Дейвид Брин
Практически ефект (61)

2

— Забавѝ! Забавѝ!

Този път крещяха и тримата едновременно, завладени от почти парализиращата сила на практическия резонанс.

Сребърни огньове танцуваха около корпуса на каруцата и въпреки че се носеха право надолу по склона, скоростта им видимо намаляваше. Но въпреки това продължаваха да летят шеметно право към ръба на пропастта. Оставаха десет метра… пет… два…

Точно в последния момент, бясно въртящите се в обратна посока колела на робота най-сетне задържаха полета на каруцата сред облак от прахоляк, но предните й колела увиснаха над ръба.

Арт сграбчи един приведен клон, който също бе помогнал за спирането на убийствения им скок, и го стисна като удавник — сламка. Денис изтри лепкавата пот от очите си, като същевременно избягваше да гледа надолу. След това се покашля и облиза с език напуканите си устни, готвейки се да нареди на робота колкото се може по-внимателно да ги изтегли назад. За нещастие каручката избра точно този момент да се приплъзне още няколко сантиметра към ръба. Сега вече и колелата на робота висяха безпомощно над бездната.

— Такаааа — произнесе Денис с неподозирано и за него самия самообладание. — Линора? Арт? Всичко наред ли е? Имам една идея. Хайде всички да минем назад — внимателно… внимателно.

Той почувства как Линора се премества, досетила се какво има предвид. И слепец щеше да види, че трябва да се махат оттук, и то веднага!

Нещо бръмна покрай главата на Денис. Отпърво го сметна за гигантско насекомо, но когато се обърна, видя една стрела да пронизва въздуха точно на мястото, където допреди секунда се намираше ухото му!

— Ей! — извика ужасено Арт. Друга стрела се заби между пръстите му.

Горе на склона, пет-шест лъконосци, издокарани в ярките униформи на Кремеровите почетни стрелци, се спускаха предпазливо между храстите и от време на време спираха, за да се прицелват в тях. Още малко и някой все щеше да ги уцели. Тези хора явно не искаха да се сдобият с военнопленници.

Всъщност, осъзна Денис, усилията им можеха да се окажат напразни. Арт всеки момент щеше да изпусне клона, който единствен ги задържаше по пътя им към пропастта. Двамата с Линора едва ли щяха да се претърколят навреме, за да му се притекат на помощ отвън.

Това ли е краят? Денис се огледа отчаяно, търсейки и най-невъзможния начин за спасение. Още няколко стрели избръмчаха край тях и изчезнаха в пропастта.

Линора извади ножа си и той се зачуди какво е намислила.

И тогава се сети!

Планерът! Ако само успеят да го откачат от каруцата — ето го пътя към спасението!

Но първо трябва да обърнат крилете, които сега бяха монтирани вертикално като платна на лодка. Държаха ги няколко здраво опънати въжета. Ето какво искаше да пререже с ножа си Линора.

Трябваше му още половин секунда преди да си спомни какво огромно напрежение се крие в тези обтегнати въжета. Линора вече посягаше с блестящото острие.

— Недей! Спри!

Твърде късно. Добре практикуваното острие сряза въжето като масло. Крилата се завъртяха над тях, помитайки по пътя си две смъртоносно изпратени стрели.

Дори и пред страх от изтезания, Арт не би могъл да каже какво го накара в онзи момент да пусне дървото, а не коритото. А когато малката кола подскочи като побеснял жребец, той се озова в задния й край, точно зад разперените криле. Линора и Денис се плъзнаха напред с очи, вперени в пропастта, докато странното превозно средство се люшкаше на самия край на ръба.

Прасльо бе скочил в скута на Денис. За първи път физиономията му не изглеждаше развеселена, явно дори малкото животинче смяташе, че са прекалили с тръпките и приключенията.

„Какво, пак ли ще ни зарежеш?“ — помисли си Денис, неспособен да предприеме каквото и да било.

