с около метър и половина и покривът му оформяше нещо като парапет. Денис отстъпи назад и метна раницата на корниза. После се засили, подскочи и се хвана за ръба на парапета. Залюля се и вдигна десния си крак, за да го преметне през ръба, но тъкмо в този миг ръката му, чиито пръсти все още бяха намазани със загадъчната течност, започна да се изплъзва. Той загуби равновесие и тупна на улицата.

Колкото и да му се щеше да си попъшка на спокойствие след неприятната среща със земята, се наложи да скочи чевръсто. Зад гърба му се разнесоха стъпки и Денис се извърна тъкмо навреме, за да открие, че Гил’м и още един войник тичат към него от близкия край на уличката. Едрият мъж размахваше щастливо страшното си оръжие, но го държеше само с лявата ръка — дясната още беше неизползваема заради хлъзгавата течност.

Денис измъкна игломета от кобура и го насочи към разгневения здравеняк.

— Е, добре — произнесе запъхтяно той. — Поиграхме си, но стига вече. Стой на място, Гил’м, не искам да пострадаш.

Мъжът дори не забави крачка. Имаше унесен, замечтан вид, сякаш си представяше как разсича противника си на две.

Денис се намръщи. Дори да не познаваха подобно оръжие, би трябвало да забележат промяната в самочувствието му, или поне да поспрат, докато оценят ситуацията.

Може би Гил’м бе лишен от въображение?

— Струва ми се, че не разбирате срещу какво се изправяте — рече им той.

Гигантът се приближаваше, вдигнал алебардата за удар. Денис реши, че няма избор. Изпита кратък миг на паника, когато смазаният му палец се приплъзна на два пъти по предпазителя. Сетне лостчето изщрака, той се прицели и стреля.

Звукът бе оглушителен, а после едновременно се случиха няколко неща.

Гладко полираната дръжка на алебардата се разцепи на парчета под струята от изстреляни с висока скорост метални частици, която буквално покоси зловещото оръжие. Гил’м отскочи встрани, за да избегне до̀сега с падащото острие, сетне загледа тъпо и неразбиращо скършения остатък в ръката си.

Но и Денис не успя да задържи внезапно подскочилото от отката оръжие. Иглометът изхвърча от хлъзгавите му пръсти, блъсна го в гърдите и тупна на земята.

Няколко секунди двамата с Гил’м — неочаквано обезоръжени — се измерваха с погледи. Лицето на войника беше бледо като платно, виждаше се само бялото на очите му. Едрият мъжага не смееше да помръдне.

Денис се наведе, надявайки се другият да остане достатъчно дълго шокиран от случилото се, за да успее да си върне оръжието. Иглометът се бе изтъркалял до острието на алебардата, някъде по средата между двамата.

Тъкмо посягаше към дръжката, когато откъм дъното на улицата се показаха още двама войници, с островърхи шапки от нещавена кожа. И двамата изкрещяха от изненада.

Денис сграбчи игломета и го вдигна. В този разтеглен във времето миг си даде сметка, че не е в състояние да застреля човешко същество. Слабост или пропуск в подготовката, но не можеше да направи нищо срещу това.

Той се обърна и затича в обратна посока, но не беше изминал и десетина крачки, когато дръжката на един ловко метнат кинжал го халоса по темето и го повали.