Дейвид Брин
Практически ефект (66)

7

Арт напрягаше сетни сили да задържи в изправено положение опашката на колата-планер. Подметките му се влачеха по песъчливия терен. Въздушната вихрушка вдигаше нови и нови облаци прахоляк около тях.

— Не мога да го задържа!

— Само още малко! — викна му в отговор Денис. Звукът, който идеше откъм бясно въртящата се перка, бе като рев на страховито чудовище, от който настръхваше кожата. Корпусът се мяташе насам-натам, задържан единствено от тежестта на крилата и от немощните му ръце.

Линора бе легнала с цялата си тежест върху спирачките.

— Изплъзва ми се! — закрещя уплашено Арт.

— Не се безпокой, казах на робота да включи на задна — отвърна му Денис. — Още малко и ще можеш да качиш на борда. Тогава Линора ще пусне спирачките и аз ще наредя на машината да потегли напред!

— Какво ще наредиш? — попита Арт.

— Нали ти казах! Да потегли напред…

Денис така и не можа да завърши изречението. Воят на колелата под корпуса внезапно смени тоналността си когато спряха за миг, а после неочаквано се завъртяха в обратна посока.

— Не! Нямах предвид сега! — завика Денис, но машината вече се носеше напред с бързината на състезателен кон. От люшкането той се строполи върху Линора.

Цял фонтан от пясък удари Арт право в лицето и повали по очи на сантиметри от ръба на платото.

— Ей! — извика той, закашля се и изплю с отвращение пясъка, който бе нагълтал. — Ей! Почакайте ме!

Но „колата“ се отдалечаваше от него с главозамайваща скорост. Вече наближаваше средата на каньона и дори набираше височина. Когато се издигна достатъчно, тя се спусна стремително надолу и пред погледа на зяпналия от почуда Арт изпълни цяла серия фигури от висшия пилотаж. Сърцето на дребничкия крадец подскачаше лудо, докато наблюдаваше тези изумителни въздушни маневри. Магьосникът очевидно и този път се забавляваше добре, без да го е грижа за чувствата на околните.

И все пак, за един кратък миг, когато машината прелетя съвсем ниско над отсамния край на каньона, му се стори, че долавя гръмка, цветиста ругатня.

Изминаха няколко минути, преди да си спомни за егерите на барона. Обърна се и видя, че вече се спускат на равното и скоро ще бъдат тук. Време беше да си потърси сигурно скривалище.

* * *

Нямаше нищо по-хубаво на този свят от радостния смях на Линора.

Но не сега. Не и в този момент, когато се нуждаеше от помощта й.

Кръвта му биеше в слепоочията, а гърдите му поемаха въздуха с мъчително и шумно свистене. На всичко отгоре тя се притискаше така силно към него, че почти го задушаваше.

Той дръпна една от връвчиците, които бе вързал за робота. Бе избрал този начин за управление на примитивния си „самолет“, вместо да крещи команди. Опъна леко, тъй като предишните пъти това бе довело до почти катастрофални последствия. Машината или застиваше насред въздуха, заплашвайки да се сгромоляса надолу като гранитен блок, или се завърташе в серия от неконтролируеми лупинги.

Най-сетне проклетото нещо се бе укротило. Роботът въртеше с равномерна скорост пропелера и Денис успя да се отдалечи достатъчно от опасно щръкналите в небето скални зъбери на каньона. Вдигна носа и остави самолета да набира постепенно височина. Едва тогава се отпусна в меката, топла прегръдка на Линора. Опитваше се да потисне напиращото желание да повърне — сега, когато отново бе станал герой в нейните очи, никак нямаше да е полезно за имиджа му.

А Линора продължаваше да се смее безгрижно и да се притиска възхитено към него.

— О, Магьоснико мой! — въздъхна тя. — Това, което направи, е невероятно! В твоята страна ти сигурно си велик човек! Какви ли още чудеса се крият там!

Денис почувства, че започва да му светва пред очите. Изглежда, най-сетне бе сложил юздите на този своенравен Практически ефект! На всичко отгоре и момичето на неговите мечти го обожаваше!

Какво повече му трябва от живота?

Докато нежните й пръсти разтриваха схванатия му врат, той си помисли, че отдавна не се е чувствал толкова щастлив. Самолетът се подчиняваше на движенията му като добре обучен кон, и с всяка измината минута трупаше все повече практика.

Дори прасолетът се престраши и надникна през ръба, оглеждайки с ококорените си очички небето и ширналата се под тях планина.

