Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Practice Effect, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(2008)
- Разпознаване и корекция
- NomaD(2008)
- Корекция
- Mandor(2008)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2009)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2018)
Издание:
Дейвид Брин. Практически ефект
Издателска къща „Камея“, София, 1998
Редакционна колегия: Д-р Юлиян Стойнов, Иван Крумов, Георги Димитров
Редактор: Катя Петрова
ISBN: 954-834-040-2
История
- —Добавяне
- —Корекция на правописни и граматически грешки (moosehead)
10
— Отидоха ли си?
Линора се обърна, допря пръст до устните си и изшътка на Арт, който се притаи зад храстите и не проговори повече.
От тримата, принцесата разполагаше с най-добра видимост към пътя. Прахта от копитата на последните конници се стелеше бавно. Денис лежеше върху изсъхналите клони в сянката на каручката, която бяха изтикали преди не повече от петнайсет минути. И тъкмо навреме, защото малко след това на платото се показа челният отряд на преследвачите. Двамата с Арт бяха прекалено изтощени за да наблюдават процесията, която изглеждаше безкрайна, и оставиха тази задача на принцесата.
Денис почувства, че някой го дърпа за ръкава. Извъртя глава и видя, че роботът е застанал само на няколко сантиметра от него. Стискаше го с механичната си ръка, а лампите на главата му мигаха тревожно в червено.
Денис се подпря на лакът, за да проследи текста, който се плъзгаше по екрана.
— О, по дяволите! Не сега! — възкликна той.
Машината се инатеше, че е крайно време да приключи с първата задача, която й бе възложил в самото начало — да докладва всичко, което е научила за обитателите на този свят. Сигурно не беше никак малко, а и информацията щеше да е безкрайно интересна за всеки що-годе средно любознателен човек, само дето сега не беше моментът. Той потупа покровителствено робота по купола.
— По-късно, обещавам ти. Ще изслушам всичко, което имаш да ми кажеш.
Машината премигна, потвърждавайки, че го е разбрала.
— Край — извика Линора. — Отминаха и последните конници. Поне засега зад тях не се вижда никой.
Намираха се на единствения път, който водеше към вътрешността на планината — и към страната на л’тофите.
Денис се изправи и протегна ръка. Прасльо се спусна от своя наблюдателен пост и кацна ухилено върху нея. Ако се съдеше по изражението му, той се забавляваше чудесно. Но Денис знаеше, че без помощта на робота и прасолета никога нямаше да стигнат дотук.
Горичката, в която сега се спотайваха, се намираше на около три километра от мястото, където за първи път видяха преследвачите. Двамата с Арт никога не биха могли да се справят сами, преди да бъдат застигнати.
Но роботът се оказа полезен помощник. Със сигурност дърпаше с повече от една магарешка сила. С негова помощ стигнаха горичката много бързо.
По време на малкото рали Денис почти бе сигурен, че отново долавя странния резониращ ефект между тях тримата и кренегито, фокусиран върху вещите, които използваха в момента. Беше нещо като олекотена версия на фелтешски транс. Не се съмняваше, че както каручката, така и роботът са претърпели доста съществени подобрения за краткото време от действието му.
По негова заповед роботът зае отново мястото си под коритото. Две от механичните му ръце обхванаха здраво шлифования дървен корпус.
Дори ръцете вече изглеждаха променени дотолкова, че да отговарят на работата.
Двамата с Линора изтикаха каруцата през храстите до пътя, докато Арт вървеше напред и се оглеждаше за опасности. Щом стъпиха на пътя, принцесата се изкатери вътре и взе да разпъва платната. Денис понечи да я спре, но се отказа. Кой знае, може пък странния им вид и шляпането да подплашат противника, ако попаднат в засада.
Арт дотича при тях.
— Денис! Насам идва цяла армия! Трябва да побързаме! Да са на не повече от час път зад нас!
— Добре. Потегляме.
Линора седна в каруцата и се завърза с едно въже. Гладки, сякаш полирани, страните й блестяха под ко̀сите лъчи на слънцето. Арт се покатери отзад и постави ръце върху ръкохватките на спирачките, чиито триещи се части и лостов механизъм изглеждаха като опростена метална конструкция от добре пасващи си елементи.