Кренегито вдигна раменца, сякаш го бе разбрало. Сетне разтвори пръсти и изпъна мембраните си, приготвяйки се за скок. Колата се наклони още малко и съществото за първи път надзърна в пропастта, която все така неумолимо ги зовеше.

— !! — изписука то и потрепери. Миниатюрните му мембрани не бяха предназначени за истински полет и едва ли щяха да го спасят от зловещата участ да се разбие в скалите, заедно с останалите членове на тази злощастна експедиция. Денис едва не се разсмя, когато прочете всичко това върху уплашеното личице на животинчето.

Тази сцена отне не повече от секунда в разтегления от върховно напрежение момент, в който каруцата бавно се претъркулваше през ръба. Още няколко стрели бръмнаха отзад, но закъсняха. Изведнъж хоризонтът се измести с деветдесет градуса и дъното на пропастта се озова пред очите им. Прасолетът извряка. Арт нададе ужасен писък. Денис стискаше здраво коритото и се молеше.

Линора бе тази, която ги спаси.

Започна да пее.

Първият тон бе толкова кристалночист, че за миг забравиха за хипнотизиращата гледка на носещото се срещу тях дъно. Тримата бяха работили заедно достатъчно дълго като практикуващ екип. Сега призивът й послужи за фокус. Фелтешският транс отново ги обгърна в могъщите си вибрации.

Денис почувства слабо телепатично докосване, което несъмнено принадлежеше на Линора. Сетне към него си присъединиха Арт и Прасльо. Пространството около тях се изпълни с ослепително енергетично сияние. Усещаше присъствието на неимоверна сила и отчаяно желание за промяна на обкръжаващата ги действителност.

Но нямаше конкретен предмет за въздействие — нещо, върху което да окаже плодотворното си влияние Практическият ефект!

Съзнанието на Денис не бе в състояние да поднесе светкавично решение на този чисто научен проблем. За щастие в този миг подсъзнанието му се оказа далеч по-находчиво!

И докато се носеха неумолимо към дъното на каньона, той почувства, че времето се затваря около тях. Сред вихрушката от хаотична енергия, която по странен начин напомняше силовото поле на зеватрона, Денис премигна веднъж, два пъти, после затвори очи.

* * *

Когато отново ги отвори, откри, че седи до млад чернокос мъж с гъсти, лъскави мустаци. Младежът носеше бяла кожена куртка, чиито краища се вееха от вятъра, и чифт старовремски пилотски очила на челото.

Седяха в някаква странна конструкция от бяло платнище и ко̀си дървени подпори, пристегнати с метални жици. Макар че въздухът свистеше в ушите им, мъгливосивата реалност, която ги обкръжаваше, изглеждаше безкрайна и неподвижна.

— Знаеш ли — викаше непознатият, като се напъваше да надвие рева на вятъра — най-голям зор видяхме, докато придадем нужния ъгъл на крилете. — Ланглей^[1] не искаше и да чуе за някакво забавяне. Хвърли се презглава без да подлага моделите на щателни изпитания в аеродинамичната тръба, докато Уилбър^[2] и аз…

Денис го гледаше облещен. Премигна и отново отвори очи, за да открие, че реалността се е променила.

— … та се наложи лично да изпитам X-10! Двигателят заемаше половината от пространството на проклетото нещо! Първите няколко прототипа направо се забили в земята! Нарекли го „летящата бомба“. Нима можех да позволя някой друг да се качи вместо мен?

Мъжът с очилата и бялата куртка бе изчезнал, заменен от друг — с тънички мустаци, насмешливо изражение и мека шапка с шлемофони. Той поклати глава и се засмя.

— Иска си здрава работа, ето какво. Вярно, имах малко наследени парици и трябваше само да се покатеря върху гърбовете на тези гиганти. Признавам си го! Но всеки един от проектите ми е смукал направо от жизнените ми сили!

Пространството около тях все още беше мъгливо, като неясните очертания на видение по време на сън. Затова пък сложната плетеница от подпори и опънати жици бе заменена с вибриращ стъклен похлупак, разделен от напречни метални рамки, а под краката им се тресяха с неистов рев най-малко хиляда конски сили.

