Дейвид Брин
Практически ефект (49)

9

— Внимавай — завой!

— Внимавам аз! А ти натискай спирачките!

— Да натискам кое?

— Спирачките, по дяволите! Тези две пръчки! Когато наближим завоя, искам да ги дръпнеш рязко към теб!

— Денис, един от следващите завои е много остър!

— Какво каза? Кой? О, не, не! Спирай!

— Денис!

— Денииис!

— Дърпай с всичка сила! В другата посока! Принцесо, не виждам! Махни си ръцете от очите ми!

С раздиращо мозъка скърцане каруцата навлезе в завоя и се завъртя, поднасяйки се към пропастта. После, в последния момент, отново застана на четири колела и полетя надолу по следващия прав участък. От време на време ниските клони на надвесените над пътя дървета ги шибаха но лицата.

— Ооооуиии! Свърши ли вече? Мога ли да пусна тези проклети пръчки! Май ми призлява…

— А ти, Линора? Как се чувстваш?

— Нищо ми няма, Денис. Видя ли колко близо бяхме до ръба?

— Нямах време. Слушай, я виж какво става е Арт. Мисля, че е припаднал.

Известно време шосето беше съвсем право. Денис се наклони, за да върне каруцата в средата на пътя.

— Идва на себе си. Само дето лицето му е позеленяло.

— Удари му няколко шамара! Отново набираме скорост и искам да го видя на спирачките! А ти му помогни да ги практикува — гледай поне малко да се усъвършенстват, че ни е спукана работата!

— Ще се опитам.

Тъкмо наближаваха следващия завой, когато Арт се съвзе достатъчно, за да натисне отново спирачките. Той псуваше доста цветисто, но това бе признак, че се възстановява бързо.

— Благодаря за предупреждението, Ваша светлост — подвикна Арт през рамо.

— Няма защо. Като стана дума, мисля че отпред има още един остър завой.

— Като предишния ли?

— Не, по-опасен.

— Лоша работа! Да, виждам го! Спирачки!

* * *

Когато най-сетне спуснаха и последния наклон, Денис не спря каруцата, а я остави да продължи по инерция. След толкова упорити практически упражнения спирачките работеха перфектно.

Намираха се в тясна долина между два планински склона, заобиколени от пасища. Недалеч от пътя се виждаше изоставена овчарска колиба. Когато спряха, Арт намести спирачките така, че да запънат задните колела. Едва след това скочи от коритото и взе да се превива от смях.

Линора го последва, макар да не изглеждаше толкова ентусиазирана. Тя се отпусна на тревата, а по страните й се стичаха сълзи.

Седнал в предния край на каруцата, Денис гледаше треперещите си ръце без да изпуска ремъците, с помощта на които бе управлявал най-ужасните десет-петнайсет мили от живота си. Погледна към спътниците си и за миг го обзе гняв. Бяха се държали като безотговорни деца. Вместо да му помогнат, те размахваха ръце, изпълнени с напълно неоправдана вяра, че и този път той ще ги спаси. Нямаха никаква представа, че бяха на косъм от смъртта и че само късметът им бе помогнал да преодолеят изпълнения с остри завои маршрут.

Той размота ремъците и почувства бодежи в пръстите си от възстановяващото се кръвообращение. Спомни си, че в последния етап на спускането за малко да хване „морска болест“. Изправи се бавно и пое с пълни гърди студения планински въздух.

— О, Денис! — Линора се приближи към него и го дръпна за ръката. Сега и тя се смееше, макар и през сълзи. — О, господарю мой, магьоснико над магьосниците, ти отново ги направи на глупаци! Летяхме по-бързо и от вятъра! Ти си чудесен!

Денис надникна в сивите й очи и видя в тях обич и възхищение, за които бе жадувал от доста време. Изведнъж осъзна, че за него тези очи са по-важни от всичко друго на света.

— Уф. — Той преглътна объркано и се олюля. — Запомни си последната мисъл!

След което се шмугна в шубрака, преви се от мъчителни конвулсии и започна да повръща.