Денис остана последен, за да помогне на робота при потеглянето. Щеше да се качи, когато наближат нанадолнището.
Междувременно Линора вече се готвеше за практическата си медитация. Дали идваше от нея, или се дължеше на близостта на прасолета, но въздухът около каруцата започна едва доловимо да вибрира.
Прасльо, забелязал по-добра позиция за действие и наблюдение, напусна рамото му и литна към върха на мачтата. Платното увисна малко под тежестта му, но зеленото животинче изглеждаше доволно и се хилеше като обезумяло. Мъркането му засили странното усещане за невидими сили, въздействащи върху всеки по-важен детайл от каруцата.
„Не е зле — промърмори си Денис. — Но лично аз бих предпочел някой стар и очукан бронетранспортьор, вместо тази дървена таратайка.“
Той въздъхна и скочи на задното стъпало. Когато се спуснаха в низината, отново слезе на пътя за да помогне на робота, а Арт не се откъсваше от спирачките, готов да се намеси, ако стане нужда. Роботът бръмчеше като добре смазана машина, а над тях плющяха платната на планера. Мъркането на малкото животинче ставаше все по-музикално и не след дълго Денис бе завладян от усещането, че те не толкова използват каруцата, колкото участват в някакъв сложен танц, следвайки неписани, но стриктни правила.
Без съмнение групата им ставаше все по-добра в изкуството на практикуването.
Кой знае защо, именно последната мисъл го ободри най-много. Благодарение на прасолета почти можеше да долавя мислите на Линора, когато тя се съсредоточаваше. Сякаш животинчето бе свързващото звено, което премахваше бариерите помежду им и ги караше да се чувстват далеч по-близки, отколкото при други обстоятелства. Арт също бе станал неразделна част от този странен и невидим съюз, макар че прасолетът по-рядко концентрираше вниманието си върху него.
От време на време Денис поглеждаше към Прасльо. Животинчето му отвръщаше с усмивка, наслаждавайки се на потока от целенасочено въздействие, който извираше от тримата, преминаваше през зеленикавото му телце, като през усилвател и се вливаше в каруцата, от която сега им зависеше животът.
А тя наистина се променяше. След известно време Денис откри, че вече не я бута, а само се държи за нея. Когато изкачиха следващия хълм той нареди на робота да спре, скочи вътре и пое кормилните ремъци от Линора. Бяха омекнали, по-удобни за държане и с формата на ръката му.
Готвеше се да подкара отново, когато Арт го побутна и посочи назад. Дълга прашна ивица се виеше по протежение на пътя. Само на километър зад тях се виждаше още един конен отряд, следван от безкрайна колона пеши войници, която извиваше зад планинския склон.
Бяха в капан. Не можеха да увеличат скоростта си, защото щяха да застигнат отряда пред тях. Ако пък се забавят, главните сили ще ги настигнат скоро.
— Ще взема да сваля тези безполезни платна — рече Денис. — Погледнете как са увиснали. Само привличат вниманието. И без това няма никакъв вятър.
Линора го спря.
— Недей. Сигурна съм, че правят каруцата по-стабилна, а и ни помогнаха да забавим скоростта при последните два завоя, макар че, честно казано, не знам как. Няма съмнение, че каруцата вече се е практикувала за тях и ако ги свалим, само ще навредим на процеса.
Денис можеше да се осланя само на вътрешния й усет. Той я целуна, обърна се и викна на робота да продължи. Каруцата се понесе надолу по планинския път.
* * *
На не повече от километър по-надолу, тъкмо когато излизаха от един остър завой, те се натъкнаха на отряд почиващи кавалеристи. Посрещнаха ги поне десетина учудени лица, малко поразмазани от високата скорост, с която профучаха край тях. Войниците се разбягаха като подгонени пилци, за да сторят път на странната машина, а някои от тях дори затичаха нагоре по склона. Но явно бързо се съвзеха от уплахата, защото не след дълго отзад долетяха яростните викове на първите преследвачи.
Денис не им обръщаше внимание, изцяло съсредоточен върху управлението. Каруцата се носеше с тихо свистене, по-бързо от всякога. Този път обаче усещаше, че я държи изцяло под контрол. Чувстваше се едновременно замаян и въодушевен от бързината, с която практикуваше собственото си изобретение.