— Ще ти призная, че понякога чувствам как младите започват да ми дишат във врата — подхвърли небрежно пилотът на моноплана, усмихна се и се тупна отзад. — Ей туканка.

Изглеждаше му странно познат, но не можеше да си спомни откъде точно… като някой, за когото е чел много отдавна в книгите по история. Денис премигна отново и когато отвори очи, сцената бе претърпяла поредната си метаморфоза. Нямаше го мъжът с мустачките и стъклената кабина.

Този път видението бе съвсем краткотрайно. Ревът на двигателя беше приглушен. Усещаше мирис на хризантеми и в краткия миг, докато очите му бяха полуотворени, той мярна жена с широкопола сламена шапка и яркорозов шал. Тя му се усмихна, докато следеше контролното табло и дори му намигна. Зад прозореца на кабината се виждаше вода докъдето му стигаше погледът. После отново преход.

Сега седеше в креслото на втория пилот в огромен двумоторен самолет — бомбардировач, ако се съдеше по формата. Миришеше на аеробензин и изгоряла изолация. Щурвалът в ръцете му вибрираше в синхрон с ритъма на двигателя. От съседното кресло му се хилеше плешив мъж в зелена военна униформа.

— Прогрес — обяви гордо спътникът му. — Ей, момче, ама и на теб ти върви в тези неща. Едно време ни бяха нужни години и езера от пот, докато стигнем дотам, докъдето си ти сега!

За първи път, откакто бе погълнат от този налудничав сън, Денис си помисли, че започва да разбира за какво става дума. Дори позна лицето на мъжа.

— Уф, така е, зная — изпъшка той. — Но какво да се прави, полковник, тогава не сте разполагали с Практическия ефект.

Офицерът поклати глава.

— Хич. Но ще ти кажа нещо — далеч по-приятно е да го правиш със собствените си ръце, пък дори и да е по-бавно. Ще ми се само вселената да е по-справедливо място. Не че не получих моя дял от славата, която ми се полагаше.

— Разбирам ви.

Полковникът кимна.

— Но нищо, всеки трябва да върши онова, дето му е отредено. Искаш ли да се повозиш още малко? Току-що излетяхме с моя „хорнет^[3]“ и ти обещавам, че след малко ще се позабавляваме здравата.

— Съжалявам сър, но май е време да се връщам при моите приятели. Благодаря за поканата все пак. Беше удоволствие да се запозная с вас и другите.

— Нищо работа, момче. Жалко само, че няма да останеш още мъничко, за да се срещнеш с жокеите от реактивните и астронавтите. И това ми било пилоти! — Полковникът чак подсвирна от яд. — Но, както и да е. От мен запомни едно, момче — нищо не може да замени здравата работа!

Денис кимна и отново затвори очи. Вятърът продължаваше да свисти в ушите му, а сънят се отдръпваше като декор на отминала сцена в театъра.

* * *

Виденията се изпариха заедно с мъглата, която го обкръжаваше и Денис установи, че лети!

Не беше съвсем сигурен колко време е изминало, но затова пък веднага забеляза, че странната комбинация от каруца и планер бе претърпяла някои доста съществени промени — доказателство за това бе факта, че все още са живи.

Около гладкия полиран корпус все още блещукаха синкавите светлини. Крилата бяха солидно закрепени за корпуса и имаха изящна аеродинамична форма. Тялото на каруцата се бе издължило и дори отзад бе пораснала елегантна опашка. Острият нос сочеше гордо напред и нагоре, което означаваше, че земята под тях бавно се отдалечава.

Едва ли цялата татирска история е познавала по-могъщ фелтешски транс, помисли си Денис. В скута му Прасльо се бе отпуснал в израз на крайно изтощение — дишаше тежко и се озърташе с облещените си очички. Денис все още не смееше да отдели поглед от приборите за управление, но не се съмняваше, че Арт и Линора зад него се намираха в същото положение.

Доскорошният сън все още беше някъде в периферията на съзнанието му. Дори подушваше миризмата на аеробензин, масло и нагорещен метал.

