Дейвид Брин
Практически ефект (48)

8

Капитанът на Сините грифони, отряд бързоходци от зусликския гарнизон, пуфтеше край войниците си. Ужасно го болеше хълбокът, дробовете му свистяха в мъчителна агония, но той напрягаше всички сили, твърдо решен да не изостане от тях, повечето от които бяха млади доброволци от аристократични семейства.

Беше на трийсет и две години и знаеше, че вече е твърде стар за подобна работа. Може би беше време да поиска прехвърляне в кавалерията?

Капитанът хвърли поглед на хората си. Лицата им бяха изкривени от усилие и покрити с пот. Поне дузина от тях бяха изпокапали по време на марша и се въргаляха край пътя по цялата му дължина. Е, какво, рече си той с едва забележима усмивка, старецът още го бива! Онези от кавалерията може да почакат.

Още няколко минути на безкрайно напрежение и наклонът започна да се изравнява. Преваляха билото, когато откъм първата редица долетяха пресекливи викове:

— Ето ги…! Точно… пред нас…!

Дива радост изпълни душата на капитана. Барон Кремер бе обещал да прояви невиждана щедрост й благоразположение към онзи, който му доведе магьосника и принцесата. Може би го очакваше бляскава военна кариера!

Той застигна групата от предния отряд. Войниците бяха наклякали на пътя, дишаха учестено и гледаха надолу към склона. Капитанът направи още няколко крачки, докато отсамната страна на хълма се разкри пред очите му. Тогава спря и се облещи.

Само на няколко крачки от него, едно магаре хрупаше кротко трева, с провиснали от гърба му кожени ремъци.

Малко по-нататък трима души седяха, притиснати един към друг, в някаква дървена кутия. Веднага позна, че това са бегълците, които преследват. Те стояха съвсем неподвижно, очаквайки безпомощно да бъдат заловени.

Изведнъж капитанът забеляза, че кутията се движи. Нищо не я теглеше, ала въпреки това тя се отдалечаваше.

Какъв дявол…?

Магьосникът — това е негова работа!

— След тях! — кресна хрипливо той. — Ставайте! Да ги хванем!

Около половината от войниците се надигнаха и, препъвайки се от умора, заслизаха надолу по пътя. Но дървената кутия продължаваше да набира скорост. Дребосъкът, който седеше най-отзад, се извърна и на лицето му разцъфна подигравателна усмивка.

След това кутията свърна в завоя и се изгуби от погледите им.