Нищо, че ни преследват! Само ще ни гълтат прахта!
От задната част долетя смеха на Арт, който открито предизвикваше преследвачите. Линора бе подхванала с напевен глас една стара войнишка песен, която чудесно се вписваше в транса, който ги бе завладял.
И тогава пътят пред тях изви рязко и пред очите им се разкри сцена на бойно поле.
Точно отпред, в равнината между два хълма, започваше първото сражение.
Явно нашествениците бяха изненадали неголям отряд л’тофски защитници. Петдесетина от кавалеристите на Кремер, все високи и добре сложени северняци, кръжаха около група войници, облечени в избелели зелени униформи. Планинците се отбраняваха достойно. Нито един от конниците не смееше да се доближи, нито пък копиеносците имаха възможност да отстъпят. Ако се съдеше по тревожните погледи, които хвърляха към прохода, явно знаеха за приближаването на нашественическата армия.
Появата на каруцата предизвика въодушевление в редиците на северняците, които не очакваха от тази посока друго, освен подкрепление, и същевременно внесе смут сред защитниците. Няколко кавалеристи дори нададоха възторжени възгласи, които обаче бързо стихнаха, когато Денис насочи странното си творение право към тях. Всъщност друг избор нямаха, тъй като местността от дясната страна на пътя бе твърде камениста, а вляво имаше клисура със стръмни стени.
Конете на кавалеристите бяха добре тренирани, но едва ли в подготовката им се включваше среща с нещо, което лети със свистене и плющене. Те зацвилиха уплашено и се понесоха в различни посоки, подмятайки на седлата безпомощните си ездачи. Арт не пропусна възможността да нанесе няколко удара от движение, но се прояви най-вече като рицар от турнир, когато един от противниковите войници се опита да посече мачтата с бойната си секира и дребничкият крадец го повали ловко с тоягата си.
Денис хвърли едно око назад, колкото да установи, че преследвачите вече ги доближаваха. По същото време, на около половин километър по-нататък, по пътя изникна значително по-голям отряд от облечени в зелени униформи войници, които явно бързаха на помощ на обкръжените си другари. Назряваше истинско, сериозно сражение.
Денис нареди на робота да увеличи скоростта. Единственият им шанс за спасение бе час по-скоро да напуснат това опасно място.
Тъй като побеснелите коне продължаваха да препускат пред тях, наложи се да слаломира помежду им като истински състезател. На няколко пъти дори се сблъска, но за щастие без сериозни последици.
Надяваше се поне, че с внезапната си поява са помогнали на защитниците да намерят по-добра позиция, където да дочакат подкреплението. Нямаше време да се обърне, за да види какво става с тях, защото цялото му внимание бе насочено към другия край на долината. Преминат ли от другата й страна, ще бъдат в безопасност зад предните линии на л’тофите. А там вече всичко беше в ръцете на Линора.
Той почувства нещо да помръдва между краката му. Погледна надолу и видя, че прасолетът се е сгушил и го зяпа все така закачливо. Животинчето наистина знаеше как да си пази кожата!
Когато отново вдигна глава, едва не изгуби самообладание. Каручката се носеше право към малка група пиконосци, които го гледаха с ужасени лица. В последния момент завъртя кормилото и само обърса няколко от тях с края на платното.
— Денис! — извика Арт, хвърли тоягата и се пльосна на пода на коритото. — Накъде си тръгнал бе, човек?
— Как накъде? Не виждаш ли…? О, не! Робот, пълен назад!
Машината се помъчи добросъвестно да изпълни заповедта. Спойките й чак заскърцаха от напрежение, а изпод колелата се вдигна прах и пушилка.
Стръмният склон отпред бе скрит коварно зад гъст храсталак. Вече се носеха през естествената преграда от сплетени клони. Малко след това излязоха от другата страна, където наклонът рязко се увеличаваше.
— Ааааах! — извика Арт.
— Ооооой! — пригласяше му Линора.
Единствено Денис продължаваше да се бори с управлението на колата.
— Спирачка! — изкрещя той с надеждата, че някой ще го чуе. — Удряй спирачка!
На не повече от стотина метра по-нататък, склонът завършваше с пропаст и като че ли нямаше никаква надежда да спрат навреме.