Макар да му беше приятно, че принцесата е започнала да го боготвори, нямаше да е зле, ако я върне за малко на земята, когато всичко приключи. От известно време, при всяко затруднение, което им се изпречкваше, Линора неизменно си мислеше, че непобедимият магьосник знае какво да направи. Докато в действителност му се налагаше да импровизира, и то в последния момент пришпорван от инстинкта за оцеляване.

Горите и планините на Койлия се простираха като прекрасен килим под краката им. Меки, пухкави облачета се носеха в далечината.

Денис погали с ръка гладката, лъскава повърхност на корпуса… тази машина бе негово творение от начало до край. При това целият процес не бе отнел повече от два дни! Чак сега започна да забелязва огромните промени, които я бяха превърнали от нескопосана дървена количка в малък изящен самолет.

Подобно нещо би било невъзможно — не само на Земята, но дори и тук, ако не беше вълшебната помощ на л’тофската принцеса и дребното животинче — кренегито.

Сякаш усетил, че мисли за него, Прас се настани в скута му и замърка доволно. Денис погледна многозначително Линора, припомнил си какво му бе разказвала за тези редки същества.

— Не, любима — заговори и той. — Моят свят не е по-красив от вашия, където природата се е показала толкова милостива. Пътят, който сме изминали, е далеч по-труден и трънлив. И ако въобще сме постигнали нещо, станало е с много усилия и безброй свидни жертви. Дай им възможност и всеки жител на Земята би предпочел да се премести тук.

Той погледна към далечните равнини и разбра, че вече е взел своето решение. Искаше да остане на Татир до края на живота си.

Е, това не значи, че няма да се върне на Земята — но само за малко. Колкото да пренесе частица от скъпоценните си знания и да ги предаде на онези, които заслужават. Но Койлия ще бъде неговата нова родина. Защото тук живее Линора. Тук са истинските му приятели… приятели?

— Арт! — сети се той и се плесна по челото. Самолетът се залюля.

— О, майчице! — проплака Линора. — Да се връщаме веднага!

Денис описа плавен завой.

Изведнъж си спомни за войната. Трябва първо да спре това безумие и едва тогава да се унася в мечти за щастлив и безгрижен живот в тази страна.

* * *

От скривалището си, под едно повалено дърво, Арт първо чу виковете на приближаващите се войници. Известно време те кръстосваха из платото и надничаха учудени от стръмния ръб към каньона. Ако се съдеше по суеверните възклицания и често повтаряната дума „дракон“, останала в наследство от Стария език, случилото се ги беше разтърсило.

Арт все още се спотайваше, заслушан в стъпките и разговорите им, когато неочаквано долови бързо нарастващ тътен, последван от уплашени викове и шум от бягащи крака. Тази странна комбинация от звуци се повтори няколко пъти с увеличаваща се интензивност.

Завладян от любопитство, той изпълзя под дървото за да провери какво става.

Първото, което видя, бяха гърбовете на бягащите егери. Носеха се обратно към стената, където все още висяха въжените им стълби, при това с такава скорост, сякаш самият дявол ги гонеше.

Дори той подскочи, когато от небето внезапно се спусна някаква черна сянка и с гръмотевичен шум се насочи към него. Успокои се чак когато зърна двете фигури, които му махаха от кабината на самолета. Нищо чудно, че войниците бяха побягнали. Сърцето му още подскачаше, докато наблюдаваше как се носи грамадното насекомо.

От малкото опит с летящи машини, Арт си даваше сметка, че ще е трудно да се приземи отново върху наклонения песъчлив бряг. Рискът не беше оправдан, защото залогът беше голям — да спечелят или да изгубят войната. Все пак им бе благодарен, задето се върнаха и прогониха егерите.

Арт помаха за сбогом на приятелите си и изпроводи с поглед машината, докато се отдалечаваше на юг. Носеше се право към фронтовата линия в равнината.

След като се изгубиха в далечината, той се върна при раниците и изсипа съдържанието на земята. Имаше храна, колкото да си поживее царски поне един месец.

„Дано дотогава успеят да натрият носовете на северняците — помисли си той. — Няма да им се сърдя, ако чак след това дойдат да ме вземат. Ако пък не се върнат, може и аз да си опитам късмета и да построя летяща машина.“

Той си затананика доволно, докато приготвяше яденето. Представи си как се носи из небето без да е подвластен на ветровете.