Дейвид Брин
Практически ефект (64)

5

Слънцето изпълзя над хоризонта, а Денис и Линора продължаваха да лежат един до друг на песъчливия бряг, завити с одеялото на Сара. Денис усещаше тялото си като изстискан парцал, но не татирски, който със сигурност щеше да стане по-добър от употребата, а най-обикновен, земен.

Съдейки по звуците, идващи от храсталака, Арт се опитваше да стъкми закуската.

Линора въздъхна, положила глава върху гърдите на Денис. Усещаше слабия, омаен аромат на косите й. Даваше си сметка, че трябва колкото се може по-скоро да напуснат това открито място, но волята му беше пречупена от сладкото усещане за близостта на любимата.

Арт се покашля вежливо.

— Ъъъ, Денис?

— Какво има, приятелю?

— Мисля, че трябва да погледнеш нещо…

Младежът вдигна уморено очи, погледна в указаната посока и ядосано извика:

— Ще престанеш ли с тоя номер? Защо все ти трябва… О, по дяволите! Извинявай.

Арт му показваше скалния ръб, от който бяха литнали, преследвани от смъртоносното свистене на стрелите. Ако можеше да се вярва на електронния му часовник, не бяха изминали повече от десет часа. Затова пък за същото време, благодарение на Практическия ефект, колата им бе еволюирала с десетки години.

Денис дочу далечни, приглушени звуци от сражение. Над хълма бавно се вдигна облак прах, който бавно се стелеше в южна посока.

Изглежда, л’тофите отстъпваха.

Но не това бе обезпокоило Арт. Пръстът му сочеше в една точка зад и под прашния облак от сражението. Денис напрегна очи, премигвайки от заслепяващите лъчи на слънцето. И тогава ги видя.

Малък отряд войници се беше отделил от битката сред хълмовете. В момента си проправяха път през дерето, образувано от пролетното топене на снеговете. Спускаха се внимателно, но бяха опитни и добре подготвени, защото преодоляваха най-стръмните участъци с помощта на въжета.

Значи войниците на Кремер не се бяха отказали! Добре знаеха, че баронът дава мило и драго да залови бегълците, и вероятно затова са изпратили специален отряд планински егери да ги догонят на това голо плато.

Ако се съдеше по темпото на придвижване, до два часа щяха да са тук. Най-много три.

Линора го докосна лекичко по рамото. Извърна глава и видя, че и тя му сочи нещо!

„И ти ли?“ — попита я мълчаливо с поглед, преди да проследи посоката на неумолимия й пръст.

Показваше му една точка в небето на юг от тях. Всъщност не една — няколко. Те се движеха.

— Това пък какво е…?

Изведнъж разбра. Тези точки, мудно полюшващи се във въздуха, бяха балони. Големи газови мехури, с огньове под тях и гондоли, в които дебнеше смърт.

Тъй значи. Докато са си почивали, навсякъде около тях битката се е разгаряла. По-добре да се махат оттук преди да са пристигнали егерите на барона. Но сега, когато се решаваше съдбата на света, трябваше да помогне с нещо за победата на добрите.

Денис смяташе, че вече знае как.

Извади острия, блестящ стогодишен нож, подарък от Сара Сигъл и се обърна към спътниците си.

— Искам вие двамата да ми намерите голямо парче дърво — ей толкоз голямо и толкова дебело. — Той им показа с ръце.

Арт понечи да го попита нещо, но Денис го спря с решителен жест.

— Смятам да се поупражнявам в дърворезба — заяви той.

Линора и Арт се спогледаха многозначително. Пак магии и вълшебства — се четеше в погледите им. Сетне кимнаха и тръгнаха да изпълняват нареждането.

* * *

Когато се върнаха, го завариха да разговаря с неговия метален демон. Беше издърпал планера почти до следващия ръб и тъкмо нагласяваше робота в основата му. На пясъка около него бяха пръснати най-различни инструменти.

— Намерихме ти пръчката — обади се Арт.

— Точно каквато искаше — добави Линора.

Денис кимна. Взе дългия близо пет стъпки клон и незабавно започна да го дялка и оформя, като взимаше повече в средата и заобляше по еднакъв начин краищата. През цялото време си мърмореше нещо, което двамата му спътници взеха за тайнствени заклинания. Никой от тях не дръзваше да го попита какво прави.

Прасльо също прояви внезапен интерес към работата му, надигна се от сянката под планера и допълзя лениво до него.

— Май пак ще летим — прошепна по едно време Линора. Малко преди това Денис бе започнал да вади багажа от каруцата. — Ела да му помогнем — рече тя на Арт.

От време на време хвърляха тревожни погледи на егерите, които приближаваха с обезпокоителна бързина. Тъкмо привършваха с изпразването на коритото, когато Денис приключи работата си.

Линора отдавна смяташе, че е привикнала с изненадите на магьосника. След като реши, че е готов и огледа доволно произведението си, Денис се наведе и го подаде на робота, който стоеше под корпуса на планера.

— Вземи това. Искам да го хванеш точно по средата с централната си ръка. Така. А сега го завърти по посока на часовниковата стрелка. Използвай ръката си за ос на движението. Точно така! С постепенно ускорение. Целта ти — подчерта той, — е да предизвикаш низходящ въздушен поток, с което да създадеш реактивно движение напред и нагоре.

После се обърна и ги изгледа усмихнато. Двамата чакаха търпеливо да получат някакво обяснение. Чудеше се какво да им каже, как да им обясни за какво служи перката…

Пръчката се въртеше все по-бързо. Съвсем скоро очертанията й се размазаха и изчезнаха в неясен трепкащ кръг. Денис помоли Арт да остане на земята и да държи планера, след това помогна на Линора да се настани.

Накрая вдигна прасолета — дребната животинка все още трепереше от изтощение.

— Хайде, Прас — рече му ободряващо той. — Имаш още малко работа. — Настани се пред Линора и й каза да подхване песента, с която призоваваше фелтешския транс.

— Перка — произнесе Линора новата дума, твърдо решена да я запомни. Тя вдигна клазмодиона и плъзна ръка по струните.

На Татир понякога дори хората имат полза от практикуването. Четиримата бяха погълнати от поредния фелтешски транс с такава лекота, сякаш затова се бяха родили. Не беше нито толкова интензивен, нито толкова силен, в сравнение с предишния ден, когато отчаянието им го бе предизвикало. Но скоро въздухът около тях засия с познатия блясък и те знаеха, че промяната е започнала. Сега вече всичко бе само надпревара с времето.