Дейвид Брин
Практически ефект (55)

6

— Мислех, че тези платна ще ни помагат! — недоволстваше Арт, докато теглеше каручката, а Денис буташе отзад.

— Какво да направя, като този път не се получи? Главата ли да си отрежа?

След стотина метра изкатериха хълма и спряха на равното за кратък отдих. Денис изтри потта от челото си и даде знак на Линора да се качи обратно в коритото.

— Мога да вървя още — възрази тя, в желанието си да не бъде в тежест на групата и Денис не можеше да не се възхити на стоицизма и мъжеството й. Очевидно всяка крачка й костваше големи усилия. Глезените й бяха все така отекли, а ходилата — разранени. Ала въпреки това именно тя ги подканяше да продължават, вместо да се скрият някъде сред хълмовете, докато опасността отмине.

— Знам, че можеш да вървиш — рече Денис. — Но скоро ще трябва да тичаш. Запази си силите за тогава.

Линора понечи да възрази, после размисли и изведнъж направи нещо неочаквано. Пресегна се, сграбчи го за косата и го целуна по устните. После скочи пъргаво в каруцата и викна през рамо.

— Добре. И без това исках да попрактикувам малко тези твои платна!

Младежът остана като втрещен. Когато най-сетне повъзстанови разклатеното си самообладание, реши да не задава глупави въпроси за нещо, което вече се е случило.

— Денис?

Той се обърна със свит от лоши предчувствия стомах. Арт — неизменният приносител на лоши новини — сочеше към планинския склон зад тях. В подножието му се виждаше дълга верига от дребни фигури, които се движеха със застрашителна скорост. Предният отряд, който наброяваше най-малко двеста конници, тъкмо минаваше покрай колибата, където бяха прекарали нощта. Неколцина се отделиха от групата да я претърсят, останалите продължиха нагоре, а вятърът развяваше сивкавите им наметала.

Още двайсетина минути и щяха да са тук.

Денис поклати глава. Намираха се в гола планинска местност без никакво местенце, където да се скрият. Пътят се придържаше към най-полегатата част на склона, отделен от него с плитка канавка.

Арт и Линора го гледаха с надежда и нямо обожание.

„Какво да направя, за да не ги разочаровам и този път? Нямам никаква идея.“

Тъкмо се готвеше да им го каже, когато забеляза някакво раздвижване сред храсталаците, покриващи склона в посоката, в която бе разположен Зуслик. Нещо се движеше сред жилавите растения, вдигайки облаци от прахоляк — право към тях.

— Това пък какво е…?

Линора и Арт също се взираха натам.

— Чакай… чакай — промърмори обнадежден Денис. — Дали пък не е…

Движението замря само на няколко метра от границата на храсталака с пътя. Сякаш онова, което се спотайваше, преценяваше каква е обстановката на открито. Шубраците отново се разклатиха, все по-близо до тях. Арт заотстъпва, вдигнал пред себе си един от мечовете, захвърлен от бягащите фермери. Денис, който все още бе в плен на предположенията си, застана между Линора и идещата опасност…

Последният храст, почти надвиснал над пътя, се разтвори с оглушителен пукот, но това, което се подаде отвътре, бе скрито под купчина натрошени клони. За миг изпод листата се мярна стройно и лъскаво метално тяло и малко след това разузнавателният робот от Сахарския институт закова пред тях, въртейки радостно купола с камерите. Отгоре се блещеха чифт зелени очи, а под тях лъщяха два реда остри като бръснач зъби.

— Можеше и по-бързо да ни стигнеш — подхвърли Денис, но в действителност се усмихваше радостно.

В отговор роботът изписука закачливо, а прасолетът разтърси глава за да се освободи от клоните, но от това само вдигна повече прах, смръкна и огласи околните хълмове с оглушителна кихавица.