Ако сънят бе продължил, без съмнение щеше да се срещне и с някои от по-съвременните герои на авиацията, които да се превърнат във фокус за интензивния практически транс. Все пак бе продължил колкото е нужно, оставяйки в него смътното чувство на гордост. Тези мъже и жени бяха истинското наследство на Земята. Със своята дързост и изобретателност именно те бяха превърнали реалността в онова, което им подсказваха само мечтите… и то по трудния начин.

Денис погледна навън. Топлият вятър го лъхна в лицето — не беше достатъчно силен за да ги издигне обратно до планината, от която бяха излетели. Трябваше да открие подходящо място за приземяване.

Отпред и малко встрани се виждаше неголямо плато, заобиколено от остри, щръкнали право нагоре скали. Денис наклони предпазливо летящия съд и започна постепенно да го снижава. Площадката не беше достатъчно дълга, затова трябваше да успее да се приземи в самото й начало, преди да започнат храстите и камънаците.

Сети се, че роботът все още е отдолу и при тази мисъл сърцето му се сви — вярната машинка можеше да пострада при предстоящото аварийно кацане. Какво да се прави, такива са рисковете на всяко прибързано начинание. Въпреки това й викна да се приготви, сякаш това би имало някакво значение.

После се сети, че предупреждението му е напразно. Снабден със здрава метална броня, роботът сигурно бе най-подготвения от всички за всякакви неприятни сътресения.

За всеки случай направи още един широк кръг, за да достигне най-удобната позиция за равен и постепенен заход надолу към избраната от него писта за кацане. Трябваше да внимава, защото едва ли щеше да има втора възможност.

Чак сега, докато очакваше подходящ вятър, намери време да погледне към спътниците си. Арт бе плувнал в пот, но му се ухили щастливо, показвайки, че все още има пълна вяра в него. За разлика от него Линора изглеждаше напълно изтощена. Беше се отпуснала напред, подпряла мократа си буза на рамото му, и сякаш нищо от ставащото не я интересуваше. Денис й си усмихна окуражително и се обърна, готов да започне приземяването.

— Добре, момчета — викна им той. — Затегнете коланите!

„Площадката“ към която се носеха с нарастваща скорост, всъщност се оказа песъчлив бряг с най-малко десетградусов наклон отляво надясно и само на десетина метра от северния стръмен край на платото. Денис дръпна ръчката към себе си и обърна крилата така, че да забавят снижаването. Корпусът се затресе и той изпъна крака, за да заеме по-стабилна поза. В този момент почувства, че Линора го прегръща и се притиска към него.

Планерът изви плавно и грациозно като албатрос и докосна лекичко мекия пясък. Едното крило се наклони, заора в пясъка и ги завъртя, но въпреки това продължаваха да се плъзгат почти право напред по площадката. Облак прахоляк и чакъл се вдигна зад опашката, най-вече благодарение на Арт, който дърпаше с все сила спирачките. Колелата на робота също се въртяха с трескава бързина.

Не след дълго прашната пелена ги обгърна отвсякъде и Денис трябваше да насочва машината по усет.

След малко спряха. Когато прахта се уталожи и всички изтриха засъхналите корички около очите си, Денис откри, че се бяха приземили само на няколко метра от ръба на площадката. Следваше поне петдесет метра отвесно спускане и ново, по-голямо плато.

Един по един те се освободиха от ремъците, с които се бяха завързали, и скочиха на земята като се подпираха и пристъпваха неуверено по податливия пясък. Наблизо имаше няколко малки дръвчета и тримата приседнаха в сянката им, все още неспособни да повярват, че са се отървали невредими.

След още няколко минути Прасльо изпълзя от коритото и надигна глава да види къде са. Телцето му все още трепереше от ужас, а вероятно и от изтощение, след невероятно интензивния транс. Известно време то лежеше, загледано в лицата на спътниците си.

Накрая, когато слънцето се спусна зад западните върхове, то изсумтя презрително, изтегна се до металния корпус на робота и потъна в непробуден сън.